вторник, 4 май 2010 г.

Глава 2. Хотел “Ламбер”, Париж, 1840 г.

Фоайето на хотел “Ламбер” не беше нито най-просторното, нито най-представителното сред уважаваните парижки хотели, апартаментите му – също. Но сградата притежаваше достатъчно стил и изисканост, за да бъде и място за живеене на граф Чарториски, и резиденция на забележителна част от поляците емигранти след тяхното жестоко поражение в борбите за възстановяване на полската държава. Доста представители на шляхтата се бяха събрали във френската столица, едва оцелели в онова генерално сражение на въстаниците с Руската империя, което продължи повече от година и половина – от януари 1830-а до октомври 1831 година. В земите, заграбени от Австрия и Прусия, те дори не успяха да вдигнат бунт. А след разгрома Полша вече не съществуваше на картата на Европа.

По различни пътища в сърцето на Франция се беше стекъл цветът на полската висша аристокрация, по-дребната шляхта и интелигенцията. Полският дух не беше загинал. Само временно бе отседнал на хотел в Париж.
Това “временно” се проточи близо десет години.
Но в цялата емигрантска общност кипеше трескава дейност и сякаш никой не си даваше сметка за бързо отлитащото време. Дискутираха се идеи, пишеха се заявления до европейските монарси, пристигаха или заминаваха пратеници до емигрантските центрове, пръснати из други европейски страни. Обсъждаше се как да се възпират по-новите и по-революционно настроени групировки и съюзи на нетърпеливите млади емигранти, които се стремяха не просто към възраждане на родината, а и към всеобщо равенство, братство и премахване на крепостничеството.
Консервативната партия на княз Адам Чарториски трябваше да отчита тези брожения и да удържа духовете в правилния път към добре подготвено въстание и постепенни социални промени. В салона му почти всяка вечер се водеха разпалени дискусии. Въпреки своята възраст, графът не се уморяваше да обяснява възгледите си на всеки новодошъл. И тази вечер, седнал в удобното си кресло, отново бе взел думата:
– Трябва ни подкрепата на влиятелните европейски монархии. Трябва ни силата на дипломацията, която да застане зад нас и да възпре руската лавина, иначе пак ще ни смаже.
– Не само руската, Адам – добави някой. – Три държави си поделиха Полша. Кой ще е достатъчно могъщ, за да се изправи срещу обединените им сили? Прусия и Австрия също не искат да изпуснат парчетата, които докопаха.
– Има кой. Ще се намери – отговори спокойно графът. – Светът се променя, съюзи се правят и развалят. Важното е ние да сме готови, когато звездите се подредят. Да не спираме работата си, да не допуснем борбеният дух на младата емиграция да угасне далече от родината. Да не позволим да понемчат и да порусначат народа ни. Помощ ще съумеем да си осигурим.
– Франция ще ни подкрепи – обади се мъжът, който стоеше с гръб към останалите, загледан навън през прозореца.
Светлината на деня постепенно угасваше и минувачите по улицата оредяваха.
– Италианските държави... – подсказа някой, може би Бронислав, секретарят на графа.
– Да не забравяме Османската империя, господа – отново се обади мъжът до прозореца и се обърна. Той съвсем не изглеждаше толкова възрастен, колкото солидно звучеше гласът му. Беше около трийсет и две-три годишен. – Султанът е вечният враг на руския цар. Можем по-сериозно да се опрем на него, а не просто да използваме ориенталското му гостоприемство към нашите емигранти. Трябва активно да му въздействаме и да ги тласнем един срещу друг. Ако Русия насочи войските си на юг, няма да събере сили да потушава и едно полско въстание по западните си територии.
– Султанът слуша Англия – с поучителен тон заяви секретарят Бронислав Залевски. Първо трябва да спечелим Англия, господин Чайковски.
– Добре, господин Залевски – избухна Михаил Чайковски. – Вие тук си играйте вашите дипломатически игри, но момчетата, пръснати по света, не трябва да се отпускат и да забравят как се държат сабя и пушка!
Той неведнъж си беше задавал логичния въпрос: “Какво трябва да направя?” И не можеше да си отговори. Ала казашкият му дух не му позволяваше да стои със скръстени ръце. Затова дойде при Чарториски.
В това време в салона влезе графиня Анна. Михаил млъкна, почувствал се неудобно, че е повишил тон в присъствието на дама, и то в дома ù. След нея се появи прислужница и започна да пали газените лампи.
– Стигнахте ли до пушките? – пошегува се графинята, която вече знаеше наизуст темите в постоянните им беседи.
– Извинете, госпожо, тъкмо приключихме с тях и дойде ред да говорим за поезия – засмя се най-близко седящият мъж, бързо стана, целуна ù ръка и с елегантен жест ù предложи стола си.
– Благодаря, Адам, толкова си любезен – усмихна се графиня Чарториска. – Ще ни прочетеш ли нещо ново днес?
– Скъпа, всяка вечер искаш нещо ново от нашия поет – укори я мъжът ù. – Музата му ще капне от умора и ще го изостави завинаги!
Всички се разсмяха.
– Тогава някой друг, моля. Като гледам толкова поети и писатели, събрани на едно място, помислих, че съм попаднала на сбирка на нашето “Литературно общество” и ще си организираме едно хубаво четене.
– Утре непременно ще донесем ръкописи, за да си направим истинско състезание, нали Владек? – засмя се Адам Мицкевич и внимателно настани графинята на стола си.
Владислав Замойски кисело се усмихна, едва беше прописал и не бе сигурен дали това е дружеска закачка, или израз на пренебрежение.
– И от нашия нов приятел Чайковски очакваме да участва– хвърли ръкавица Мицкевич и към другата страна.
– Съгласен съм – засмя се Михаил, – но при едно условие.
– И какво е то? – откликна с готовност графинята.
– Четенето ни да не бъде пред тази скучна компания. Господа офицерите може да са незаменими воини, но нищо не разбират от изящна словесност. Предпочитам да го направим в салона на втория етаж пред госпожиците от вашия “Институт за полски девойки”, мадам.
Щом стана дума за жени, сериозната атмосфера се разведри, а след малко, под предлог, че е станало късно, посетителите започнаха да се разотиват. Целуваха ръка на домакинята, кимваха на графа и си излизаха.
– Довиждане, лельо – тръгна си и Замойски.
– Довиждане, Владек –  майчински го целуна графинята.
В това време седемдесетгодишният ù съпруг дълго и скучно се оплакваше от старческите си болежки на младия Михаил Чайковски, който не бе в състояние нито да го разбере, нито да му помогне, но не можеше и да си тръгне.
– Стига, Адам, остави младежа! Какво ти е направил? – укори го жена му.
Михаил се огледа и с неудоволствие установи, че всички са си отишли. Но не можеше да прояви неучтивост, въздъхна примирено и, придавайки си заинтересуван вид, отново погледна към възрастния човек. Чарториски бе млъкнал, а топлите му кафяви очи пламтяха закачливо.
– Нали не мислиш, че толкова съм изкукал? – каза той и го потупа по ръката. – Просто исках да поговорим насаме, а другите щяха да се чудят какви ли тайни ще си споделяме. Всички са много ревниви и внимавам да не показвам предпочитания. Вярвай ми, сега няма да се терзаят, а ще те съжаляват, че ти досаждам.
Това откровение изостри вниманието на Михаил. Безкрайният разговор за политика,  дипломация, преговори и монархии не го убеди толкова в дипломатическите умения на Чарториски, колкото последното кратичко изявление.
“Дипломацията е изкуство и този човек наистина го владее”– помисли си младият мъж и всичките му колебания и съмнения далù идването му тук е правилно, се изпариха. Почувства, че кръвта му започва да кипи, а юмруците му са стиснати до побеляване. От това, което щяха да си кажат двамата тази вечер, зависеше каква посока ще поеме животът му.

Графиня Чарториска деликатно се беше оттеглила и бе оставила мъжете сами.
Старецът се загледа замислено към тъмния прозорец. Нощта беше непроницаема като бъдещето и също толкова плашеща. После сякаш излезе от унеса, внезапно погледна мъжа до себе си и каза:
– Вие, млади човече, успяхте да ме изненадате с две неща тази вечер. Едното е, че напускате “Демократическото общество”, за да дойдете при нас, консерваторите, а на младата ви кръв повече прилягат революционните идеи и нетърпението. Питам се защо?
– Казвате, че съм млад, господине. По време на въстанието бях още по-млад. Само на двайсет и три поведох казаците си за пръв път в бой, но те ми вярваха. Препускаха редом с мен под знамето на Карол Ружицки. Уж жънехме победи, а всичко се провали. Казаците ми загиваха. Мисля, че можехме да победим. Мисля, че някои хора направиха грешки. Прекалено изчакаха или прекалено прибързаха. Не мога да кажа. Нагледах се на кръв, на посечени тела и когато се озовах тук, далече от земята си, исках колкото може по-бързо да се вдигнем отново, да отмъстим и да освободим родината си. Но с времето започнах да разбирам, че не е достатъчен само устрем. Нужни са сериозна подготовка, много оръжие и прецизност в ръководството. Моите приятели от “Демократическото общество” са искрени. Знам, че са готови да загинат за свободата, но целта е не да загиват, а да победим. Можем да се втурнем и да превземем вражеските позиции. О, как можем! Сигурен съм. Но трябва и да ги задържим, да оцелеем под общия натиск на околните държави. Трябва много да се работи преди битката и ми се струва, че тъкмо затова се доверявам на вас. Ето защо съм тук.
Графът мълчеше и поклащаше глава. В проточилата се пауза Михаил Чайковски се почувства длъжен да каже още нещо:
– Аз не съм дипломат като вас, господин Чарториски. Аз съм войник. Дойдох, за да ви убедя, че трябва хората ни да се сформират в легиони, да добият военна подготовка и да имаме войска, когато в родината се подготви въстание. Тогава ще имат нужда да им се притечем на помощ с обучена армия, опитни офицери да поведат бунтовниците. Иначе отново ще бъдат избити. И никога вече няма да има Полша. Вие се ползвате с влияние във френското правителство, поискайте да ни разрешат да сформираме полско-казашки легион във Франция.
– Франция... – отрони старият граф. – Франция неведнъж ни е подлъгвала. Тук сме добре приети, но не се заблуждавайте, млади ми господине. Ако сформираме легион на тяхна територия, те ще накарат нашите момчета отново да проливат кръвта си за техните цели дори отвъд океана, а после, както вече се е случвало, ще се оправдаят, че обстоятелствата не са им позволили да повдигнат пред великите сили въпроса за възстановяването на Полша. Прав сте. Легион трябва да има. Трябва да се обучават емигрантите ни на военно дело. Само че не тук!
– А къде? – чистосърдечно попита Михаил Чайковски.
Домакинът му се усмихна и отвърна:
– Тази вечер вие сам прозряхте къде и това е второто нещо, с което ме изненадaхте.
Видял неразбиране в очите му, графът зададе неочакван въпрос:
– Говорите ли турски?
– Нито дума!
– Е, ще трябва да се научите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар