вторник, 4 май 2010 г.

Глава 3. Търговецът, 1843 г.

Търговецът спря на прага на хана в края на селото. Широкият двор беше ограден с висока кирпичена стена, покрита с турски керемиди, та дъждове като днешния да не размекнат и отмият тухлите от непечена глина. Така се строеше по тия земи, пък и по целия Балкански полуостров, където бе обикалял да купува и продава стоката си. Плет, измазан с глина – и ето ти стена. Глина, оформена с дървено калъпче и изсушена на слънце – и ето ти тухла. Може за разкош да се омеси със слама, че да е по-здрава. Или пък плетените и измазани стени на стаите да се обковат с дъски отвън и отвътре. Тогава и къщата има вид на по-заможна. Само най-бедните къщи в родното му градче Копривщица бяха без дъсчена обшивка, а просто варосани.
Неговата не беше такава. Вдигнал я бе на два ката с хубав здрав гредоред, а дъските на стените бяха дебели и добре припаснати. Това правеше къщата здрава и много топла, когато засвирят студените зимни ветрове.
Но до зимата и снеговете имаше още време. Септември едва беше започнал и Грую бе поел от селото си насред българските земи към селата на запад, от които всяка есен изкупуваше конопени изделия. Вечер се прибираше да пренощува в хана на село Власотинце,  ханджията от години го знаеше и  винаги имаше стая за него.
Грую сне дебелия ямурлук, натежал от просмукалия го есенен дъждец, и силно го изтръска, преди да влезе. Вече се бе мръкнало и най-после се беше прибрал от обиколката по калните междуселски пътища. Този противен влажен ден беше всъщност много добър. Мнооого добър! Спазари цели двайсет и два товара ушити конопени чували, три товара тънко изпреден канап за шиене и дванайсет товара хубави конопени въжета от трите дебелини. От миналата есен селяните в планинските български и сръбски села наоколо се бяха трудили като мравки, бяха начуквали и развлачвали конопа, бяха го прели и пресуквали и сега дойде времето да го продадат. И само като видиш цвета му, като го пипнеш как е изпреден, как мирише свежо и наситено, разбираш, че това е качество и майсторлък!
Или може би той, опитният търговец, го разбираше. Някой новак може и да го поизлъжат, но Грую Хлътев не беше с жълто около устата. Знаеше как да избира, та, като занесеше стоката си в Копривщица, в Пловдив или в Цариград, я продаваше хем на най-високата цена, хем без остатък. Тъкмо затова можеше, като намери хубава стока, по-добре да я плати. А тези, от които купуваше, се стараеха, не продаваха на друг, чакаха той да дойде.
Сега месец-два договаряше цената, записваше в тефтера и оставяше капаро. А после щеше да наеме кираджия с товарни коне и само за една седмица да обиколи отново всички, да доплати и да натовари денковете.
Ханджията го видя, че влиза, и дружески подвикна:
– Хайде бре, брате Грую, много си закъснио вечерас!
– Окъснях, зер, ама добра работа свърших – засмя се търговецът.– Я дай една чорба, че съм прегладнял, цял ден залък не съм сложил в устата.
Вътре беше топло и уютно и Грую се почувства като у дома си. Беше свикнал с тоя хан, с ниския му опушен таван от дебели четвъртити греди, с мижавите газени лампи по стените, с постоянните местни хора, които обичаха да си поприказват с пътниците какво има-няма по далечни земи. Но в тая дъждовна вечер кръчмата бе почти празна.
Само в най-отдалечения ъгъл седеше старец с чаша вино. Той видя новодошлия, изгледа го продължително, докато успя да съсредоточи замаяното си от виното съзнание върху мисълта, че е другоземец. После пак така бавно започна да се оформя мисълта да отиде при него и да го пита нещо важно. Нещо много важно! Какво беше? А, да, сети се. Старецът се надигна, с едната ръка се подпираше на стената, а с другата на масата, и се заклатушка на място, за да уцели момент, който ще му позволи да направи няколкото крачки, без да падне. Понечи да тръгне, но се залюля и пак седна.
Ханджията сипа в шарена паница запържен боб, знаеше, че търговецът обича лютивичко, та пусна в него три люти чушки, и го занесе с голям комат хляб на масата до огнището. Грую окачи на близкия пирон мокрия ямурлук и приседна на трикракото столче. Засърба вкусната гореща чорба, а от ямурлука му се вдигна пара. Скоро от лютото или от огъня, до който беше седнал, той здраво загря и челото му обилно се изпоти. Извади от пазвата си извезана по края бяла кърпа, обърса се и се облегна доволен на стената. Денят бе успешен... Какво повече му трябваше?
“Дом, добра стопанка и здрава челяд” – отговори си сам и се усмихна, като се сети за жена си Нона и дребните дечурлига. Имаше го всичко това. Изглежда, беше благословен. Жена му бе голяма хубавица и той не се поколеба да се ожени за нея, нищо че баща ù бе прост овчар. Майка му го гласеше за щерката на един търговец на аба и шаяк, но Грую се вдигна сам, даже не прати сватовници, както е обичаят, а с бъклица в ръка отиде в Балкана при овчаря да иска Нона за жена. Пък челядта му – такива хубави дечица! Сините очи на търговеца се засмяха, като си ги представи, и весели пламъчета от огъня затанцуваха в тях. Нона за тия близо четиринайсет години, откакто бяха женени, му роди девет деца. Вече погребаха шест, но така беше с децата... На когото колкото му е писано. Грую отдавна го бе разбрал. Не беше само в неговата къща тая мъка или само в неговото село. Откакто се залови с търговия, видя, че по цялата земя децата мрат от болести, от слабост или пък, както си говореха жените, от лоша орисия...
Търговецът въздъхна замечтано. Нямаше търпение да се върне и да види колко е пораснало най-малкото, момченцето. Двете по-големки бяха момичета. А момченцето се роди двайсетина дни преди да замине и още не беше кръстено. Грую предложи на жена си да го нарекат Георги, защото тази пролет, когато тя беше много болна и даже съседките се уплашиха, че ще пометне, той отиде в черквата и запали дванайсет свещи пред иконата на Божията майка. Помоли я да закриля Нона и нероденото. Врече се, ако пак е момиче, да го нарекат Мария. А ако е момче? Тогава се сети, че след три дни е Гергьовден, та горещо помоли свети Георги също да закриля чедото му и обеща да го кръсти с неговото име, ако се роди живо и здраво.
И светецът чу молитвата му. В началото на август му се роди момченце. Обаче Нона каза, че не иска и това дете да се спомине мъничко, че ако архангел Михаил дойде да вземе душата му, за да я отнесе на оня свят, свети Георги няма да може да го спре. Друг архангел ще бъде достатъчно силен, че да опази чедото ù, затова е избрала да го нарекат Гаврил. Беше много настоятелна и сигурно щеше да стане на нейното, защото Грую тръгна по търговските си дела и остана тя да кръсти детето след четирийсетия му ден. Ако оцелее дотогава.
Търговецът порови в торбата си и откри кесийката с тютюна и няколко хартийки, които пускаше вътре, та да са му подръка. Зад гърба му нещо тежко тупна на земята. Той дори не се обърна. Знаеше, че старият пияница пак е тръгнал към масата му, но този път е успял да направи и две крачки, преди да падне, защото не е имало на какво да се подпре.
– Е бре, попе – викна по него ханджията, – що не си вървиш вече да спиш? Пияницо недни! Спри да се наливаш!
Безформеното дрипаво същество, което се валяше по мръсния под на кръчмата и напразно търсеше стол да се залови и да се изправи, гордо възропта:
– Аз, каквото изпия, нали ти се отплащам! Няма да ме учиш ти мене. Господ да те убие! – А после захленчи сълзливо – Исках само да питам човека... А пък тука един стол ме спъна...
Ханджията го вдигна с яките си ръце и го стовари на стола му като чувал с картофи. После му доля чашата в пълно противоречие със собствения си съвет.
 Търговецът не се намеси, но му стана мъчно за безобидния пияница. Приглади на масата една от хартийките си, посипа я със ситно скълцания тютюн, нави я и я залепи с език. Взе с машата въгленче от огнището и я запали. Вдъхна ароматния дим, после още веднъж и неудържимо се закашля.
– Тая пущина в гроба ще ме вкара! – каза на ханджията с тона на човек, убеден, че ще кашля така, като баща си и дядо си, поне още двайсет години.
Събра с ръка кесията и хартийките от масата и ги прибра в торбата. Една беше съвсем смачкана и разкъсана и не ставаше за цигара, а в друга имаше завито някакво боклуче. Той ги сви в юмрук и ги метна в огъня. После внезапно се вгледа в пламъците и се сети за нещо, което изпълни с тъга сърцето му.
В това време в хана влязоха и спътниците му – двама копривщенски търговци, с които обикновено пътуваше по тия места, само че те купуваха други стоки. Видяха, че Грую вече е дошъл и седи умислен край огнището.
– Какво си оклюмал, Грую? – подвикна Динчо Попадиин и окачи мокрия си ямурлук до неговия.
– Горе главата! И утре е ден – тупна го по рамото спътникът му Лукан Куйлек. – Ще спре тоя дъжд, ще си обиколиш хората.
– А... за друго се бях замислил – отвърна Грую и се насили да се засмее. – Женски щуротии! Бабини деветини!
– Я кажи, че да помогнем! – предложи Лукан.
– Жената нещо ми заръча на тръгване, пък аз... – После се засмя и махна с ръка към ханджията: – Дай една кана вино, брачо, ама да не е кисело!
– Ааа, по нашия край лошо вино няма!
Търговецът разрови дървата в огнището и пламъците лумнаха отново. Ханджията сипа боб на Динчо и Лукан и те шумно засърбаха. В това време една ръка се подпря тежко на рамото на Грую и костеливите ù пръсти здраво го стиснаха в неимоверното усилие да запазят равновесието на тялото. Пияницата беше успял най-сетне да стигне до масата му.
– Марш оттука, бре! – викна по него ханджията.
– Стига, бе... си ме навиквал –  захленчи старецът. – Кво пречи да ми даде човекът и на мен един тютюн?
– Ай върви си вече – упорстваше ханджията и решително го поведе към вратата.
– Ама не ме влачи така, бе... Само да питам човека исках... Видял ли си ги, бре, момче? А? Там по твоя край... Едни такива мънинки, хубавки... и плачат, плачат...
От очите му бликнаха сълзи, застичаха се по набръчканите хлътнали бузи и потънаха в гъстата брада. На Грую изведнъж страшно му домъчня за тоя човек. Вдигна глава и със свито от мъка гърло му отговори:
– Не съм ги виждал, дядо Иво. Търсих ги, ама не ги намерих. Ама пак ще разпитвам, обещавам ти.
– Е, добре... Питай, питай... Там са, няма къде да са другаде. И да ги доведеш, като ги намериш...
Вратата се затвори зад гърба му, ханджията метна на рамо парцала, с който забърсваше масите, и подхвърли на Грую:
– Що ли му обръщаш внимание?
– Мъчно ми е за него – отвърна търговецът. –  И той душа носи. И той иска утеха.
Преди шест години, когато започна да отсяда тук, Грую за първи път видя стареца, който всяка вечер беше в кръчмата. Пиеше до забрава, но и в най-дълбоката чаша с вино не успяваше да удави тоя едничък въпрос, който го мъчеше и  задаваше на всеки новодошъл – “Виждал ли си ги, а? Едни такива мънинки, хубавки... и плачат, плачат...”
Мъжете го пъдеха от масата си, други го съжаляваха и му поръчваха чаша вино, а старият човек ронеше пиянски сълзи.
Грую поразпита за него и ханджията една вечер му разказа историята. Когато той самият бил още дете, тоя старец, който не бил стар тогава, бил поп. Служел добре в черквата, кръщавал, причестявал и погребвал, както си му е редът.
– Ама преди трийсетина години се случи – разправяше ханджията,– кога беше въстанието на Карагеорги срещу турците и много кръв се проля, мина през наше село и войска неверническа, и башибозук и заминаха да се бият. Колко народ са изтрепали не знам, ама побягна Карагеорги, а турчолята на връщане грабиха и завличаха, де що им падне. Взеха на кого покъщнината и добитъка, на кого жената, а на нашия поп Иво – и двете дечица. Едното беше момиче на моите години тогава, десетина някъде, а братчето му по-малко. Попадийката се поболя и умря, а той се пропи. Дълголетници са в неговия род, мнооого има да се мъчи. А като се напие, все за тях пита, за децата си. Мънинки и хубавки... Когато е пиян, не се сеща, че, ако са оживели, са пораснали като мене вече. Той такива си ги помни, мънинки и хубавки.

Ханджията беше милостив човек. Товареше стария дядо Иво, негоден другояче да изкарва прехраната си, с проста работа – конюшнята да изрине, дърва да нацепи, двора да помете. А в замяна не го оставяше гладен и гол. Може би заради дъщеря му, по която беше изпитал някога първото си хлапашко увлечение, или заради братчето ù, с което играеха в двора на черквата или се гонеха под изографисаните ù сводове.
Или просто от човещина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар