вторник, 4 май 2010 г.

Глава 5. Сенатът, 1843 г.

Двамата сенатори бяха уморени от дългия ден на разисквания. Единият беше представител на Пенсилвания, висок, слаб и поради умората гледаше строго, едва ли не сърдито. Колегата му от щата Охайо не му отстъпваше по ръст, но по професионален навик все се усмихваше. Днес не се чувстваше никак добре след обилния обяд и би предпочел да си полегне за час-два, ако можеше да си позволи безотговорността да не се яви на следобедното заседание.
Но сенаторите не бяха безотговорни. Те обмисляха решенията си от всички гледни точки – и по отношение на ползата за държавата като цяло, и във връзка с интересите на развиващия се бизнес, и не на последно място според личните си интереси и пристрастия. Така, клатушкан от разнопосочни ветрове, корабът на Съединените щати плуваше, общо взето, в правилна посока и със задоволителна скорост.
Само че това много ги уморяваше. Особено когато в дневния ред на разискванията влезеше нещо толкова незначително и под достойнството на институцията им, като субсидирането на някакъв експеримент. Експериментите са работа на учените, на университетите. Не на Конгреса и още по-малко на Сената на САЩ. Откъде накъде някакъв изобретател ще ги занимава с измислиците си? Нали затова съществува Патентното бюро!
– Вие добре се изразихте, сър – като продължение на размислите си каза сенаторът от Охайо. – Той наистина е един нахален изобретател! Не е наша работа да решаваме дали някакви съобщения могат да се предават по някакви си жици!
– Вижте, работата ни не е да решаваме могат ли или не могат. Сигурно е възможно от техническа гледна точка. Може би електричеството наистина не е за пренебрегване. Но помислете си до какви последствия ще доведе едно наше съгласие. Първо, безброй самозвани изобретатели ще ни засипят с искания за субсидиране на техните измишльотини. И второ, ако му отпуснем исканите пари за построяване на експерименталната линия и опитът му излезе успешен, съобщенията ще започнат да се предават само по жици! Казват, че така едно писмо можело веднага, щом бъде изпратено от източното крайбрежие, да бъде прочетено на западното!
– Не ми се вярва. Това е абсурдно!
– Ами ако наистина е възможно, представяте ли си какво ще стане? – драматично разпери ръце сенаторът от Пенсилвания и на дланта му капна капчица дъжд от надвисналите есенни облаци. – Всички собственици на дилижанси, които сега разнасят пощата, ще фалират, ще станат излишни. Те вече претърпяха тежък удар от железните пътища, които между впрочем продължават да се разпростират и да превозват пътници, товари и пощата.
– Така е, така е... Тези хора съвсем ще се разорят. Семействата им ще гладуват. Ние трябва да мислим и за тях – поклати глава сенаторът от Охайо.–Освен това умът ми не побира как например ще се науча да чета писмо, написано не с нормални букви, а с точки и тирета! Нова азбука ли да въведем, само защото някой си господин Морз я бил измислил?
– Ха-ха! – късо се изсмя невеселият сенатор от Пенсилвания. – И сигурно вместо пощенски кутии ще трябва да монтираме в къщите си грозните му апарати!
– Прав си, ха-ха-ха! – присъедини се към смеха му неговият колега, но умът му трескаво започна да пресмята колко би могъл да спечели човек, ако навреме се ориентира да купи патента и започне да произвежда такива апарати.
Запита се колко ли са къщите в Америка и си отбеляза наум да накара секретарката си да провери.

На другия ден сенаторите отново разискваха въпроса, останал нерешен от предното заседание – дали да отпуснат  субсидията, която Конгресът беше гласувал, но те трябваше да утвърдят или отхвърлят. Трийсет хиляди долара са огромна сума за построяването на някаква си пробна телеграфна линия между Вашингтон и Балтимор. В залата цареше оживление, пускаха се всевъзможни шегички за нелепото изобретение.
Изглеждаше, че един млад сенатор от Ню Йорк напразно си хаби думите:
– Това е съвсем ново средство за общуване между хора на далечни разстояния! – ръкомахаше той – Едва ли и след сто години ще бъде изобретено нещо, което така да сближи хората! Не след сто, след хиляда години няма да бъде измислено нищо така гениално!  – Младият сенатор ентусиазирано и упорито обясняваше и колегите му се заслушаха. Или стихнаха, понеже наближаваше времето за обяд, а не им се искаше да го пропуснат и да пропилеят деня в безплодни приказки.
Тогава един възрастен господин стана, поиска думата и съвсем уместно заяви:
– Господа, трябва да си призная, че нищо не разбирам от техника. Но съм склонен да вярвам на учените. Ето, нашите изобретатели създадоха парния локомотив и от петнайсетина години той вече преобразява страната ни – За колегите му нямаше никакво значение, дали локомотивът бе изобретен в Англия, което беше истината, или в Съединените щати, както съвсем убедено твърдеше сенаторът. – Бюрото по патентите е регистрирало изобретението на господин Морз, а там работят учени хора – продължи той.– Нюйоркският университет също го подкрепя. Конгресът е взел положително решение за тази субсидия. Господа сенатори, смятам, че, за да върви държавата ни напред, трябва да се доверяваме на институциите ù. Това е моето мнение и ви предлагам да престанем да се упражняваме в красноречие и демонстриране на чувството си за хумор. Нека да гласуваме.
Гласуването мина неочаквано бързо. Субсидията съвсем изненадващо беше потвърдена.
Особено изненадващо за сенатора от Пенсилвания, който, воден от здравия си разум, гласува “против”, неговият колега от Охайо гласува “за”. Защо ли? Това за невеселия мъж си остана загадка. Той не попита. Под достойнството му беше да любопитства.
“Странно... – каза си политикът от Пенсилвания. – Трябва да проуча, да се посъветвам с инженер. И то бързо!”

Няма коментари:

Публикуване на коментар