вторник, 4 май 2010 г.

Глава 7. Сладката Ейми

Точно в пет часа Ейми влезе през вратата на антикварния магазин, затвори я и се облегна на нея, приковавайки засмените си сини очи в Майкъл. На младия мъж му се стори, че от тях се посипаха безброй слънчеви искри, които целия го осветиха отвътре и той също се засмя до уши. Сред сладкия звън на китайските пръчици изминалите почти четири години изведнъж се стопиха и изчезнаха в небитието. Той я прегърна и вдъхна аромата на косите ù. После така страстно я целуна, като че ли през времето на раздялата им не беше целувал друга жена и с цялата си жажда бе очаквал тъкмо тя, Ейми, да дойде.
– Господи, колко се радвам да те видя! – съвсем искрено прошепна Майкъл и отново я целуна. Усети, че възбудата го залива отдолу нагоре като гореща вълна.
– По-полека! Ще ме глътнеш – засмя се тя и лекичко се измъкна от прегръдката му. – Къде ще ме заведеш, Майки?
“У дома, в леглото!” – извика той наум, но на глас само предложи:
– Нали си на моя територия, аз ще водя. Първо ще пийнем по нещо в един бар, а после може да си вземем малко китайска храна за вкъщи. Ако предпочиташ, ще вечеряме някъде навън.
– Ами... да започнем с питието, пък после ще видим как ще продължим – безгрижно отвърна Ейми, надигна се на пръсти, за да го прегърне с две ръце през врата, и глезено добави: – Толкова ми беше домъчняло за теб. Наистина ли се радваш, че дойдох?
Следващите часове бяха някаква щура въртележка от весел смях, недопити чаши, тур по баровете от едно място на друго, танци в някаква дискотека под звуците на оглушителна музика и лудо подскачащи светлинни снопове от разноцветните прожектори. Ейми изглежда все повече се напиваше и залиташе. Майкъл чак се притесни, че ще трябва да я носи на ръце до таксито.
Но от хладния нощен въздух тя, изглежда, се съвзе достатъчно, за да стъпва стабилно. Продължаваше да бъбри неспирно, да пита търпеливия шофьор на таксито откъде си е купил тази хубава бейзболна шапка, какво значи надписът  “Рокис” на нея и защо е на главата му, като в таксито не духа вятър, нито посред нощ пече слънце. Той се заливаше от смях, защото Ейми действаше така заразително на всички около себе си, дори когато беше пияна, и ù отговаряше, че щом слънчице като нея се качи в колата му, по-безопасно е да е с шапка на главата...
И така стигнаха до квартирата на Майк. Той отключи, посочи с широк жест хола, един вид “Моля, настанявай се!” и с олюляване се обърна да затвори вратата. Ейми веднага хлътна в банята.
– Ей сега идвам – долетя оттам звънкото ù гласче. – Само да се изпишкам и да си наплискам лицето.
“Дали да не направя кафе?” – запита се Майк. Струваше му се крайно наложително да вземе мерки, иначе Ейми можеше да затвори очи и да спи непробудно до сутринта, а и той самият имаше нужда да поизтрезнее. И изобщо нямаше намерение да спи кротко тази нощ.
– Искаш ли кафе? – подвикна той високо.
– Искам!
Когато след десетина минути донесе кафето, Ейми седеше в едното кресло видимо освежена и се усмихваше мълчаливо. Кокетната ù чантичка беше тропната върху масичката и от нея се подаваше дръжката на четката ù за коса и крайчето на нещо бяло, може би книжна салфетка. Отново си бе пръснала парфюм и богатото му ухание допълнително възбуди фантазиите на Майкъл.
Двамата мълчаливо отпиха от кафето си и той не откъсваше засмените си очи от нея, макар изпитото уиски леко да размазваше образа ù. Мислено започна да я разсъблича. Първо разкопча блузката, после смъкна презрамчиците на икономичния ù сутиен, представи си как прекрасните ù гърди изпълват шепите му...

Унесен в мечтанията си, изпита усещането, че нещо не е както трябва. Какво не беше наред? Даде си сметка, че мълчанието се бе проточило твърде дълго. Ейми не просто мълчеше, а седеше насреща му и го наблюдаваше с някаква остра присмехулност в очите. Погледна я озадачено. Не, не се лъжеше. Ейми всъщност не беше пияна, за разлика от него. Той трудно фокусира погледа си, защото главата му отново се замая и светът наоколо се завъртя в някакъв безумен хаос. А в неговия център тя само седеше, гледаше го и му се присмиваше. Присмиваше се на изненадата в очите му, на прозрачните му очаквания за тази нощ, на цялостната му същност.
Майкъл изведнъж се почувства гол и го досрамя от голотата му.
– Какво има, Ейми? – попита уж загрижено, но в гласа му прозвуча тревога.
Тя продължи да го гледа безмълвно, докато му се стори, че ушите му започват да пищят. След това протегна ръка към чантичката си, измъкна оттам салфетката и я сложи пред него. В пиянското му съзнание нейното движение му се стори твърде забавено и сюрреалистично. Загледа като омагьосан хартийката.
Не било салфетка, а някакво бяло картонче.
Какво е това бяло картонче? Обърна го озадачен, за да погледне и от другата му страна.
Снимка. Дете, прегърнало синьо плюшено слонче.
– Твоят син – дойде някъде от небитието тихият ù глас, а Майкъл продължаваше да гледа снимката като омагьосан. – На третия му рожден ден – добави тя.
Майкъл се вторачи смаяно в Ейми. После пак в хилещото се хлапе и пак в нея.
– Да не би да искаш да кажеш...? – едва успя да смутолеви, а след това изведнъж всичките му защитни механизми заработиха на пълни обороти.– И защо трябва да съм сигурен, че е от мен? Може да не съм аз бащата! Може да е бил всеки, преди или след онази седмица!
– Знаех, че точно това ще кажеш – парира го тя кротко, но твърдо.– Знаех го дума по дума!
Къде беше изчезнала сладката Ейми със звънкото гласче?
– Не съм дошла да те изнудвам, Майк. Не се шашкай! Баща ми и майка ми са достатъчно богати и ми помагат, въпреки че много се разсърдиха. Но не си мислù, че ще те оставя да ми говориш глупости като тази, че това дете можело да не е твое! Знаеш колко лесно се установява бащинство. Едно кръвно изследване, един ДНК-тест и всичките ти съмнения ще се изпарят. Той е твой син, повярвай ми. Твоите очи, твоята усмивка. И аз го обичам. Не се плашù, няма да ти се натрапвам в живота. Исках просто да знаеш за сина си, за да има още един човек на света, който да го обича.
Майкъл почувства, че ù вярва.
И някакво странно успокоение се разля във вените му. Приближи снимката и с пиянска настойчивост се взря в “своята усмивка” и “своите очи”, които невинно го гледаха оттам.
– Той не е малък и разбира много неща – обясняваше в това време Ейми. – Децата, с които си играе в парка, си имат мама и татко. И сега преди рождения си ден ме попита: “А моят татко ще ми донесе ли подарък?”
Майкъл я погледна и видя в очите ù сълзи.
– Ейми – прошепна той и протегна ръка да я докосне.
– Казах му, че тати му е изпратил това слонче и ще го снимам с него, за да занеса снимката на тати. И че тати много ще се зарадва, като я види.
Ейми неудържимо се разхлипа и Майкъл стана, вдигна я от креслото и силно я прегърна, но с някакво ново, непознато досега чувство – съвсем различно от онова, с което я прегърна в магазина днес.

Ключалката зад гърба му щракна и входната врата се отвори.
– Да!.. – беше гласът на Кейт.
“О, господи!” – простена Майкъл.
– Чудесна “само мъжка” компания! – продължи Кейт с нервно висок глас. – И каква братска прегръдка! Случайно минах и видях, че прозорците ти светят. Реших, че и на мен ми се пеят патриотични песни. Е, ще ме запознаеш ли с приятеля от Афганистан? Обожавам казармени истории!
– Кейт, позволи ми да обясня... – започна Майкъл.
Щеше да си посипе главата с пепел, да си признае, че по телефона наистина я излъга, но Ейми съвсем не е момичето, с което ù е кръшнал днес, че я познава много преди да срещне нея самата и че Ейми случайно е дошла в Денвър за сватбените клетви на...
“Случайно ли?” – почти изтрезнял се запита той.
Застанал между двете, Майкъл направи “кръгом” към Ейми и попита, но по-скоро констатира:
– Ти не си тук за подновяването на някакви брачни клетви? Сигурно дори нямаш роднини в Денвър.
– Много си бил досетлив – усмихна се Ейми и избърса сълзите си.– Едва се сети кой ти се обажда. Трябваше да дрънкам какво ли не, докато зацепиш!
– И смачканото листче не си го изровила случайно, а си го пазила през всичките тези години.
Ейми кимна и добави:
– Но това не променя нещата, Майкъл. Той ти е син. Ако искаш да му се обадиш, това е телефонът ни – тя взе чантичката си, извади от нея една визитка и му я подаде.
Кейт объркано гледаше ту единия, ту другия.
– Ей, какви клетви, какъв телефон? Какво става по дяволите?
Ейми мина покрай нея, без дори да я погледне, но преди да излезе, спря на вратата за една последна реплика:
– Той вярва, че ще му се обадиш. И за да не изгубиш случайно визитката ми, имай предвид, че из цялата ти къща има още много такива. Докато ти правеше кафе, успях да ги напъхам къде ли не, в чекмеджетата, под дивана, зад гардероба, на безброй места. Специално затова си ги направих. Така няма да можеш един ден да се оправдаеш пред сина си, че си изгубил телефона. И да... щях да забравя. Ако позвъниш, трябва да знаеш, че се казва Майкъл.
Ейми се затича надолу по стълбите. Не я беше грижа какво ще обяснява той на сегашното си гадже. Тя не искаше да я измества от живота му. Но и да скъсат, чаровният Майк нямаше задълго да остане на сухо. А тя си отиваше вкъщи, където я чакаше едно малко момченце със синьо плюшено слонче.

Беше изпълнена със спокойствието на човек, който е успял да направи точно това, което е възнамерявал, до последния детайл. Направи го, защото вярваше, че Майкъл може и да е женкар, но е добър човек. Тя не рисуваше във въображението си сцени как идва и я моли на колене да му стане жена. Нищо подобно! Но поне очакваше да се обади на детето. Може би да се появява от време на време, за да го вижда, да го разхожда в парка, за да има на кого то да казва “татко”. За да го обича още един човек на света освен нея. Точно това искаше. Поне това.

Майкъл се загледа замислено към тъмния прозорец. Нощта зад стъклото беше непроницаема като бъдещето и също толкова плашеща. А после сякаш се стресна от унеса си, внезапно погледна към Кейт и каза:
– Да отложим разговора за утре, а? Аз няма да съм толкова пиян, а ти няма да си толкова гневна.
– Гневна ли ти изглеждам? – попита Кейт с презрение. – Не съм гневна, Майк. Отвратена съм!
И тя си отиде. Вратата остана да зее отворена, но Майкъл изпита усещането, че ако сега излезе през нея, стълбищната площадка ще е изчезнала и той ще се срине от шестия етаж надолу като в пропаст. Затвори, бързо врътна резето и се облегна на вратата с надеждата, че зад ключалките ù ще се почувства по-сигурен сред хаоса около себе си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар