вторник, 4 май 2010 г.

Глава 8. Безумната сделка, 1846 г.

В османската столица март си е топъл пролетен месец. Дърветата цъфтят и уханието им прониква и денем, и нощем дори през най-плътно затворените прозорци, също като носовите извивки на мюезините преди часовете за молитва. Само сутрините остават студени. Но по обяд слънцето напича като посред лято.
В едно такова горещо пладне Михаил Чайковски седеше на припек в двора на полската резиденция и преглеждаше някакви писма. Зад гърба му пристъпи Мурат и съобщи:
– Дойде един човек, ефенди. Поляк.
– Доведи го – отвърна на турски Михаил и се поизвърна да види кой ще влезе през отворените към двора врати на къщата.
Не го познаваше. Беше млад човек с износен, дори изтъркан по ръбовете на ръкавите сюртук и захабена риза, но от качествен плат. По дрехите и по достойнството на обеднял благородник, с което влезе, Чайковски безпогрешно отсъди: “Шляхтич. Идва сам и много отдалече. Не е слагал залък в устата си поне от два дни.”
–  Гладен ли сте? Мурат, донеси обяд за господина! – подвикна на турски на слугата и стана да се ръкува с новодошлия.
– Благодаря ви, пан Чайковски! Вие наистина сте толкова сърдечен, колкото съм чувал. Казвам се Антон Бенковски. Моят баща ми е разказвал за вас и сега, след този грандиозен провал, тръгнах право насам. Чух, че много поляци намират убежище в Османската империя и тук можем да се организираме бързо. Във Франция това просто няма да стане. В хотел “Ламбер” само разсъждават и пишат прокламации. А когато се стигне до истинско дело...
– Чакайте, чакайте, чакайте... Какво дело? Какъв грандиозен провал? Да не са разкрили действията ни в Полша и да са арестували баща ти?

Бащата на Антон, приятел на Михаил от младежките им години и първите му литературни опити, бурните патриотични събрания на младежите от шляхтата, на които пееха въодушевено “Мазурката на Домбровски” и други песни и мечтаеха за обединението и възраждането на Полша – всичко това избликна в спомените на Чайковски като фонтан.
“Бъдещето е наше!” – викаха те въодушевено.
“Вие, пан Чайковски, ще командвате обединените полско-литовски войски на кралството, начело с казашките отряди!” – казваше тогава с театрален поклон приятелят му.
“А вие, пан Бенковски, ще станете председател на новия сейм!”– отвръщаше му Михаил.
“А кой ще ни бъде крал?” – питаше някой.
“Трябва ли да имаме крал? – обаждаше се друг. – Нека си направим република!”
“Не, това е нелепо! Ще си избираме крал, както в миналото, и ще го сменяме, когато ни ядоса!”
Това беше несериозното проявление на иначе съвсем сериозната и до болка вкоренена в тях идея, че тъкмо шляхтата е призвана да освободи отечеството с цената на собствената си кръв.
– Приличаш на баща си такъв, какъвто го помня – вгледа се Михаил в госта си. –  Значи се е оженил и има син? Не знаех. И аз имам синове, но са във Франция при жена ми.
– Ние сме трима братя – усмихна се измъчено младежът. – Другите двама останаха в Полша. Дори не знам живи ли са.
Влезе Мурат и сложи пред Антон паница яхния с месо, която на изгладнелия емигрант се стори като манна небесна. А мекият хляб направо се топеше в устата му. Михаил едва сдържаше нетърпението си да заразпитва младежа какво се е случило, но възпитанието му диктуваше да го остави първо да се нахрани. Обаче самият Антон нямаше търпение да разкаже и заговори с пълна уста, гълтайки цели залците си:
– Направихме добра организация. Имахме оръжие, надявахме се на масова подкрепа. Трябваше само да дадем знак на селячеството и да го поведем. Обаче всичко ужасно се обърка! Вдигнахме се на определената дата, но селяните, вместо да ни последват, се обърнаха срещу нас! С брадви, коси за сено и вили! Викаха “Смърт на шляхтата! Да ги избием всичките!” Собственият ни народ, представяте ли си! – в очите на Антон бликнаха сълзи. – В Галиция поляци убиваха поляци. Самù проливахме кръвта си. Даже не се наложи австрийците да пращат войски. Някой си Якуб Шеля водеше тази паплач в Тарновска област и колеше наред мъже, жени, деца... Откъде се взе това изчадие? После разбрах, че и по другите краища е било същото. И накрая, когато шепа хора едва отървахме кожата и се укрихме в тайни места, с огромно закъснение получихме съобщение от Краков, че трябвало въстанието да се отложи, защото били арестувани водачите му. Въпреки това дори в Краков се вдигнали и също били смазани. Толкова кръв се проля! И пак напразно! Пак нищо не постигнахме!
Михаил Чайковски слушаше смразèн със стъклен поглед в тъмните си казашки очи ужасяващия разказ и не смееше дъх да си поеме.
“О, господи! О, майко божия! Защо пак е погинал цветът на нацията? Какво е станало, та народът ни се е обърнал срещу своите водачи?”
Той дълго мълча потресен – близо половин час, след като младият човек изплака душата си. После започна да го разпитва. Бавно и упорито изкопаваше разпилените факти и сглобяваше цялостната мозайка, докато прозря невероятните размери на провала – не беше просто смачкано това кратко въстание. Измеренията му бяха по-дълбоки и ужасяващи.
Беше станало нещо непредвидено. Австрийците и прусаците бяха успели да обърнат народа срещу неговите водачи. Как?
– Училищата – прошепна Антон. – Там се преподава само на нем-ски. Или приемаш немското образование и език, или оставяш децата си неуки. Понемчват народа ни и то от години. А селянчетата изобщо не учат. Те остават прости като бащите си.
– Да, така е – съгласи се Михаил. – Сега си давам сметка и за друго. Германците запазиха властта на шляхтата, не я прогониха, не отнеха земите ù. Но я задължиха да събира всички данъци и такси от селяните. Шляхтата ги праща безплатно да поддържат пътища и да ремонтират мостове. От нея искат да пълни държавната хазна, да смъква от гърба на селянина и последната му риза. Тя става лошата, нея намразват. А немецът-чиновник защитава селянина при всяко негово оплакване против господаря. И когато на тия прости хора викнат: “Избийте потисниците си!”, те срещу немската държава ли се обръщат? Не. Обръщат се срещу шляхтата, която жертва най-добрите си синове за освобождението им!
– Не бяха само полските селяни – добави Антон. –  Напълни се земята ни с немски преселници. И пруското и австрийското правителство им дават сечивà, добитък, земя. Нашата, полска земя! Не позволяват на нас, шляхтичите, да освободим своите от крепостничество, да им раздадем нивите, а ги раздават на немци! И пак ние сме лошите в очите на простия беден поляк. Разбирате ли, пан Чайковски?
– Разбирам – прошепна поразен домакинът. – Не знам как да излезем от това положение. Ако организираме легиони в чужбина и тръгнем да освобождаваме нашата земя, няма ли да започнем война със собствения си народ?
– И мен от това ме е страх – отвърна Антон. – Сърцето ме боли.
Двамата замълчаха задълго. Изобщо не видяха как Мурат дойде, взе празната купа и си отиде. Не видяха, че облаци се скупчиха над главите им, а слънцето тръгна да залязва.

– Как е в руските земи? – подхвана отново Чайковски, сякаш разговорът току-що беше прекъснал и не бе изминал почти цял час в мълчание. – Какви са настроенията сред казачеството?
– Там уж е по-добре – отвърна Антон. – Там полският език не е забранен, но по друг начин ни разцепват. Казват на литовците и на казаците: “Вие не сте поляци.” Превърнаха воеводствата в губернии, разселват шляхтишки семейства в Бесарабия и заселват в земите им руснаци. Не можеш да пътуваш без паспорт, а паспорти не ни издават. Преустройват катедралите в православни църкви и натискат населението да се откаже от католицизма. Делят воеводствата на нови области и им внушават “Вие сте покрайненци, вие украинци, вие казаци, вие малоруси, белоруси...” Всякакви са готови да ги нарекат, само не поляци. Искат името ни да бъде забравено.
– Истинско бедствие... В Русия, в Прусия, в Австрия... навсякъде– обобщи Михаил Чайковски. – Нима никога вече няма да има Полша?
– Оня французин е дошъл, Михаил ага – съобщи в това време Мурат.
– Доведи го.
Гостът влезе и седна на стола, който услужливият дух от лампата дотича да донесе. Френският посланик огледа лицата на смълчаните поляци и кратко констатира:
– Значи новините вече са пристигнали.
Михаил Чайковски кимна.
– Е, поне това ми е спестено. Не съм аз черният вестоносец.
– Нямаше да те убия – опита да се пошегува домакинът.
– Разбира се. Защото нося и една добра новина. Мустафа Решид паша ще бъде назначен на поста велик везир на Османската империя. Съвсем сигурно е. Трябва до ден, два или седмица султанът да подпише фермана. Може би настъпва твоят час, шер ами. Ще се опитам да му припомня за теб, веднага щом встъпи в длъжност и отида да му поднеса приветствията си.
– Той едва ли ще иска да си спомни за нашия разговор – поклати глава Чайковски. – Не му трябва трън в петата по пътя към сдобряването му с Русия. Но все пак ще вдигна тост за него тази вечер. Ще останеш ли с нас? Предвиждам здраво да се напием от мъка заради провала на полското въстание и от радост за възкачването на новия велик везир.
– Благодаря, Мишел – поклони се френският посланик, – но поводът за вашия гуляй си е само полски, откъдето и да го погледнеш. Така че, ако позволите, ще се въздържа.
Той се поклони и си тръгна.
– Мда... въздържанието е хубаво нещо по принцип – каза Чайковски. – Но някак си не ми е присъщо. Аз трябва да пийна една водка, иначе сърцето ми ще се пръсне.
И двамата с Антон пийнаха по една водка. Не по чаша, а по бутилка. Следващата бутилка си поделиха по братски, а после взеха да не придирят толкова кой си налива и кой пропуска.
Очите им плувнаха в кръв, пяха и плакаха, а накрая едва не набиха задружно Мурат, който дойде, за да ги занесе в леглата им, когато се свлякоха под масата.

На другия ден Антон спа непробудно до обяд, а Михаил гледаше всички с кръвясал поглед, макар всъщност да беше много кротък и отчаян.
По някое време забеляза, че Мурат въведе един османски чиновник. Той очевидно не беше обикновен турчин, понеже носеше прави панталони и куртка с метални копчета, а не шаечни потури и елек. Домакинът фокусира погледа си върху него и зачака. Беше рошав и с разгърдена риза, съвсем неофициален за такова официално държавно посещение, но не му пукаше.
– Уважаеми Чайковски ага, изпратен съм от Мустафа Решид паша да ви поканя най-учтиво да посетите господин министъра в три часа следобед, ако служебните ви задължения позволяват това.
Чиновникът му поднесе с поклон писмената покана, но не си тръгна. Чакаше нещо. Накрая сметна за нужно да обясни какво чака.
– Удобно ли ви е в три часа, Чайковски ага?
На Михаил му се стори, че махмурлукът никога не му е минавал толкова бързо:
– Напълно удобно. Предайте на началника си, че благодаря за поканата.

Това ли беше денят, който толкова дълго бе чакал? А той на какво прилича! Главата го цепи. Очите му ще изскочат. Езикът му се заплита. Не може една скороговорка да каже. Я да опита.
– Хшòншч бжмù в... тшчùне в... Шчебжешùне.
Първият път не се получи. Вторият беше по-обнадеждаващо. Мурат Келерджия стоеше до вратата в очакване на нареждания и с изумление слушаше това звучно и заплетено словоизлияние, което сметна за псувня – гневна, ако се съди по тона, и непроизносима от никой нормален човек на света.
– Баня! – извика към него Чайковски. – И кафе! Веднага!
Трябваше бързо да изтрезнее и да добие човешки вид. Но не само това. Трябваше да си събере мислите преди толкова важната среща. Беше я чакал почти четири години. Може би най-после щеше да има полско-казашки легион в Турция?
“Но с кого ще воюваме? – кънтеше в същото време камбаната в главата му. – С полските селяни ли? С братята си по кръв и по вяра?”
После щеше да му мисли. Първото и най-важно нещо бе тази среща с пашата. С утрешния велик везир!

След три чàса старателни усилия резултатът беше твърде задоволителен. Махмурлукът му изглеждаше по-скоро като израз на солидност и вероятно би могъл да минe за такъв в очите на всеки правоверен турчин като Мустафа Решид, на когото вярата забраняваше да близва алкохол.
Михаил Чайковски седна във файтона си, Мурат Келерджия на капрата и потеглиха. Колелата затракаха по калдъръма. След две преки завиха надясно и излязоха на широката улица покрай Чорапчùхан– едно от главните седалища на търговците от българските земи. Тук идваше Мурат от време на време, за да му купува нови чорапи – дебели вълнени за зимата или изключително качествени памучни за лятото от тънка прежда, ситно изплетени на ръка. Все още нямаше машина, която можеше да оплете такава кръгла плетка с правилни свивки на петата и на пръстите и то в най-различни размери без шевове и неудобни ръбове. Те меко обгръщаха крака и никъде не убиваха. Удобни и евтини. Френският посланик му ги препоръча преди години, а той умееше да си угажда. Точно същите чорапи си беше купувал преди в Париж на десеторно по-висока цена. Сега беше открил изворчето на това изобилие.
Срещу файтона се зададе процесия от четири-пет пълни с денкове каруци на някакъв търговец, които отиваха към хана.
“Сигурно натоварени с чорапи” – помисли си Михаил Чайковски и разсеяно плъзна поглед встрани.
А там стоеше едно дръгливо куче, главата му беше приведена, от устата му се точеше лига и ръмжеше заканително. После внезапно се спусна към конете на търговеца и те се вдигнаха на задните си крака. Първата каруца кривна и препречи пътя, втората се блъсна в нея, защото каруцарят ù не можа да я спре навреме, и денковете се разпиляха. Мурат на капрата направи отчаяно усилие да отклони файтона от сблъсъка, той занесе, залитна надясно и се обърна на една страна.
Мурат се изтъркаля като парцалена топка на земята, скочи на крака и се втурна да налага с камшика си нещастния търговец с каруците.
– Диванè с диванè! – крещеше разярен и удряше, където завърне.– Кьорав ли си? Гяур ниеден! Къде гледаш? Ще ти избода зъркелите, проклето куче гяурско! Вонящ гяурин! Ще те заколя като пиле!
Потокът от ругатни нямаше край. Мурат налагаше смълчания превит човек, колкото имаше сила. Тънкият камшик не причиняваше болка, ако попаднеше върху дебелите шаечни дрехи на нещастника, но по лицето и ръцете му оставяше парещи червени следи. А Мурат все там се целеше.
Конете, впрегнати във файтона, ритаха безпомощно и се опитваха да се изправят на крака. Михаил Чайковски успя да отметне лявата врата, която сега беше отгоре, измъкна се с пъшкане и скочи на калдъръма.
Мурат не забелязваше нищо в заслепението на гнева си. Само усети как някой здраво му стисна ръката и изтръгна камшика от нея. Извърна се към този натрапник, за да се нахвърли и върху него, но видя, че е Чайковски. Турчинът посочи с обвинителен пръст търговеца и викна:
– Погледни какво направи проклетото куче гяурско! – и, лишен от камшика, започна да го рита с крака.
Тогава най-неочаквано, вместо да застане на негова страна, Михаил Чайковски започна да го налага със същия тоя камшик, крещейки:
– Ти, гнидо проклета! Ти ли ще раздаваш правосъдие? Ти, слуга долен! Това ли ти е работата, да биеш и да наказваш? Господарят решава кой е виновен! А твоята работа е първо да се погрижиш за господаря си! Да го извадиш от файтона! Да вдигнеш конете на крака! Това ти е работата! Аз ще наказвам, ако трябва!
У Чайковски внезапно се бе пробудил истинският шляхтич, който, и на сън да го бутнеш, ще ти каже кой е господар, кой слуга и какви са отговорностите на всеки от двамата.
Мурат зяпна стъписан.
– Тоя човек не е виновен! – провъзгласи Чайковски. – Онова бясно куче се нахвърли върху конете му и предизвика всичко!
Кучето лежеше насред улицата, стъпкано от копитата, и береше душа.
– Вместо да биеш човека, събери няколко мъже и се погрижи да вдигнеш файтона на колелата му, че закъснявам! Веднага!
“Разглезих го аз с дружелюбните си обноски. Помисли си, че ми е равен. А слугата трябва да си знае мястото!”
Насъбралите се зяпачи заедно с каруцарите на търговеца подхванаха полегналия на една страна файтон и с лекота го изправиха. Най-много се стараеше битият мъж. После същата дружина избута и неговата препречила пътя каруца, намята денковете му вътре и мястото на произшествието за минути бе разчистено. Михаил Чайковски можеше безпрепятствено да продължи пътя си.
Преди да се качи във файтона, той отиде до търговеца, който оправяше каишите на конете, и му каза на турски:
– Моят слуга несправедливо се нахвърли да те бие. Искам да те обезщетя за страданието. Ето ти един наполеон – и сложи в ръката му златната монета.
– Благодаря, ефенди – отвърна също на турски битият, – но не е нужно. Виновен съм, че не видях бясното куче и не предвидих какво ще се случи–и той подаде обратно златната монета.
Впечатлен от отказа му, Чайковски я прибра и попита:
– Мога ли да ти се отплатя по друг начин? Ще дойда утре да си купя една дузина чорапи от твоите. Как се казваш?
– Грую Хлътев, ефенди. Не карам чорапи, а конопени изделия. На тебе сигурно не ти трябват. Но ти благодаря за човещината.
– Ти май не си турчин – предположи Чайковски заради окончанието на фамилното му име.
– Българин съм. От Копривщица.
– И аз съм славянин – подаде му ръка Чайковски, защото му се стори, че в този горд съплеменник вижда сродна душа. Ето че и той страдаше от поробителите на земята му, както поляците страдаха от поробителите на своята родина. – Хлътев. Ще те запомня. Довиждане!
– Довиждане, господине – отговори му търговецът, качи се на капрата и потегли.

След петнайсетина минути Чайковски благополучно стигна Министерството на външните работи и влезе в салона пред кабинета на министъра. Секретарят, седнал до вратата, беше същият чиновник, който го посети сутринта. Позна го и учтиво го покани на дивана, защото малко трябвало да изчака.
Мурат беше останал на двора при файтона. Поседна на сянка до другите файтонджии, напълни лулата си с тютюн и се заприказва с тях. От дума на дума разбра, че единият кочияш е от Сливен. Чак оттам бе докарал някакъв бей при пашата.
– Аз съм от едно село наблизо – побърза да се представи Мурат на земляка. – От Кортен. А пък тъстът ми имаше касапски дюкян в Сливен точно до джамията. Две години продавах месо в него, може да си ме виждал.
– О, сещам се – отвърна другият. – Ти си Мурат Келерджия, дето му умря жената при раждане. Нали? Той сега пак тъстът ти продава там. Откога не си се връщал по нашия край?
– Има-няма... двайсетина години – отвърна Мурат и сам се учуди колко дълго се оказа отсъствието му. После си направи още една сметка. – Брей, значи детето на сестра ми трябва доста да е пораснало, петнайсет-шестнайсетгодишно вече! Гледай как се търкалят годинките! А твоят бей по каква работа е дошъл?
– То аз съм прост човек – засмя се другият. – Не ги разбирам много бейските работи. Пък като се омешат и с гяурски, съвсем стават заплетени. Преди десетина години насред Сливен един българин взе че вдигна фабрика за сукнò. Всичко работеха с машини. Предяха, тъчаха, боядисваха. Вадеха много хубав тънък шаяк, хем, по-евтин бил от английския. Та тоя мръсен гяурин взе много да се големее. Зер, продава си стоката направо на султана, видите ли! Цялата войска щял да облече.
– Аз дали го познавам? – попита Мурат. – Как се казва?
– Добри Желязков се казва, ма всички му викаха Фабрикаджията.
– Не се сещам кой е – плю в прахта Мурат.
– Че кой ли го е познавал, преди да почне да строи султанската фабрика. Ама нашите аги не му останаха длъжни. Що доноси написаха срещу него, що тъжби! Мислеше си неверникът, че ще векува на тая служба, ама грешно си беше направил сметката! Не може така един гяурин да печели само за себе си! Къде остава келепирът на кадията, на мюдюрина? Той мислеше да ги прескочи и нищо да не им даде. Ама и те трябва да си вземат своето! Та мина му котка път на Фабрикаджията. Правиха, струваха, изгониха го.
– А фабриката кой я взе? – полюбопитства Мурат.
– Никой! Че на кого му е изтрябвала? Кой разбира от машини, та да я управлява? Така си стои. Потрошиха улеите за водата, дето въртеше колелата им, и всичко спря. Заковаха две дъски на вратата и край. А  моят бей иска сега да купи сградите и да ги направи на хан. Като изхвърли отвътре железарията, знаеш ли колко широко ще стане? Затова е дошъл при министъра.
– Ама тоя министър е на външните работи, бе! Не на вътрешните. Твоят бей се е объркал – присмя му се Мурат.
– Не се е объркал той – поклати глава кочияшът. – Тука всички говорят, че ще става велик везир, на всичките министри началник. Знае той, моят бей, при кого да дойде и на кого рушвет да даде! Не го мисли ти него!

В това време пред кабинета на министъра Михаил Чайковски търпеливо чакаше. Отдавна стрелките на стенния часовник бяха подминали и три, и четири часа. Но той вече знаеше какво значи точност по ориенталски и спокойно седеше. Закъде да бърза?
Най-после вратата на кабинета се отвори и отвътре изхвърча едър мъж, чийто широк пояс трудно удържаше голямото му шкембе.
– И да не съм те видял повече! Фабриката си е фабрика! Ще намеря кой да я подкара пак! – догони го отвътре гласът на Мустафа Решид паша. Звучеше толкова гневно, че всички турци в салона се свиха, дори секретарят му.
Той обаче се окопити и влезе да докладва кой от чакащите е на ред. После излезе и кимна на Чайковски:
– Заповядайте, ефенди.
Полският “посланик” се надигна и прекрачи през вратата на кабинета. А Мустафа Решид стана да го посрещне. Настани го край една масичка със столове наоколо, а не срещу бюрото си. Това означаваше, че срещата е приятелска, а не служебна.
– Радвам се, че пак се виждаме, Михаил ефенди – каза с широка усмивка пашата.
– Радвам се, че не сте ме забравил, ага – отвърна Чайковски.
– Обещах ви, че щом имам някакво предложение по молбата ви за полския легион, веднага ще ви повикам. Сигурно вече е стигнал до ушите ви слухът за предстоящото ми повишаване. Веднага, щом султанът го подпише, ще можете да съберете хората си. Така че още отсега започнете да им пращате известия.
– Благодаря ви, Мустафа Решид паша! – поклони се Чайковски и се надигна да си върви.
– Не бързайте, приятелю – усмихна се министърът. – Разговорът ни не е приключил.
Михаил Чайковски се почувства неудобно и започна да се извинява. Турчинът махна с ръка и продължи.
– Ако правилно вникнете във всичко, което ще ви обясня, нещата наистина могат да се уредят много лесно. Спомняте си, че миналия път си говорихме и за Русия. Трябва да разберете, че не искам да я дразня излишно. Така че мислих, мислих и стигнах до едно много просто решение. Вие искате нещо и аз ви го давам. Легиона ви. Но и аз искам нещо в замяна. Дали ще сте готов да го дадете?
– Някаква сделка ли е това? – попита с подозрение Чайковски.
Господи, тези тънки дипломатически пазарлъци и усуквания! Как не ги обичаше! Той бе войник, казак, а не политик. Не обичаше сделките.
– Да, сделка е – потвърди пашата. – За своя легион ще се наложи да платите с нещо също толкова ценно. Например с името си. И с вярата.
Чайковски го изгледа стъписано и започна застрашително да се надига от мястото си.
– Ще ви обясня – потупа го успокояващо по ръката турчинът. – Ако приемете ислямско име и вярата ни, веднага ще станете поданик на нашия султан. Тогава нито руският император, нито който и да било друг на света няма да ни пита защо един поляк събира армия на наша територия. А армията си като османски паша можете да съставите от всякакви хора. Дали ще са турци или казаци, или поляци, решението си е само ваше. Руснаците, разбира се, ще научат. Но няма да могат официално да протестират пред Високата порта. В това е целият фокус. Пък и нали от нашето правителство очаквате да поддържа войската ви, да я въоръжи, да я храни и облича, да я настани в казарми... Всичко струва страшно много пари! Името и вярата на един-единствен човек са малка цена за такова нещо. Размислете сам.
Главата на Михаил Чайковски вибрираше от едва сдържан гняв. Престана да чува. В ушите му бучеше на тласъци само собственият му пулс. Знаеше, че трябва нещо да отговори, нещо дипломатично, за да не скочи и удуши този негодник.
Пое си дъх веднъж, втори, трети път и изговаряйки бавно думите, едва се чу да казва:
– Нека помисля. Ще ви отговоря, когато бъда готов с решението си.
– Нали няма да забравите, Михаил ефенди?
– Аз не си хвърлям думите на вятъра, Мустафа ага. Скоро ще ви отговоря – той кимна леко и тръгна към изхода, оставяйки ловкия дипломат в кабинета му. А зад гърба му прозвучаха последните думи на турчина:
– Побързайте с мисленето, Михаил ефенди. Поляците от няколко дни масово пресичат границата ни и ще се разпилеят завинаги, ако не се намери кой да ги събере.
“Всичко знае кучето, всичко подушва!” – изруга наум Чайковски и побърза да напусне сградата, защото имаше усещането, че стените ù ще се срутят отгоре му.

* * *
Върна се в резиденцията и дума по дума всичко разказа на Антон. Младежът мълчеше. Събра вечерта и другите поляци, на които бе дал подслон, но и техните реакции бяха огромно възмущение, огорчение, обида... Само емоции и никакво разумно предложение.
Отиде до френското посолство, но посланикът беше заминал за консулството в Пловдив. Нямаше с кого да се посъветва. Обзе го отчаяние. Накрая седна и написа дълго писмо до хотел “Ламбер”. Обясни цялото безумие на предложената сделка. Поиска съвет.
И реши да изчака. Цели четири години бе чакал турците. Сега те да почакат! И без това въпросът с кого ще воюват у дома – с чуждите или със своите, сега бе много по-важен.
Докато пишеше писмото, прехвърли през съзнанието си целия вчерашен и целия днешен ден. И като анализираше събитията, неочаквано вниманието му се насочи към един детайл, който в суматохата бе подминал.
Детайлът се наричаше Мурат.
Добрият Мурат, услужливият Мурат, загриженият Мурат... Винаги подръка. Беше създал измамното впечатление, че е покорен слуга на своя господар Михаил Чайковски.
А ето че този Мурат всъщност никога не го е смятал за господар и винаги високомерно го е презирал. Думата “гяур”, която днес с толкова омраза беше крещял на търговеца, злобата, с която го налагаше с камшика, пълното безхаберие дали при обръщането на файтона господарят му, също неверник, не е заклещен под него... Какво го интересува? Голяма работа, ако си счупи врата и умре! Един християнин по-малко. Този прост, неграмотен, пропаднал във всяко свое начинание турчин, смяташе, че стои по-горе, само и единствено защото беше мюсюлманин!
“А аз, глупакът, се увличах навремето по идеята, че всички хора трябва да са равни и не религията и богатството, а способностите им да ги отличават кой да стои по-високо и кой по-ниско в обществото.”
Той се надигна и отиде в стаята на Мурат. Отвори вратата и му каза:
– Мурат, време е да се разделим. Събери си багажа и ела да ти платя за последно.
Мурат сви рамене. Не възрази. Всяко хубаво нещо си има край. Добре му плащаше неверникът. Но пък той да слугува на християнин, а не християнинът на него – за това унижение не беше успял да измисли приемливо оправдание пред съвестта си и то през изминалите години постоянно го измъчваше. Ето, вече нямаше да има какво да терзае душата му.
Мурат стана и с олекнало сърце събра в два вързопа дрехите си. Отиде да си вземе парите, а после с бодра крачка пое към неизвестното, с което щеше да го срещне утрешният ден.
През следващите дни в полското “посолство” цареше затишие, изпълнено с очакване нещо да се случи. Минаха месец, два, три, а Чайковски не получи от Париж отговор на въпросите си. Пишеха му за всякакви други дреболии, пращаха му пари за издръжка на резиденцията, но за предложението на турския паша – нищо.
А султанът бързо подписа фермана за назначаването на Мустафа Решид паша като велик везир – само след половин година! Значи време беше и Михаил Чайковски да вземе решение дали да приеме или да отхвърли сделката. Сам.
“Господи, помогни ми да постъпя правилно!” – помоли се той пред разпятието в стаята си.
Господ го гледаше с измъчено лице, свел към него глава от дървения кръст, но и той мълчеше.

Няма коментари:

Публикуване на коментар