вторник, 4 май 2010 г.

Глава 9. Забравù кой е баща ти, 1846 г.

Жената теглеше нещо като сандък на две колела, вързан с въже, което бе препасала през гърдите си, приведена напред срещу поривите на мразовития мартенски вятър. До нея премръзнало вървеше момчето с наведена глава и подсмърчаше. То беше на дванайсет-тринайсет години и не разбираше къде отиват. А майка му се стараеше да се придържа към северозапад – все по-далече от полските земи и по-навътре в немските. В малката каручка бе всичката им покъщнина, цялото им богатство.
Жената бягаше. Беше я страх. Бягаше от въстанието в Западна Галиция, от убийствата на виновни и невинни, от мъжа си, който можеше отново да се върне някой ден, от отмъщението, което можеше да се стовари върху нея и детето заради зверствата, които той бе извършил.
Съпругата на бившия унтерофицер от австрийската армия Якуб Шеля бягаше от досегашния си живот.
Засега слънцето беше високо, можеха да повървят така още три часа, а после трябваше да се огледат за подслон – някоя барака, някоя воденица или дори село. Вече доста бяха напреднали. От няколко дни селата, през които минаваха, бяха все немски, но тя не се отпускаше. Искаше да се отдалечат, колкото може повече. Искаше никой никога да не я намери или познае на новото място.
Немците бяха добри хора, отзивчиви. Пускаха я да преспи с момчето в някое закътано ъгълче на стопанския двор или дори в плевня. Питаха ги кои са, откъде са и накъде отиват, а тя само хлипаше и показваше с ръка посоката. Знаеше немски и можеше да отговори, но щяха да я познаят по произношението, че не е германка. Можеше да си позволи най-много да благодари шепнешком, защото като шепне човек, не му личи акцентът, и така поне не я мислеха за няма или малоумна.
Виж, синът ù беше друго нещо! В училището му преподаваха само на немски и той говореше езика като истинско германче. Тъкмо той обясняваше вместо майка си, че бягат от въстанието в полските земи, че се били заселили там преди няколко години по призива на австрийското правителство, получили безплатно много земя, но сега поляците били въстанали, застреляли баща му и искали да избият всички немски преселници. Добродушните им домакини клатеха смаяно глави, съжаляваха ги и се чувстваха доволни, че не се бяха подвели да тръгнат и те към Галиция.
Историята, с която бегълците будеха толкова съжаление, беше измислена от начало до край. Баща му Якуб Шеля беше поляк, пияница и побойник. Постъпи в австрийската армия, за да има право да носи оръжие и безнаказано да издевателства над съселяните си. Измъчваше до пълно изтощение своята рота с походи и строева подготовка, но пък затова дисциплината на неговите хора беше на висота и началството взе да го издига. Унтерофицер за един прост поляк си е завиден пост. Но една нощ измъчените войници му направиха “мечка”– хвърлиха отгоре му одеяло, за да не вижда кои го бият, и здравата потрошиха кокалите му.
След месец той излезе от лазарета все още с белези и превръзки, но с достатъчно дух, за да им го върне тъпкано. Караше ги да се бият помежду си. Устройваше си всеки ден такива кървави турнири и ужасно се забавляваше. Само че двама умряха от зверско пребиване, изпратеният да разследва офицер бе шокиран и написа такъв доклад, че военният съд незабавно го тикна в затвора. Шеля се озлоби като звяр, заключен в клетка, и се нахвърли да хапе другите обитатели на клетката. Скоро вече беше тарторът, на когото всички лижеха петите, и животът му стана по-лесен. И животът на надзирателите се улесни. Те не се разправяха с крамолите между затворниците и не се грижеха за реда. Шеля и групичката около него вършеха това, а в замяна не ги товареха с тежка работа, даваха им двойна порция храна, по-топли одеяла и здрави обувки.
После дойде звездният му час. Шляхтата отново се вдигна на оръжие в полските земи и същите тези немци, които го бяха затворили в тъмницата, дойдоха и му казаха:
– Искаш ли да излезеш на свобода, унтерофицер Шеля? Да се върнеш при жена си и сина си и да забравим за твоите престъпления?
– Искам.
Той веднага съобрази, че им трябва за нещо, с което те не желаеха да си изцапат ръчичките. Него не го беше гнус. Попита дали може да вземе за подкрепа и приятелчетата си от затвора. Изпълниха желанието му, дадоха им оръжие и инструкции.

И ето ти го Шеля – в селски дрехи, начело на селските тълпи, вика:
– Да избием господарите! Докога ще ни грабят! Смърт на шляхтата!
Той не само крещя така на селския площад, но и застреля господаря на селото, разби вратата на имението му и всички нахлуха вътре да грабят. Изнасилиха жена му и я убиха, съсякоха с брадви двете му момчета и няколко прислужнички. Не че те, нещастните, бяха от шляхтата, но измъчените от глад селяни дълго им бяха завиждали, че добре се хранят и обличат в дома на пана. Голямата дъщеря заведоха при Шеля, защото така им беше заповядал, и той се затвори с девойката в спалнята на родителите ù.
На двора се чуваха нейните писъци и стонове, а възбудените от кръвопролитието мъже почувстваха, че това още повече ги възбужда и се огледаха дали някоя от прислужничките не е оцеляла в клането, за да се повеселят и те. Намериха една възрастна готвачка, но кой ти гледа годините! Намериха и гувернантката немкиня в един гардероб, но кой ти гледа националност! Когато Шеля се умори, пусна и другарчетата си от затвора в спалнята при момичето, а той се настани в едно кресло между кристалното огледало и швейцарския стенен часовник да гледа забавлението им с бутилка вино в ръка от избата на баща ù.
После направи преглед на ограбеното, задели за себе си само дребните, но ценни неща като пари, бижута и един изящен порцеланов сервиз, който да занесе на жена си. Останалото щедро предостави на тълпата – дрехи, одеяла, кухненска посуда, мебели... Нека се радват хората! Сега им е паднало. Видя, че един е натоварил на каруцата си кристалното огледало, а друг мъкне на гръб часовника. Чудесни хора! Отзивчиви. Утре пак щеше да застане на селския площад и нямаше да му се налага толкова дълго да ги убеждава, колкото днес.

След като се навилня до насита, Шеля се прибра вкъщи, отваряйки със замах вратата, и жена му смаяно застина на мястото си. Той я грабна в прегръдката си и бурно я разцелува. А после цяла вечер ù разказва за подвизите си, придавайки им по-благовиден и героичен смисъл. Накичи я с пръстени и колиета и я люби ненаситно.
На сутринта разтовари плячката си от файтона, който бе задигнал от някое имение, вече не помнеше от кое. Накара я да подреди сервизите в бюфета, да сложи на леглото невероятно меките пухени завивки, да сервира обяда в порцелановите чинии с позлата, които бе донесъл. Сам лично закопа парите и повечето златни бижута на три места в двора за всеки случай. Беше доволен и горд от себе си, а жена му само го дразнеше с вайкането си:
– Якуб, това няма да ти се размине. Пак ще те затворят. По-добре върни всичко на хората.
– Хората ги няма, заклах ги – отвръщаше весело мъжът ù. – Мълчù, не ме ядосвай, че и теб ще заколя!
Смееше се, но тя му вярваше и я беше страх.
След като безчинствата му спряха, Шеля се кротна у дома. А след седмица дойдоха австрийски войници и го арестуваха за убийството на един немец, счетоводител при някой си шляхтич, на гувернантката немкиня и както те се изразиха “за прояви на безпричинна жестокост”. Немците конфискуваха файтона с конете, порцелановите сервизи, бижутата, които намериха у тях, в това число и една златна брошка, подарена на жена му от нейната майка за сватбата. Те дълго се смяха на глупавия полски унтерофицер и още по-глупавата му жена, че така открито бяха държали награбеното. Тя нищо не им каза. Дума не обели, докато преобръщаха дома ù. Не заплака.
“Тъпа полякиня! Тъпа полякиня!” – тази безброй пъти повторена фраза се заби дълбоко в съзнанието ù.
“Така ли? – закани се тя. – Ще видите вие как от тъпата полякиня може да стане чистокръвна германка!”
Веднага, щом войниците се отдалечиха достатъчно, тя изкопа заровените в двора скъпоценности и пари. Бижутата уви в някакви ужасни мръсни парцали. Отделно на различни места в багажа и дрехите си скъта парите, събра малко покъщнина, облече себе си и детето в най-вехтите дрипи, дори разпрà къде джоб, къде ръкав на някои дрехи, и тръгнаха. Бяха топло облечени и обути, но имаха вид на най-долни просяци.
Не че непременно искаше да стане германка. Но след като арестуваха мъжа ù, тя и момчето не можеха да останат сред поляците, които той беше избивал. Не можеше синът ù да расте, сочен с пръст – “Вижте, това е издънката на оня убиец Якуб Шеля!” – и цял живот да носи бремето на бащините си грехове. Не можеше да остане в дома, където имаше вероятност ужасният ù мъж отново да се върне.
– Ти се казваш Шлеер – внушаваше тя на момчето дни наред, докато вървяха на северозапад. Запомнù! Ти не си поляк! Забравù кой е баща ти! Забравù къде си роден! Нито думичка да не съм те чула да казваш на полски! Дори когато сме сами! Запомни ли?
– Так – отговаряше момчето.
– Какво ти казах току-що? – викаше му тя ядосано. – Нито думичка на полски!
– Я, я! – стреснато се поправяше то. – Их бин дòйчер.
– Така е добре – отвръщаше майка му поуспокоена също на немски и продължаваха да вървят нататък.

Скоро щяха да спрат. Тя щеше да избере някое градче, не село. Държеше да е градче, за да има добро училище за сина ù. С парите и скъпоценностите, които имаха, щеше да го изучи. Тя, тъпата полякиня, щеше да осигури на сина си много по-добро бъдеще от онова, което щяха да имат синовете на високомерните войници, които така ù се присмиваха. Какво щеше да излезе от техните момчета? Фабрични работници, магазинери, дърводелци... А нейният син щеше да бъде високо образован, щеше да стане държавен чиновник, да направи кариера и един ден да заеме такъв отговорен пост, че от него да зависи какъв път ще поеме съдбата на собствената им държава! Той щеше да взема решенията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар