сряда, 2 юни 2010 г.

За образа на Георги Бенковски в романа


В един роман винаги е трудно за читателя да разграничи къде свършват известните факти за някоя историческа личност и къде започва литературната измислица. В конкретния случай със сигурност ще възникнат такива въпроси за Георги Бенковски, чието име знаем от деца. Знаем за великата му саможертва в борбата за българската свобода и почти нищо за живота му. Малцина са тези, които ще си спомнят, че и името му не е това, а Гаврил Хлътев, и че е роден в Копривщица.
Ето тази празнота се постарах да запълня с романа “Медальонът”.
Потърсих и се опитах да дам живот на фактите, които са ни известни. А фактите, колкото и да е странно, се оказаха не малко, но твърде разпилени и изключително пестеливи на подрбности.
Хора, които са го познавали в по-ранния период от живота му, си го спомнят като франт, успешен търговец из Мала Азия, който много печели и много харчи; живее нашироко и се ползва с успех сред жените; красив, самоуверен, предприемчив. Напълно е било възможно животът му да тръгне в съвсем друга поска, която добре виждаме в лицето на Евлоги Георгиев (дарил милиони за образованието на освободена България) или Ненчо Палавеев (дарил милиони на Копривщица). Искам да кажа, че можеше да забогатее далеч в чужбина и на стари години да направи голям патриотичен жест. Може би тогава пак щеше да остави името си в паметта на своя народ.
Но при него се случват няколко обрата, които един след друг повеждат съдбата му в друга посока.
През цялото време, докато издирвах всяка думичка, казана някога от някого за Бенковски, исках да си отговоря сама на безброй въпроси “Защо?” и “Как?”.
Как така Гаврил Хлътев от търговец става революционер, как се озовава от Египет в Букурещ посред зима, озовава се тъкмо в обкръжението на Ботев и как така веднага активно се включва в събитията, готвени от революционната ни емиграция? Защо без типичната предистория за всички останали хъшове се хвърля с главата напред в революционна дейност? От кого, кога и как е възприел той революционните идеи и забележителната опитност, каквато не е имал никой от другите по-млади и може би по-ентусиазирани емигранти? Как така после, по време на въстанието, се оказва най-устойчивият, най-зрелият и най-организираният от апостолите с най-голяма широта на действията и конкретност на целите?
Водена от подробни или от миниатюрни като трохи сведения за живота му, се опитах да мина по неговия път, да проследя живота му такъв, какъвто най-вероятно е бил. Опитах се да дам отговор и на нещо като полувъпрос-полуизумление, изказано от Захарий Стоянов десет години след въстанието: “Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече отгде тоя абаджия изучи тия тънки работи!”
Позволих си да запълвам празноти, като описвах някои събития по начин, по който е било най-вероятно да са се случили, като се опирах и на косвени сведения, и на последствията от тях. Постарах се да обясня непонятното в неговия живот. Може много неща да не са се случили така, както съм ги разказала, но едва ли някой може да твърди, че не е било възможно да са станали и така.
Обаче категорично не си позволих да променя за удобството на сюжета нито едно обстоятелство, засвидетелствано по някякъв начин в мемоарната литература. Напротив, плътно се опирах на нея до такава степен, че на места съм вмъквала почти дословни фрагменти от Захарий Стоянов, Михаил Маджаров, Макгахан и други, та дори и от Марк Твен.
Дали съм се справила, ще преценят читателите.
За себе си съм убедена, че хората, описани от мен, са били такива, каквито ви ги представих.

Галина Златарева

Няма коментари:

Публикуване на коментар