вторник, 4 май 2010 г.

Глава 6. Ориенталски валс, 1844 г.

Къщата, която Михаил Чайковски намери в Цариград  и реши да наеме за нуждите на полската емиграция, се намираше в европейската част на града, имаше собствен двор с висока ограда и беше на два етажа. Тя стана нещо като посолство на неофициалното изгнаническо правителство на Полша, намиращо се в хотел “Ламбер” в Париж. Граф Адам Чарториски успяваше от резиденцията си във Франция да поддържа активни контакти с всички подобни центрове в повечето европейски столици. Писмата му стигаха до Михаил Чайковски не през държавната пощенска служба, а с дипломатическите пратки на френския посланик в Истанбул. Така се опазваха от възможността да бъдат отваряни и четени от османската полиция и конспиративните им кроежи да бъдат продавани на посланиците на Русия, Австрия и Прусия, които добре и редовно плащаха на подкупните служители на султана. Поляците се надяваха, че французите не четат писмата, макар че не бяха сигурни. Уповаваха се на това, че дори да научат нещо, поне няма да го споделят братски с агентите на другите монархии, на които постоянно остро съперничеха.
Френският посланик не беше особено натоварен, но поради висотата на положението си винаги изпращаше някой чиновник да отнася или получава каквито и да било документи. Само писмата, предназначени за полското “посолство”, предпочиташе да занесе лично, защото му бе приятно да си поговори на френски с друг европеец без ужасния етикет на висшата дипломация и без да бъде нащрек за всяка дума. Двамата просто седяха и коментираха последните новини, очаквайки да им бъде сервирано прословутото турско кафе с дебел каймак.
Михаил Чайковски, още щом видя посланика да влиза в двора, отвори вратата към кухнята и подвикна на турски:
– Гел бурдà, Мурат! – и пак така на турски му поръча бързо да донесе две кафета.
Михаил полагаше усилия да научи добре турски. Преди две години попадна случайно на този мъж, който настоятелно се опитваше да продаде на готвача му зеленчуците, които всеки ден караше с ръчната си двуколка към пазара. Зеленчуците му наистина бяха пресни и едри, а освен това всяка своя фраза той казваше и на турски, и на някакъв славянски език, защото очакваше, че готвачът-поляк, щом като и той е славянин, трябва непременно да го разбере.
Славянският му език се оказа български и беше доста неразбираем за един поляк. Но при добро желание, при внимателно вслушване, особено когато човек знае и руски, започва да схваща значението на думите.
Михаил предложи на тоя мъж да постъпи на служба при него, да върши каквато работа се намери, но преди всичко да го учи на турски. Мурат Келерджия с радост прие. И без това търговията със зеленчуци беше поредното от многото му занимания, които за своите почти трийсет и пет години бе подхващал и изоставял
Отдавна напусна дома си в наполовина турското, наполовина българското село Кортен край Сливен, и тръгна да си търси късмета. Баща му Келерджи ага, който имаше кошари с овце в Средна гора, го ожени за дъщерята на един касапин в града и изглеждаше, че месото от стадата на единия турчин ще се продава в дюкяна на другия и добре ще печелят.
Ала скоро някаква болест измори овцете на баща му, после хубавата жена на Мурат умря при раждането на първото им дете, а и детето не оцеля. Покруси се младият мъж и напусна тия места. Реши другаде да търси късмета си. При старите му родители остана само сестра му. Незнайно защо баща му не я омъжи. Мурат се запиля към Одрин, купи си кон и каруца и се залови да прекарва пътници и търговци от българските земи към Цариград и обратно. Така от един пътник след близо две години научи, че майка му се е споминала, а баща му, старият Келерджи ага, изглежда, само това чакал и въпреки преклонната си възраст взел сестра му за жена, та сега имал вече и дете от нея. Нарекъл и него Мурат. Стана му много болно от тая новина.
– Няма да стъпя повече в село! – зарече се той пред търговеца, който му разказа тия неща. Той беше натоварил в каруцата му пастърма за пазара в Одрин, двамата се поклащаха на кàпрата и дружески разговаряха.
След няколко години Мурат нито забогатя от тая работа, нито обедня, но му омръзна. Продаде коня и каруцата и се хвана зидар в Цариград, после теляк в една баня, и така след още няколко превъплъщения най-накрая се озова в неочакваната за него роля на учител по турски език в полското “посолство”.
Той влезе с подноса и сервира на ниската масичка, като до всяка порцеланова чашка с кафе сложи по една стъклена чаша със студена вода и лъжица с бяло сладко в нея. За двамата европейци това отначало беше много странен ориенталски начин да пият кафе, но те бързо го бяха харесали. Сръбваш шумно от горещата кафява течност, после веднага отпиваш глътка студена вода и си близваш сладко от лъжичката, натопена във водата, защото кафето е много горчиво.
В това време от минаретата на трите джамии наоколо се понесоха един след друг гласовете на мюзеините, които носово и напевно призоваваха правоверните мюсюлмани към следобедната им молитва, и Мурат побърза да излезе, за да се упъти към молитвеното си килимче в своята стая.
Михаил Чайковски и гостът му само се подсмихнаха на религиозното му престараване:
– Не мога да си представя аз пет пъти в денонощието да коленича да се моля на господ и дори нощем да ставам от сън, за да се кръстя. И за най-ревностния християнин това изглежда абсурдно, но не и за тях! – възкликна домакинът.
– Необяснимо наистина, но сигурно има някаква магия в тяхната вяра. Как иначе всичките тези турски, арабски, берберски и всякакви там диви племена са приели и съвсем съвестно се придържат към този убийствен ритуал? – отвърна французинът.
Той подаде писмата на Михаил и попита:
– Имате ли нещо за обратната поща или ви трябват ден-два?
– Писах вече на граф Чарториски, но, като прегледам новите писма, може да се наложи да добавя нещо. Ще ви помоля да ме изчакате до утре с дипломатическата поща. Искам да ви помоля и още нещо, за което да ми ходатайствате пред Високата порта. Моите усилия засега се провалят.
– Ако молбата ви не противоречи на положението ми като дипломат, с удоволствие – уклончиво отвърна французинът.
– Надявам се, че не противоречи. Поне не би ви навредило. Аз от две години пиша настоятелни молби и обяснения, но те потъват в турските канцеларии като вода в пясък. Не ми отказват официално. Просто не ми отговарят. Толкова ли е невъзможно една молба да мине от чиновник до чиновник и да стигне за две години до този паша или везир, който може да вземе решение по нея? Искам нещо много просто! Да сформирам полско-казашки легион, който в една бъдеща руско-турска война да премине река Дунав, да навлезе в нашите земи и да подбуди ново въстание. Това ще е от полза и за самата Турция. Защо са толкова мудни и не го проумяват?
– Скъпи Мишел, мисля, че преувеличаваш тяхната ориенталщина. Не забелязваш ли, че точно така като вода в пясък потъват и исканията на Русия да бъдат екстрадирани полските емигранти? По същия начин турците просто не им отговарят. Вас не ви закачат, но не им се иска излишно да дразнят руската мечка с открита поява на такъв легион. Би било прекалено нахално. Бъди сигурен, че между двете империи пак ще пламне война. Просто трябва малко да изчакаш и да намериш по-прикрита форма за своето начинание.
– Форма, казваш. Добре, ще помисля.
– Днес дойдох не само да ти донеса писмата. В събота ще има прием в посолството, ще дойдат много дипломати и турски държавни чиновници. Каня те. Може там да успееш направо да говориш с някой, който би чул молбата ти и би могъл да я удовлетвори.
– На кого според теб мога да разчитам?
– Смятам, че ще се появи...
– Султанът?
– Не! Абдулмеджид е много над нивото на един прием в някакво християнско посолство. Той не идва при нас, ние ходим при него, когато се налага и благоволи да ни приеме. Но смятам, че ще дойде Мустафа Решид паша. Знаеш, че той е горещ привърженик на реформирането на империята по европейски образец.
– Да, обаче преди три години го принудиха да подаде оставка– възрази полякът. – Той е никой! Бита карта!
– Не следиш настроенията, шер ами, младият ни султан, изглежда, се убеди, че идеите на пашата са били правилни и вече започна някои от реформите му. От миналата година въведе наборна армия със срок на службата пет години и поиска да му изпратим френски офицери, за да преустроят пехотата и кавалерията по наш образец.
– Да, обаче артилерията преустройва по немски.
– Разбира се, шер ами! Това се нарича “равновесие на силите” и този валс нашите ориенталски приятели също се стараят да танцуват добре. Нали си купуват оръдията от германците. Естествено, че артилерията ще е по немски образец! Но пък теглят заеми от Англия, за да плащат и на нас, и на тях. Всички танцуваме и се въртим в един валс. Време е и ти да нагодиш към него стъпките на твоята полка. Да влезеш в синхрон с другите.
– А ще има ли дами на приема?
– Разбира се! Съпругите на европейските посланици и консули. Но теб, доколкото схващам, те интересуват дъщерите им. Е, ориенталските гостенки ще са с фереджета, но това не ги прави по-малко прекрасни.
Михаил Чайковски замълча замислено. Френският посланик подозираше, че си мечтае за младите дами на предстоящото събитие, но в ума на поляка се въртеше друго.
“Мустафа Решид паша... той наистина отново набира влияние напоследък. Може би си струва да поговоря с него тъкмо сега! Докато още не е получил висок пост във властта, защото тогава и той ще се скрие зад ужасната чиновническа паплач и ще стане недостъпен. Да, сега е моментът. Сега или никога!”
Трябваше му само едно “да”, дори само кимване, за да пусне веднага слух сред  пръснатите из империята поляци да започнат да се събират, а щом вземеше в ръка фермана, само за месец легионът щеше да бъде готов!

В събота привечер Михаил Чайковски се стягаше с голям ентусиазъм и приповдигнат дух за приема във френското посолство. Закопчаваше безбройните копчета на ризата си, които умишлено му се съпротивляваха, а около него витаеше Мурат като услужливия дух от лампата на Аладин и му подаваше ту дантеленото жабо, ту черния редингот. Михаил се въртеше пред голямото огледало в салона и, изпълнен с оптимизъм, започна да си припява любимата на всички емигранти мазурка:
    – Йèшче Пòльска нè згинèла.
    Кèди мù жиèми,
    цò нам òбца пшèмоц взиèла
    шабло одбержèми!
– Марш, марш Домбровски... – услужливо се присъедини слугата му, макар нататък само да тананикаше, понеже посмъртно не би могъл да запомни нито една от ужасно претъпканите с “ж”, “пш” и “шч” полски фрази.
Съвсем друго нещо беше напевният турски език. Едно е да поздравиш със “Селям алейкум” и съвсем друго с “Джйен добри”. Как не му се завързваше езикът, дори като говори бавно! А той, неверникът, отгоре на това взел да пее!
И когато с песен и танц тоалетът на полския “посланик” беше завършен до последния детайл, той стигна и до тържествения край на игривата мазурка:
    – Дла ойчùзни ратовàня
    врýчим ше пшèз мòже!

* * *
В салона, осветен от много свещници и от полилеи с газени лампи, Михаил Чайковски изпита усещането, че влиза във фоайето на парижката опера. Същите наперени кавалери в тъмни рединготи държат галантно подръка дами с рокли от тънък памучен плат с копринени нишки, с бродерии от позлатен сребърен конец и дълбоки деколтета, обточени с дантели. Съпругата на домакина демонстрираше, разбира се, тоалет по последна парижка мода, ушит от машинно тъкан кремав плат, щампован на яркочервени ситни цветчета с плетеница от тънки зелени клонки и листенца, а гостенките я оглеждаха тайничко с нескрита завист и въздишки. Цветните машинни щампи съвсем отскоро бяха внедрени от англичаните и бързо изместваха ръчно рисуваните и поради това много скъпи немски платове.

Михаил минаваше от групичка на групичка, поздравяваше познатите му мъже, кланяше се и целуваше ръка на съпругите им. Виждаха се тук-там турски чиновници с мустаци и къси бради по овала на лицата им, а съпругите им седяха на групички по столовете в края на салона. Лицата им бяха забулени с фин тюл, под който почти всичко се виждаше. Но загадката на Изтока се криеше именно в това “почти”, в неговата условност и мекота. Уж нещо се вижда, но не напълно.
“Приемат те, но не те подкрепят докрай” – сведе го до най-непосредствените си кроежи полякът.
В това време някой здраво го стисна за лакътя:
– Ела насам! – беше френският посланик. – Ще те представя на Мустафа Решид паша.
Най-после!
Те приближиха до среден на ръст турчин с издължено лице и къса брада в закопчана догоре тъмна дреха с висока яка. На главата имаше червен фес с пискюл. Той правеше впечатление на уравновесен мъж, спокойните му кафяви очи добронамерено се усмихваха и в тях прозираше мъдростта на човек, който знае какво иска. Домакинът го заговори на френски и (о, небеса!) турчинът също така на френски му отвърна.
“Образован! – помисли си Михаил. – Европейците май нямат с какво да изненадат този туземец. Но аз си имам едно скрито асò в ръкава!”
Двамата с Мустафа Решид паша излязоха на верандата, а оттам прекрачиха в образцовата градина на посолството. Очевидно турчинът беше предупреден, че полякът иска конфиденциален разговор, и му даваше тази възможност.
Когато останаха сами и Михаил му заговори на турски, пашата бе наистина приятно изненадан. Какво точно му каза Михаил Чайковски, колко дълго и аргументирано му обяснява идеите си, успя ли да го убеди, че това ще бъде от полза и за самата Османска империя срещу общия им враг Русия? Той не би могъл да повтори нито дума, макар че на другия ден се опита да го направи в едно подробно писмо до резиденцията в хотел “Ламбер”.
Мустафа Решид го изслуша, без да го прекъсва. Зададе няколко уместни въпроса, които показаха на Михаил, че беше внимавал, и това много го обнадежди. Може би най-после безкрайното чакане и протакане ще приключи и въпросът с полския легион ще се реши бързо.
На раздяла турчинът заяви:
– Нека помисля. Ще ви повикам, Чайковски ефенди, когато бъда готов с решението си.
– Нали няма да забравите, Мустафа ага?
– Аз не си хвърлям думите на вятъра, Михаил ефенди. Скоро ще ви потърся – той кимна леко и тръгна към осветения салон, оставяйки Чайковски в градината.
“Скоро! Скоро! Скоро! – отекваше в превъзбуденото съзнание на Чайковски като звън от огромна камбана. – Колко скоро? Два дни? Две седмици? Ще почакам. Достатъчно съм чакал да ми отговорят. Цели две години! Ще изтърпя още малко, да речем още две! – горчиво се засмя на собствената си подигравка. – Времето в Ориента бързо се влачи.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар