вторник, 8 юни 2010 г.

Глава 11. Светът е пълен с будали, 1847 г.

Мурат Келерджия се завъртя няколко дни в Истанбул, но нямаше никаква особена причина да остане в този град. Тук беше шумно, прашно и забързано. Всеки си имаше някаква работа, с която бе много зает, имаше си дом и семейство, сред което вечер да си почива, приятели, пред които да се хвали с благополучието си.
Мурат нямаше нищо от тези блага. Беше като лист, отбрулен от някое дърво, който вятърът е завъртял и отнесъл незнайно колко далече от корена му.
Какво обаче имаше Мурат?
Имаше доста спестени пари. Неверникът Чайковски редовно му бе плащал, а в същото време му беше давал храна и подслон. Друг такъв будалà Мурат през живота си не бе виждал!
Обаче светът е пълен с будалù! Само да имаш набито око за тях, та да си вземеш това, което сами ти дават.
И ето сега, на трийсет и осем години с пълна кесия пари в пояса и още две в дисагите, той не знаеше какво да прави и накъде да поеме. Купи си хубави дрехи като някое преуспяло ефенди, купи си кон– черен жребец с лъскав косъм, купи си хубава, украсена със сребърен обков пушка и два пищова с инкрустирани ръкохватки от слонова кост. Поразходи се важно напред-назад из столицата и установи, че няма нито един познат, който да падне на земята от възхищение, като го види.
Така че една сутрин в цялото си великолепие Мурат пое по пътя към дома. Беше се зарекъл кракът му никога вече да не стъпи там, но го каза в изблик на моментен гняв и отдавна бе забравил заканата си. Сега, ако имаше пред кого да се изфука, това бяха съселяните му, сестра му и старият му баща. Щеше така да изчатка с копитата на коня си по селския калдъръм, че искри да изхвърчат, а дрипавите му комшии, турци и българи, щяха да надничат иззад порутените си дувари и да ахкат от изненада:
– Брей, Мурат ли е това? Синът на Келерджията? Гледай, гледай, гледай как се е замогнал, като някой бей!
Конят му вървеше ту в равен тръс, ту ходом, но както и да се движеше, на втория ден задникът на гордия му стопанин жестоко се подби, понеже той никога не беше яздил собствен кон. Дори преди години, когато имаше каруца и превозваше товари, пак не бе яхал коня си. Затова в един самотен крайпътен хан три дни се излежава в стаята, докато му отпочинат месата. После му се появиха и други щения и се огледа за някоя гювендия, но като не намери в хана, продължи към Одрин.
“Одрин е голям град, там не може да няма.”

Когато един мъж гледа със стръвен поглед, онези наблюдателни жени, които не се свенят по безсрамен начин да опразват чуждите кесии, скоро го забелязват.
Те не са като продажните хубавици, за които му бяха разправяли търговци, пътували из италианските, френските и немските земи. Не са нито бедни градски проститутки, които се продават евтино на улицата, за да свържат някак двата края, нито кокетни метреси с единствен богат любовник, или той си въобразява, че е единствен. Не. Тук на Балканите, особено ако си мюсюлманин, не можеш ей така открито да си потърсиш жена за една нощ. Тук не тя е на пазара. Мъжът е този, който излиза на показ и дава да се разбере, че се оглежда. Той харчи пари и черпи наляво и надясно, въздиша, колко е самотен, а в същото време показва, че кесията му е доста дълбока. Ако не можеш да си позволиш тези предварителни разноски, не си търси жена.
Но Мурат се бе замогнал. Дълго след смъртта на жена си се бе справял сам. Сега можеше отново да си подслади живота. Той ходеше бавно из пазара на Одрин, поспираше ту пред тая, ту пред оная сергия, подрънкваше в шепата си няколко медни монети и повече се заглеждаше в забулените жени, които по две, по три минаваха край него и купуваха разни неща – зеленчуци, плодове, пилета... Хилеше им се подкупващо, а те се кискаха под фереджетата, сбутваха се с лакти и го подминаваха.
Подминаваха го два дни. На третия една-две му смигнаха скришом, но бяха твърде млади и той си даде сметка, че само го закачат. Трябваше му по-зряла жена, която да знае защо му намига и докъде може да я отведе закачката ù.
Тя се появи неочаквано. Уж вървеше пред него между сергиите, забулила лицето си с фередже, когато внезапно се обърна, като че ли се беше сетила да се върне назад за нещо, и те почти се сблъскаха. Импровизацията ù беше толкова убедителна, че Мурат искрено се смути, когато я докосна с ръце при сблъсъка им и монетите му се разпиляха по земята.
Той притеснен клекна и започна да ги събира, а жената, кой знае защо, не го подмина, а също се наведе и взе няколко от тях. Тъмната дреха се опъна по заобления ù ханш и погледът му неволно проследи извивката на бедрата ù, които гъвкавият плат добре бе очертал. Това още повече го смути, той цял пламна от съвсем искрено притеснение, а жената в това време мълчаливо посегна да пусне монетите в ръката му. Но не ги пусна, а ги сложи, плътно докосвайки го с нежните си пръсти, и го погледна в очите.
Точно в този открит настойчив поглед Мурат прочете обещание и ясна покана. Изтръпна от главата до петите. Тези тъмни, жарки очи го изгориха. Това беше търсил! Тази невероятна жена!
Никой наоколо не забеляза мълчаливата, съвършено кратка, но бурна сценка насред пазара. Жената се обърна и без дума да каже тръгна сред множеството, а Мурат се стараеше да я следва от разстояние. После тя излезе от пазара, мина по една-две многолюдни улици, свърна наляво, надясно... Вече не се виждаха хора наоколо. Тя вървеше, без да се обръща, сякаш не я бе грижа дали той я следва. А Мурат крачеше на двайсетина метра по-назад като съвсем случаен минувач, даже небрежно си свирукаше и знаеше, че това свирукане стига до ушите ù.
После кадъната отвори една ниска портичка, влезе и я затвори след себе си. Той чу как резето щракна, бавно мина съвсем близо и един глас отвътре тихо му каза:
 – Ела довечера по тъмно!
А през хоризонталната цепка над портата го гледаха две очи, пълни с обещания.

В тъмната вечер, облечен в тъмни дрехи, Мурат доближи тихо до портата и леко я побутна. Не беше залостена. Смазаните панти дори не изскърцаха.
В мрака женският силует се оказа точно до него. Кадъната протегна бялата си ръка, внимателно плъзна резето и залости. После пак така безмълвно го хвана за ръката и го поведе. Той вървеше като омагьосан, а сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.
Къщата също бе тъмна, нито един прозорец не светеше. Но като влязоха вътре, се оказа, че прозорците плътно са закрити с два ката дебели пердета и нито лъч от сияещите вътре газени лампи не прониква през тях навън.
Мурат се огледа с широко отворени очи. Беше виждал богата наредба и оцени, че тая къща си я бива! Погледна стопанката, която сне яшмака от лицето си, и установи, че нея също си я бива!
– Как се казваш, ефенди? – попита го тя с усмивка.
– Мурат.
– Ела, Мурат ефенди, седни тук, сподели самотната ми вечеря – хвана го нежно за ръката и го поведе към наредената трапеза. – Ти си богат търговец, Мурат ефенди, ръцете ти са меки, като на покойния ми мъж –ласкаеше го тя.
– Така е – отвърна Мурат.
Наистина, не беше се трудил кой знае колко последните години при поляците и ръцете му не бяха груби като на някой дърводелец или хамалин.
– Сигурно имаш богати сараи в Истанбул? Права ли съм?
– Така е – съгласи се пак Мурат. Беше готов да се съгласи с всичко, което кажеше тази жена.
– Сигурно си тръгнал по търговия сега?
– Да, отивам да купувам пастърма от Сливен – излъга той, защото в спомените му кой знае защо изникна онзи търговец, който преди много години бе напълнил с пастърма каруцата му.
После си помисли, че с парите, които има, можеше наистина да започне търговия с пастърма, и се усмихна.
Кадъната го подкани да яде, а сама едва хапна няколко залъка. Мурат не усещаше колко е вкусно печеното пиле, защото я поглъщаше с поглед. Като се нахрани, тя му донесе легенче да си измие ръцете и започна да ги попива с мека кърпа. Той не можеше повече да изтрае. Пресегна се и я привлече към себе си.
– Не тука – каза кротко тя и го поведе към съседната стая.
Там не беше толкова светло. Само една свещ гореше мъждиво в някаква ниша. Двамата влязоха прегърнати и вратата се затвори зад тях.

На сутринта Мурат закусваше весел, а стопанката шеташе наоколо му. От време на време той я гушваше, за да намачка отново с шепите си меките ù гърди или заоблените бедра. После тя му запали наргиле и полегна до него на дивана. Това си беше отново покана, която Мурат ефенди не можеше да пренебрегне.
Остана целия следващ ден при туркинята, която така и не беше попитал за името, пък и тя не му го бе казала. А след като няколко пъти си лягал с една жена, неудобно е някак тепърва да я питаш как се казва. Така си вървяха разговорите му с нея, без име.
– Агънце галено – казваше ù Мурат, – като шекер си ми сладичка! Цял ден ще те целувам и отгоре, и отдолу! Всяко къдраво косъмче ще ти по-златя!
– Ти нямаш толкова жълтици, ефенди, колкото са косъмчетата ми– предизвикваше го тя.
– Имам, имам! – смееше се Мурат. – Кажи, какво искаш да ти купя за подарък.
– Ти ми дай жълтиците, аз сама знам какво да си купя.
Мурат бъркаше в кесията си и изсипваше отгоре ù шепа монети.
– Чуй, колко хубаво звънят! – смееше се жената и пак ги посипваше, а после ги прибираше незнайно къде.

След десетина дни двете кесии на Мурат бяха празни, а третата– до половината. Хубавата кадъна бе умна жена, не алчна. Знаеше кога да спре. Можеше да изпразни и третата кесия, но остави ли го без ни една парà, днешният ù гален любовник щеше да се озлоби и да потърси отмъщение. Беше време да го отпрати. След няколко дни той ще изтрезнее от опиянението, ще го е яд, но не на нея, а на собствената му глупост. Затова дойде ред на следващата част от пиеската ù:
– Мурат, миличък, ти сигурно трябва да тръгваш вече по търговските си работи. Колко ми е мъчно, че ще ме оставиш сама!
– И на мене ми е мъчно, агънце – съгласяваше се Мурат.
– Като се връщаш обратно, нали пак ще ми дойдеш на гости? Ще ми донесеш ли малко пастърма?
– Ще ти донеса.
– Утре ли тръгваш, Мурат?
– Утре, чакат ме вече в Сливен.
Докрай той продължи да се преструва на голям търговец, а тя се правеше, че му вярва. И търговци бяха минавали през къщата ù. Обаче отдалече се виждаше, че Мурат не е. Но нея какво я интересуваше? Нали му смъкна две кесии и половина! Търговците всъщност бяха много по-стиснати.
Вечерта пак по тъмно тя го изпрати до портичката и я залости след него.
Дотук беше с тоя Мурат. Нямаше да го види повече!

Няма коментари:

Публикуване на коментар