сряда, 9 юни 2010 г.

Глава 12. Човек предполага, а господ разполага, 1848 г.

Към което и село да наближеше пътник, винаги щеше да види едно и също нещо – няколко момчета хвърлят плоски камъни към речната повърхност и броят колко “жабки” ще отскочат от водата. Или целят с прашки врабците. Или тичат и се гонят. Или ловят щурци в тревата...
Навсякъде пътникът щеше да мине покрай тях, без да им обърне внимание, и да влезе в селото. И те нямаше да му обърнат внимание. Щяха да си продължат играта.

Само не и в Копривщица. Тук хлапетата с четири очи внимаваха откъде ще се зададе пътник и щом го огледаха внимателно и го разпознаеха кой е, тичаха да съобщят в дома му, че този си иде или онзи се връща. Зарадваната съпруга бързаше да даде някоя паричка на пъргавия вестоносец и скокваше да се приготви и да посрещне мъжа си след отсъствието му, което е траяло няколко месеца или няколко години.
Така е с търговските дела. Дълги са пътуванията, дълги са престоите в чужди земи. Но добре се отплащаха на предприемчивите. Планинското градче, забутано сред върхове и гори, напълно лишено от плодородни ниви и градини, сякаш забравено от майката природа, бе намерило спасението си и дори невероятно процъфтяваше от сръчността на своите тъкачи, шивачи, плетачки на чорапи. А изобилна суровина за всичко това им осигуряваха копривщенските овчари с многобройните си стада или същите тези търговци, които докарваха купен в Цариград памук.
След като стоката се произведè, трябва да се продаде. И мъжът– абаджия или скотовъдец, тръгваше на дълъг преход към пазарите на Цариград – столицата на Османската империя, или към големите градове оттатък Босфора – Денизли, Измир, Айдън, Ангора... А после отново  назад към тези, които произвеждаха стоките – българи, гърци, сърби... Пътуванията бяха опасни. Разбойници можеше да ограбят търговеца и дори да го убият, можеше тежко да се разболее в чуждата земя или да му хареса животът там и да не се върне... Затова виковете, че някой си иде, се посрещаха с такава радост и малкият ангел-вестител заслужено получаваше паричката си.
Ето защо когато по пътя се зададоха трима уморени, прашни мъже с цял керван натоварени коне подире си, момчетата спряха играта и внимателно ги заоглеждаха.
– Динчо... Динчо Попадиин – викна ликуващо едното момче, плю си на петите и вдигна пушилка към къщите на селото.
Динчо доволен засука нагоре провисналите си мустаци и наперено изгледа подире му. Единият от спътниците му поспря и се усмихна на момчетата:
– Не ме ли познахте, бре? Аз съм бай ви Лукан. Лукан Куйлек.
– Лукан, Лукан си дойде! – викна с тънки гласове босоногата дружина и припна в надпревара кой пръв ще занесе радостната вест.
Третият със завитата чалма около главата очевидно бе турчин и нямаше какво да го гледат. В Копривщица не живееха турци. Сигурно бе собственикът на конете, когото търговците бяха наели да превози стоката им.

Горе, на стръмно застроения скат на селото, Нона, хубавата трийсет и шест годишна жена на Грую Хлътев, шеташе нещо из двора и чу как по улицата претича едно момче, викайки:
– Бай Динчо си дойде! Бай Динчо си дойде!
Нона се поусмихна, приглади косата си и пристегна забрадката. После видя че е с избелялата забрадка и тръгна към къщи да я смени. Ако пристигналият Динчо беше Динчо Попадиин, то сигурно и мъжът ù Грую си идеше. Още повече се затвърди това нейно убеждение, като чу и по-далечните гласове на останалите момчета, които долитаха през две-три улици от другата страна на реката:
– Лукан Куйлек видяхме. И Лукан си иде!
С тях беше тръгнал нейният Грую на запад към сръбските земи да изкупува въжета, чували, конци за абаджиите и други конопени изделия, които после продаваше тук, в Пловдив или Одрин. С тях двамата беше редно и да се върне.
Нона изтича в къщата, сложи си нова забрадка и даже препаса нова престилка. А после се огледа какво да приготви набързо за хапване, че мъжът ù сигурно бе изгладнял. Наряза и запържи една глава лук в тигана, натроши сирене и чукна пет яйца. Разбърка ги добре, после ги дръпна от огъня и ги поръси със ситно нарязан магданоз. Замириса вкусно. Сложи ги на масата, седна и скръсти ръце. Зачака.
Мина известно време и тя с тревога осъзна, че не беше чула никой да вика откъм пътя: “Лельо Груйовице, бай Грую си иде!”
Стана и с отмалели крака пристъпи до дворната врата. Ослуша се. Погледна през цепката между дъските. Улицата пустееше. Внезапна тревога я преряза. Къде беше нейният мъж? Повече от час мина след виковете на хлапетата. Сърцето ù се сви. Нещо лошо се бе случило!
Нона се върна вкъщи, похлупи тигана с пържените яйца да не ги кацат мухите, после смени новата си забрадка с една по-тъмна, свали пъстрата престилка и така, придобила вид почти на вдовица, тръгна с тревожно лице към дома на Лукан.
Когато се изправи пред високата дървена порта на неговата къща, дочу отвътре веселата глъчка на домашните му – децата с тънките им гласове, смеха на жена му, пресипналото буботене на брат му Рашко и високото бъбрене на другите роднини, насъбрани да го поздравят с добре дошъл. Нона отвори и пристъпи плахо в двора. Под навеса беше сложена трапеза и буля Лукановица току тичаше да изнася от зимника ситно нарязано зеле, сирене и студена ракия.
Отначало никой не забеляза новодошлата. А после Лукан вдигна очи към нея и по промененото изражение на лицето му всички разбраха, че е влязъл някой различен. Той стана да я посрещне:
– Ела, Ноне, седни. Имам да ти казвам нещо важно... – започна колебливо.
Очите на Нона се насълзиха и тя с внезапна яснота осъзна, че никога вече няма да види мъжа си. Ведрия му поглед, засмените му очи, силните му ласкави ръце – всичко това бе загубила завинаги! Краката ù се подкосиха, но тя успя да остане изправена и със сковано гърло изрече:
– Трябваше първо при мен да дойдеш, първо да ми кажеш, каквото имаш да ми казваш, а след това да се веселиш! Сега не ща нищо да слушам! Утре сутрин да дойдете с Динчо двамата. Днес не ща да ви видя повече! – Обърна се и си тръгна.
Как е минала по калдъръмените улици, как е стигнала у дома си– не знаеше. Захлупи се в стаята на леглото и заплака безутешно.
Колко е плакала така? Усети нечия ръчичка на рамото си и тихо подсмърчане. Вдигна глава. До леглото ù стоеше петгодишният ù син Гаврил, а в рамката на вратата, прегърнати като в някоя фотография, се бяха изправили двете ù по-големи дъщери и мълчаливо я гледаха. Нона нищо не им каза. Надигна се, отхлупи чинията с яйцата, отряза хляб и им даде да вечерят. Тя самата не хапна нито залък от това, което беше приготвила за мъжа си. Така си легна – гладна и измъчена от тревожни мисли за бъдещето.

На другия ден очите ù бяха сухи, а устата на миловидното ù лице– стисната в строго изражение, когато посрещна двамата търговци, спътниците на мъжа ù. Сърцето ù бе отгатнало най-важното. Сега оставаше да чуе само подробностите. Зад стола ù стояха изправени двете големи момичета– петнайсетгодишната Василя и Куна на тринайсет, а до крака ù се притискаше мъничкият Гаврил.
Лукан и Динчо седнаха, снеха фесове и се прокашляха.
– Тежка задача ни дойде до главите, Ноне – подхвана Лукан. – Грую беше най-млад от трима ни, а пък нà! Точно той се разболя и само за седмица се спомина. Далече от дома му го погребахме, в едно сръбско село, Власотинце. Причастихме го, както му е ред, опяхме го. Мир на душата му!
Динчо Попадиин само кимаше да потвърди думите на своя събрат и сега се прекръсти и пророни:
– Бог да го прости. Добър човек беше Грую и почтен търговец.
– През целия път насам все за това съм си мислел – продължи Лукан, – как ще се изправя пред теб да ти кажа, че го няма вече Грую, че няма да се върне, че децата му са сирачета. Не знаех как да ти го кажа, та затова краката ми не ме доведоха тука най-напред. Прошка ти искам, Ноне. Грешно беше така да постъпя. Трябваше да понеса кръста си, а не да се крия у дома.
– Простено да ти е – кротко отвърна Нона.
Лукан въздъхна тежко:
– Така става с човеците на тоя свят – продължи той. – Кроят планове, строят къщи, имат челяд, работят доходен занаят... Ще речеш, ще се радват на охолни старини, на внуци и правнуци, а отведнъж дòйде оная с косата, вземе твоя живот и с това преобърне живота и на всички покрай теб.
– Така е – прошепна примирено Груювица и погледна към голямата къща, която мъжът ù искаше да направи още по-хубава с изрисувани стени като на богатите копривщенски търговци, но сега така щеше да си остане. Погледна към децата си, грижата за които оттук нататък лягаше само на нейните женски ръце, и си помисли – “Човек предполага, а господ разполага.”
Как ли щяха да се оправят, та да не умрат от глад, лишени от парите, които печелеше мъжът ù? Не че бяха много. От търговия с въжета, конопени чували и върви не се изкарваше, колкото от търговията с аба, но вече и това нямаше да го има.
– Ние сега трябва да ти дадем отчет – заговори пак Лукан, – защото сме прибрали всичката негова стока, а тя струва доста. Донесохме тефтерите му, да видиш с колко пари е тръгнал, колко и какво е купил. Заедно трябва да решим как ще е най-добре за теб да постъпим.
– Ти как мислиш? – попита го Нона, която бе неграмотна и не би разбрала нищо от тефтерите на мъжа си. Но знаеше, че Лукан имаше чест и не би я измамил.
– Има два пътя – обясни той. – Можем да видим колко пари е похарчил за стоката и ние с Динчо да ти ги платим. Така ще купим конопа му от теб и ти нищо няма да загубиш. Но можем да вземем тая стока, която сега е твоя, и да не ти я плащаме, а да я продадем, както би я продал Грую, и да ти донесем чак тогава парите заедно с печалбата от продажбата. Така ще спечелиш повече, но няма да получиш нищо сега.
– Сега не ми трябват пари – отвърна Нона, – нито за погребение, нито за помен. Вие сте свършили това и трябва да ми кажете колко сте похарчили, та да ви върна разноските. И за работата, която ще свършите по откарването и продажбата на стоката на мъжа ми също искам да сметнете колко ще ви струва.
– Нищо не щем, Ноне – побързаха да възразят двамата и тя знаеше, че са искрени в тоя момент. – Грую ни беше другар и като брат сме го имали.
Но Нона не случайно бе жена на търговец. Тя бе разбрала, че времето минава и мислите на хората се преобръщат. Не искаше след някой месец или година жените или децата им да ù натякват, че Лукан и Динчо са ù работили безплатно, и да търсят стари дългове за уреждане. Затова рязко отвърна:
– Дружбата си е дружба, но сиренето струва пари! Знам, че можете да го направите и безплатно, само че не искам да съм в дълг никому!– Обърна се към дъщерите си и каза: – Василке, я изтичай да повикаш поп Михаил да ни състави тук един договор и да благослови това начинание. А ти, Куне, донеси, каквото съм приготвила вътре, че да почерпим гостите.

Василя, голямата дъщеря, забърза към дома на поп Михаил. Влезе през дървената порта в настлания с плочи двор и се провикна:
– Отче Михаиле! Отче!
От къщата надникна попадията и попита:
– Кажи, Василке, защо го дириш?
– Мама ме праща един договор да напише.
– Ми няма го, ама ти влез да го почакаш – отвърна енергичната попадийка и я хвана за ръка, да я въведе в къщата. – Ела, ела! Ех, мойто момиче, чух какво е станало с баща ти. Бог да го прости! Горкото сираче, как ще се оправяте сега самички?
– Аз тука ще почакам, на двора – притеснено отвърна Василя, за която ролята на сираче беше съвсем нова и непривична. – Само дано си дойде по-скоро отец Михаил, защото те са у нас, бай Лукан и бай Динчо, и чакат.
В това време от къщата излезе Иван, синът на свещеника – високо и слабо момче на около осемнайсет години с кестенява чуплива коса, продълговато лице с дебели устни и леко гърбав нос.
– Иване – подбра го веднага попадийката, – ела, виж, Василя дошла да търси баща ти да ù напишел нещо. Ти не можеш ли го написа?
– Мога – отвърна Иван. – Ей сега, да си взема перо и мастило. Какво ще пишем, Василке?
– Договор някакъв – отвърна момичето и сведе очи.
– Значи и хартия да взема, поне два-три листа за всеки случай...
– И внимавай да не изложиш татко си. Всичко правилно да напишеш – засипваше го майка му с безценни напътствия, като вървеше подире му.
Василя погледна крадешком хубавия момък, който изтича обратно в къщата. Ей го нà, личен и образован. Знае да пише, може договор да състави, не се уплаши от такова отговорно нещо. А тя съвсем неграмотна остана. Майка ù не щя да ги прати с Куна на училище, че щели да бъдат заедно с момчетата в една стая по цял ден. Въздъхна огорчено. Беше само на петнайсет години, а животът отсега ù се виждаше труден и несправедлив. Каквато е проста, а сега и беднотия ги чака, нямаше да се омъжи за някое такова свястно момче. Къде ти? Иван е попски син! Колко дъщери на големи копривщенски търговци въздишаха по него в черквата, когато помагаше на баща си при служба! Нищо че отец Михаил бе съвсем беден и къщата му не беше на два ката! Ама бе изучил сина си.
Иван застана отпреде ù:
– Хайде да вървим – хвана я непринудено за ръката, както се хваща дете.
Василя полека изтегли китката си от неговата и цялата се изчерви. Иван погледна миловидното ù лице, дългите, сведени надолу мигли, плътните сочни устни, които всеки момент щяха да се кривнат за плач. Руменина беше заляла бузите ù и от това тя му се видя изключително красива. Знаеше я от малка. Кога бе пораснала толкова, че да се притеснява, задето я е хванал за ръка? Чак и той се притесни.
– Да вървим – повтори и сковано посочи към улицата, за да ù покаже, че трябва да тръгне, а той ще я следва.

Настаниха Иван на масата под люляка, той си приготви нещата за писане и двамата търговци му обясниха каква стока вземат и какво се задължават да направят с нея, какви разходи да си удържàт и кога най-късно да донесат парите. Иван зададе няколко въпроса, подредиха внимателно смисъла на бъдещия договор и той се захвана да го пише. Василя стоеше до сестра си и през цялото време го гледаше с нескрито възхищение. Редовете с красиви завъртени кирилски букви се нижеха равни под перото му и на нея това ù се струваше много възвишено.
Младежът написа всичко, после го прочете на глас. Попита дали не е сбъркал или пропуснал нещо. Ако беше нужно, щеше да го поправи и да го препише на чисто. Докато четеше, погледна два пъти крадешком към Василя и леко се поизчерви от възхищението, което прочете в очите ù.
Забележки нямаше. Двамата търговци се подписаха, Нона Хлътева сложи кръстче срещу името си и Иван, който се бе нарекъл в договора с цялото си име Иван Маджаров, го подписа като свидетел.
От бдителния поглед на Нона не убягна смущението на двамата млади. Тя помоли Иван да остане и изпрати търговците до пътната врата. После се върна, сложи пред него двата тефтера на мъжа си и простодушно рече:
– Знаеш, че съм неграмотна, Иване. А ти си добро момче и няма да откажеш помощ на бедната вдовица. Можеш ли да прегледаш сметките на мъжа ми и утре да дойдеш и да ми ги обясниш, ако не си зает с нещо по-важно?
На Нона не ù бяха нужни никакви обяснения и никакви сметки. Но трябваше да измисли причина, поради която утре Иван пак да дойде. За вдругиден отново щеше нещо да измисли. Докато те двамата с Василя се гледат така, докато той е още във възрастта, когато чувствата го ръководят по-силно от разума и докато домът ù не е още съвсем обеднял, тя трябваше да се погрижи за задомяването на дъщерите си. Нищо, че бяха в траур. Скръбта си е скръб, а желязото се кове, докато е горещо.
Иван се съгласи, разбира се, както беше и очаквала. Взе трите гроша, които му плати за съставянето на договора, взе тефтерите на Грую и стана да си върви, но Нона не се надигна да го изпрати. Нямаше нужда – Василя вървеше до него през продълговатия, настлан с каменни плочи двор, към пътната врата, засмяна, че утре пак ще го види тука. Нона ги гледаше отдалече как си говорят нещо, а очите им светят, устните им се усмихват, бузите им пламенеят...
“Първо Василя, ако може още тая година, да задомя. Най-късно догодина и Куна. Не е малка, на четиринайсет ще бъде. И ще ми остане само Гаврил да изгледам. Ще се оправя някак си. Ще плета чорапи, ще тъка аба... Няма да пропаднем, Грую! – говореше сякаш на починалия си съпруг. – Ще се оправим!”
От този ден нататък тя все така щеше да разговаря в мислите си с него. Не го бе видяла да умира, не бе положила тялото му в черната земя. Не можеше да мисли за него като за мъртвец. Него просто го нямаше тук. Беше тръгнал, изпратила го бе накрай селото, прегърнал я бе за последно със силните си ръце, погледнал я бе с големите си насмешливи светли очи и просто се бе отдалечил по пътя. За нея той винаги щеше да бъде някъде там и тя щеше да разговаря с него, да му разказва радостите или неволите си. Никога нямаше да го забрави. Не можеше да го забрави. Най-хубавият мъж в селото! Нямаше друг като нейния Грую!
– Дай ми сили, господи! – прошепна Нона и се прекръсти.

Няма коментари:

Публикуване на коментар