сряда, 9 юни 2010 г.

Глава 13. Заминавам за Европа

Зад прозореца на антиквариата прехвърчаха бели снежинки, когато старият, също антикварен, телефон рязко иззвъня.
– Ало, Майк, знаеш ли какво стана?
Беше гласът на Джордж. Не бе разтревожен, а някак си развълнуван. Какво толкова можеше да се е случило?
“Сигурно пак се е влюбил. Например в някоя скиорка, дошла от южните щати, на която е подал щеката или изпуснатата ръкавица.”
Джордж, разбира се, и тази зима работеше в планината на скипистите, влачен от удобната инерция.
– Извинявай, Джордж, но не мога да говоря в момента, имам клиент– излъга го Майкъл. – По-добре намини към мен. След половин час ще съм свободен.
– Добре. Идвам.
Майк остави слушалката и обясни с усмивка на снимката, поставена вляво на щанда в стара, натруфена с орнаменти рамка без особена антикварна стойност:
– Така е по-добре. Ще дойде и ще си каже всичко. А по телефона може нещо да премълчи и после един месец ще го предъвква насаме.
От снимката хлапето със синьото слонче му отвръщаше с разбираща усмивка. Майкъл му намигна и отново се зачете в списанието пред себе си, изпълнено със специализирани термини, описания и снимки на някаква археологическа сбирка от Източна Европа, която щеше да гостува след месец в музея на Денвър. Страниците бяха изпълнени с показани в едър план прекрасни златни фиàли, ритони и апликации за конски амуниции, намерени западно от Черно море в земите на днешна България, обитавани някога от траки.
Противно на впечатлението, което правеше на околните, Майк не беше вятърничав, а сериозно се интересуваше от всичко, свързано с професията, която случайно наследи от чичо си. Не беше мечтал за нея като дете и дори не беше се интересувал от история. Но откакто се зае с магазина, сякаш пред него се отвориха вратите на нов, непознат свят. И Майкъл, запленен от неговата красота и приказност, навлизаше все по-сериозно и все по-професионално в него. Погълнат от списанието, не усети кога мина времето и китайските пръчици на вратата оповестиха с нежен звън появата на Джордж.
Той влезе, изтупа краката си от снега и звучно издуха зачервения си нос.
– Ама че студ! По-студено е, отколкото в планината.
– Дебора! – подвикна Майк към задната стаичка и оттам се показа топчестата му помощничка. Беше работила при чичо му и съвсем естествено след неговата смърт просто остана в магазина при новия шеф. – Ние отиваме за малко отсреща в кафето.
– Добре, миличък! – откликна тя усмихнато. – Здравей, Джордж, как си, момчето ми? Не си идвал скоро.
– Ами нали знаеш, като дойде зима, нямам търпение да се метна на ските– пошегува се той.
В това време приятелят му навлече дебелото яке и двамата претичаха през улицата. В барчето нямаше други посетители и скоро те с удоволствие отпиваха от димящите си кафета.
– Е, разправяй – подкани Майк. – Защо не си горе? Да не се е стопил снегът?
– Няма да повярваш какво стана! – отвърна Джордж, а очите му сияеха.– Извикаха ме от “Сикс флагс”.
– Посред зима?
– Да. По това време се набират студентите от Източна Европа, които ще работят през лятото. Служител от парка всяка година пътува до Чехия, Полша, България, Русия и където там трябва още, за да се среща и да сключва договорите с тях. Това винаги е супервайзерът от отдел “Човешки ресурси”. Но Лиза си е счупила крака и цял месец ще е в гипс. Така че аз, като супервайзер на съоръженията, понеже вече няколко години съм работил с тях, съм най-подходящ да представям парка. Разбираш ли? – очите му ликуваха. – Заминавам за Москва!
Майкъл замълча и продължително го загледа.
– Ще се видя с Таня – реши да поясни Джордж. – Ще изровя от документите за миналата година адреса и телефона ù. Непременно ще я намеря.
“Защо ли по двата бряга на реката на живота няма предупредителни надписи както покрай шосетата! Толкова житейски катастрофи нямаше да се случат. Например сега един надпис “Внимание, водопад!” би свършил добра работа на Джордж. Ако пожелае да го забележи, разбира се.”
– Значи тя не ти е оставила телефона си? На какво разчиташ при това положение? Нали ми обеща да я забравиш!
– Ех, Майки, когато моят разум ти обеща, сърцето ми си беше запушило ушите. А после, докато разумът ми бе зает с всякакви маловажни неща, сърцето ми не спря да удря и да удря, и да удря с юмрук по масата и да повтаря: “Защо пусна Таня да си отиде?”. Всеки ден. Нямам сили да се съпротивлявам. Трябва да я намеря. Трябва да ù кажа какво чувствам, пък след това да става, каквото ще.
– И ако ти каже да си разкараш задника и да не ù се натрапваш в живота?
– Ще го преживея. Но поне ще знам, че съм опитал. Защото тук не посмях да ù призная, че я обичам. Виж, Майк, може и тя да е изпитвала същото, но аз мълчах като пън. Може нейната хладност да е само поза. Ти много добре знаеш колко от тези момичета дават мило и драго да останат някак си в Америка. И нелегално, и уж в университет, само и само да избягат от ужасния живот в своята страна. Но техният морал е различен от този на американките. Те очакват мъжът да направи първата крачка към сближаване, очакват да ги поухажва и чак тогава показват чувствата си. Не са като нашите американки, които ще те нарекат сексист, ако им отстъпиш място в автобуса.
– Тя търсеше ли начин да остане?
– Откъде да знам? Разговарял съм с нея съвсем малко и то само по работа. Сега ще си наваксаме. Ще бъда цели три дни в Москва!
Майкъл се размърда неспокойно в стола си. Огледа се за сервитьорката и поръча със знак още две кафета. Момичето кимна и се отдалечи.
Хубаво момиче. Дори красиво, мило, поне на вид. Обаче слепият му приятел вече цяла година не може да го види. И две племеннички на Дебора си опитаха така късмета, но скоро се отказаха. Други момчета им обърнаха повече внимание. Даже на едната много повече, та по спешност се омъжи. А Джордж витае в облаците.
– Кога заминаваш? – попита Майкъл.
“Може пък така да е по-добре. Ще отиде, тя ще го отреже и той ще се върне като ранено животно. Ще ближе рани още месец-два и ще оздравее.”
– След месец – отвърна слепецът. – Ще ми оформят документите, визи и така нататък. Трябва да си направя международен паспорт. Затова се върнах в града. Мдааа... Доста дълго пътуване ще бъде... през няколко столици, във всяка по три дни, последна ще е Москва. А първо ще сме в Прага. Само дотам се сменят три самолета.
– Направо убийствено – започна да му приглася Майкъл. – Ще прекосиш толкова часовù пояси, ще ти се обърка биологичният часовник.
– Представяш ли си? – засмя се Джордж в изблик на някаква необуздана веселост. – Те ще ме питат разни неща, а аз ще клюмам насреща им! – После погледна почти жално с големите си сини очи и попита: – Какво ще кажеш, Майки?
– Отивай! Просто си длъжен да го направиш. Няма да имаш друга такава възможност, освен на свои разноски. А не съм чул да си забогатял.
В това време иззвъня мобилният му телефон.
– Здравейте! Да, Майкъл Брустър е на телефона. Да. В четвъртък ли? По обяд? Разбира се, заповядайте в магазина. Смятам, че мога да ви предложа нещо много ценно. Довиждане, сър, ще ви очаквам.
– Клиент? – съвсем ненужно попита Джордж, но нервата го тресеше и за разлика от друг път не можеше да се удържи да не приказва.– Наистина, хубаво е, че стана така. После иди, че не вярвай в Съдбата! Изведнъж такъв подарък! Безплатен билет.
– Изумително наистина! Сигурно си запалил свещ в някоя ортодоксална църква и си произнесъл молитва на руски – не можа да се удържи Майкъл. Дяволът го дърпаше за езика да се пошегува с приятеля си.
– Каква църква? – не разбра Джордж.
– Ортодоксална, източноправославна. Руската е такава. 
– Здраво залягаш над книгите, а? – в гласа на Джордж прозвуча едва ли не завист. – Ти като че ли намери своя път в живота, а аз още витая. Не знам вече дали толкова ме интересува психологията. Може да опитам нещо друго? Юрист например. Трябва да се захвана вече с нещо истинско, за да осигуря стабилност на семейството си, щом като смятам да се женя.
– Така е – съгласи се Майкъл и забеляза, че приятелят му отново е зареял мечтателен овчи поглед някъде през витрината.
– Ако имах крила, ей сега щях да литна натам. Без самолет.
– Много има да махаш – не можа да си удържи шегичката Майкъл.– Ръцете, пардон, крилете ще ти отмалеят. По-лесно ще е с балон.
– Как с балон?
“Не схваща, че го бъзикам.”
– Ами палиш газовата горелка, издигаш се и просто оставяш планетата да се извърти отдолу. И като видиш Кремъл и кубетата на московските църкви, се спускаш.
– Точно така! – подхвана шегата Джордж. – Отлична идея! Ако командировката ми се провалù, непременно ще опитам това!
После се загледа в краката си и изведнъж възкликна:
– Майки, трябва да си купя обувки! И костюм! Нямам нито една официална дреха.
– За какво ти е? Така си изглеждаш добре. Нали и там сега е зима?
– Как добре? Не може да се показвам с някакъв си пуловер и с тия протрити дънки!
– Глупости, Джордж! – възрази Майкъл, който беше небрежен към дрехите като всеки истински американец. – На кого му пука как изглеждаш? Пък и там какво ли разбират от официално облекло!
– Тъкмо затова трябва да бъда на нивото на институцията. Аз ще представлявам парка “Сикс флагс”! Ще представлявам Съединените щати, една водеща цивилизована страна! Не може със скъсани обувки! Ела с мен в магазина! – и Джордж ентусиазирано скочи на крака. Остави на масата няколко долара за кафетата и дръпна приятеля си да вървят.

Майкъл едва успя да си грабне шапката от съседния стол. Скоро двамата крачеха по улицата с ръце, натикани в джобовете, а мразовитият ветрец завихряше снежинки около тях.

Няма коментари:

Публикуване на коментар