петък, 11 юни 2010 г.

Глава 14. В името на родината, 1850 г.

Михаил Чайковски се опитваше да се самозалъже, че в хотел “Ламбер” в Париж всичко ври и кипи от работа по подготвяне на ново въстание. Сигурно водачът на “правителството в изгнание” княз Адам Чарториски беше забравил въпроса му какво да прави с предложението да приеме исляма. Тежко условие за създаването на полски легион!
Затова и Чайковски реши да протака.
“В някакъв момент турците ще оценят, че сме им нужни, и може да забравят предложението си” – каза си той и си позволи също да “забрави”.
Но руснаците не бяха забравили полското присъствие в Османската империя. Тях не ги бъркаха разпръснатите навсякъде емигранти, които оцеляваха, работейки като строители, инженери по пътищата, преводачи и дребни предприемачи. Бъркаше ги тяхната необяснима готовност моментално да се съберат под знамето, стига от полското “посолство” в Цариград да надуят бойната тръба. Присъствието на авторитетния писател и офицер Михаил Чайковски в Истанбул ги бодеше постоянно като трън в петата.
И предприеха атака директно срещу него. Започнаха да досаждат на османската администрация с искания, писма и официални дипломатически ноти той да им бъде предаден незабавно. Настояваха да бъде екстрадиран в Русия, тъй като е руски поданик, офицер и дезертьор от армията на негово императорско величество.
Османската чиновническа машина не можеше до безкрайност да се преструва на изпаднала в непоклатима ориенталска дрямка. Когато на една среща на дипломати от различни страни посланик Озеров директно запита Мустафа Решид паша кога (не “дали”, а именно “кога”) ще им бъде предаден дезертьорът Михаил Чайковски, турчинът отвърна, че документът е готов, само трябва да бъде подписан. Едно подписване не можеше да се влачи повече от половин година. Но можеше да се случи и по-скоро – след два дни или след две седмици... Часовникът оглушително тиктакаше! Мустафа Решид изпрати на Чайковски напомняне, че е време да вземе своето решение. Или да приеме предложението му, или незабавно да напусне страната, ако не мечтае да прекара остатъка от живота си в Сибир.

Но на посланик Озеров не му се искаше острието на полската емиграция в Истанбул просто да се премести някъде другаде. За него беше много важно да го прибере в джоба си или да го пречупи. Ето защо една вечер на вратата на полската резиденция почука неочакван посетител. Младият поляк, който беше едновременно иконом, писар и личен адютант на “посланика”, отвори и помоли мъжа да се представи, тъй като не познаваше този достолепен възрастен господин в европейско облекло и с достойни за уважение разперени настрани бели мустаци.
В отговор той му подаде визитката си.
След малко беше поканен вътре. Чайковски седеше зад бюрото си и не се надигна да се ръкува, както изискваше добрият тон. Само потропваше с ръба на визитката му по бюрото и го гледаше смръщено. Накрая проговори:
– Най-малко вас очаквах тук, генерал Волков. При последната ни среща побягнахте пред моите казаци с подвита опашка и едва си отървахте кожата.
– После вие побягнахте, оберлейтенант, и бягахте чак до Париж– не му остана длъжен руснакът.
– Да се появите тук лично и съвсем сам е или огромна глупост, или безразсъдна храброст. Рискувате да не излезете жив от вратата, през която влязохте.
– Ако съм глупак, значи загубата за Русия няма да е голяма – продължи да остроумничи новодошлият. – А един храбрец е достоен за уважение дори от враговете си. Вие сте офицер, пан Чайковски, и аз не се съмнявам във вашата офицерска чест.
Домакинът го изгледа смръщен, но заинтригуван. Засега словесният дуел беше равностоен. Кой ли щеше да надделее на финала? Кодексът на честта, който така нахално му бе наврян в лицето, застави Чайковски да направи следващия, напълно предвиден от посетителя му ход. Той посочи с ръка стола срещу себе си и го покани да седне.
Генерал Волков се отпусна на меката тапицерия и дори кръстоса крак върху крак:
– Сигурно се питате за какъв дявол съм тук, след като едва ли имаме какво да си кажем ние двамата.
– Питам се – потвърди полякът.
– Загрижен съм за вас, Михайло – взе да интимничи генералът.– Макар да сте половин поляк и половин казак, вие сте си руски поданик, и скоро ще ни бъдете предаден. Ще влезете в затвора или ще ви пратят в Сибир. А там е много, много студено. Ако обаче се разкаете, нашият милостив император ще ви опрости вината и ще ви възстанови на служба в руската армия. И ще ви върне земите.
Чайковски се усмихна:
– И вие дойдохте тук лично, за да ми кажете това? Можехте да ми напишете писмо и да го подхвърлите през оградата. Или искахте да се уверите, че още съм тук? Днес съм тук. Утре мога да се кача на първия параход и да отплавам за Франция. А Сибир, уважаеми генерале, е в съвсем друга посока!
– И какво ще правите във Франция? – попита с присмех генералът.– Ще лазите в краката на вашия некоронован владетел Адам Чарториски и ще лижете праха от обувките му? На милия стар авантюрист, на ловкия политически измамник Адам? Душичка ми е той!
– Мерèте си приказките, генерале, ако не искате аудиенцията ви да приключи на мига!
Но генерал Волков продължи все така да се усмихва:
– Защо се засягате толкова лично, Чайка? Та аз го познавам вашия Адам много години преди вас! От времето, преди вие да сте бил роден. Когато беше не враг, а най-добрият приятел на нашия любим император Александър I, бог да го прости! Знаехте ли, че му беше пръв приятел и външен министър на Русия? Не? Колко е къса паметта на хората! Смени се едно поколение и край! Всичките ти грехове са забравени! А Адам Чарториски служеше на Руската империя толкова всеотдайно, колкото всеотдайно сега се бори срещу нея. Уж се бори, де! Той бе убедил приятеля си Александър І да му даде руска войска, с която да влезе във Варшава! Беше готов да избива поляци и да пролее полска кръв, за да се добере до короната и да ви превърне във васално кралство, в полска губерния! Руските войски никога вече нямаше да напуснат земята ви. Знаехте ли това? Само че се случи една малка дреболийка!
Михаил Чайковски го слушаше с гняв и недоверие и в същото време запленен от неговия изобличителен патос и странните откровения, които се сипеха от устата му.
– Каква дреболийка? – попита неволно той.
– Александър го изгони от Петербург. Завинаги!
– И защо?
– Ами защото... имаха еднакви вкусове. Харесваха едни и същи поети, едни и същи коне, една и съща жена...
Чайковски се усмихна скептично:
– Това не може чак дотолкова да скара двама приятели.
– Млади човече, може, как да не може! Приятел, приятел, ама да се пъхне чак и в леглото на жена ти и да ù направи бебе... Това дори такъв търпелив и мил рогоносец като нашия бездетен император не би могъл да преглътне. Та Адам го направи за посмешище пред цяла Русия! Пред всички кралски и императорски дворове в Европа! А той не само че не го обеси и не го прати бос в Сибир, ами кротко го помоли да напусне страната. Това наистина е приятелска постъпка. Баща му, покойният император Павел I, постоянно възклицаваше пред всеки срещнат: “Направо е изумително! На двама руси и синеоки родители да им се роди такова тъмнокосо дете!” Всички виждаха, че момиченцето, бог да го прости и него, спомина се горкото само след една година, та всички виждаха, че е одрало кожата на вашия Адам. Куче е той! Неблагодарно куче, което сега иска да отхапе ръката, която го хранеше. И всички вие, наивници, му вярвате. Смятате го за предводител, искате да го направите свой крал и проливате кръвта си за него. А къде е той, докато най-добрите синове на Полша загиват? В един парижки хотел! Пие си чая и чака да го повикат, за да седне на трона. Докато е жив, ще смуче като вампир кръвта ви! Колко пъти въставахте? Броил ли си ги, Миша? Много. А той колко пъти дойде, за да застане начело на въстаниците под обстрела на вражеските куршуми?
“Нито веднъж” – отговори си Михаил и в душата му нещо се пропука.
Но направи последен опит да защити гордостта си:
– Всички неща, които ми разказвате, звучат интересно, но може да са само дворцови клюки.
– Разбира се, Чайка! Но защо все пак не го попитате. Нали и без това тия дни смятахте да побегнете към Париж. Попитайте го лично, за да можете да гледате изражението на очите му, когато ви отговори.
– Ще ми отговори, че детето не е било негово, че Александър I не е бил бездетен, защото после жена му Елисавета Алексеевна му е родила още едно момиченце.
– Да, разбира се. От следващия си любовник, щабскапитан Алексей Охотников. Познавах го лично! Хубавец! Но към него нашият мил рогоносец не прояви такова великодушие. Него заповяда да убият на улицата като куче. Аз лично чух с ушите си, когато нареди на началника на караула, тогава бях негов адютант. Бях съвсем млад и, да си призная, заповедта му ме потресе. А после... много странно, и това бебе умря.
Генерал Волков се вгледа продължително в замисления поляк и тихо, дори някак съчувствено каза:
– Да, скъпи мой Миша, такива дълголетни старци като мен са много вредни. Нарушават спокойствието на хората. Трябва да ги удушават в съня им, като минат шейсетте. И на себе си ги е яд, и на другите тровят живота.
Дълго след като руснакът си тръгна, Михаил Чайковски седя вцепенен зад бюрото си, загледан в една точка на стената. В главата му като в огромна празна зала оглушително кънтеше мисълта: “Нима съм бил сляпо оръдие в ръцете му? Нима съм служил на този човек?”
След известно време вцепененото му съзнание успя като удавник за сламка да се залови за едно бледо оправдание: “Не на него, на родината служех, на казачеството, на Полша! Или поне се опитвах да служа, да възродя великата казашка сеч. Опитвах се!”
Той захлупи лице в шепите си и заплака.

Руският посланик господин Озеров с нетърпение очакваше завръщането на генерал Волков от специалната му мисия. Времето минаваше, а той все не идваше и не идваше и Озеров разтревожено започна да крачи напред-назад из кабинета си.
“Онзи луд казак сигурно го е обезглавил! Или е заповядал да го хвърлят в Босфора с камък на шията! Много се забави старецът! Много се забави!”
В този момент вратата се отвори и вътре влезе Волков с дяволита усмивка под победоносно стърчащите мустаци.
– Какво стана? – попита Озеров, треперещ от нетърпение.
– Разбих го! – тържествуващо обяви Волков. – Шах и мат! Нашият Михаил Чайковски е напълно смачкан, съсипан, победен и унищожен! Той е в ръцете ти, защото няма и да помисли да бяга във Франция. А ако отиде там, то ще е, за да застреля Адам Чарториски. Нас и това ни устройва. Но по-добре иди утре в министерството и поискай да ти го предадат за депортиране.

Когато на другия ден след многократни настоявания чак късно следобед посланик Озеров успя да влезе в кабинета на великия везир и поиска Мустафа Решид паша най-после да му предаде изменника Михаил Чайковски, турчинът разпери безпомощно ръце:
– Скъпи ми господин Озеров, с радост бих ви го предал, ако беше ваш поданик! За съжаление законът и вярата ми не ми позволяват да направя това.
– Но той е наш поданик! И вие го знаете! И имахте подготвена заповед за екстрадирането му. Трябваше само да я подпишете.
– Да, за Михаил Чайковски, католик, поданик на руския император!
– Точно така.
– Днес няма такова лице в пределите на Османската империя. Безсилен съм да ви помогна.
– Избягал ли е? Значи е избягал все пак...
Посланикът си отиде, не особено съкрушен. Оставаше вторият вариант. Чайковски изглежда наистина бе хукнал към Франция и в такъв случай беше много вероятно да застреля Адам Чарториски. Озеров с нетърпение щеше да очаква  през следващите дни известие от посолството в Париж.
Ала с това грижите на посланика не се изчерпваха. О, не! Тези национални революции, които още не стихваха! Всички империи в Европа се тресяха от тях! Руският император, след като се разправи с поляците, едва успя с двестахилядна армия да спаси от разпадане добрия си съсед – Австрия, само че проблемът ù не бе окончателно разрешен. Озеров беше убеден, абсолютно убеден, че едва двайсетгодишният австрийски император Франц Йосиф тепърва ще си има много разправии с унгарците – най-упоритата националност сред всичките му разнородни поданици. Засега конфликтът бе само отложен и силите на врага – отхвърлени зад границата. Обаче запазваха бойната си готовност – ето, Лайош Кошут, най-непримиримият му противник, заедно с пет хиляди бойци бе побягнал пред руските щикове и беше намерил убежище – къде? В Османската империя, разбира се!
“Пак тези турци, пак с тяхната ориенталска превзетост ще се правят година и половина поне, че не разбират за какво става въпрос! Какви унгарци? Че защо се тревожите? Те са кротки и образовани хора и ще са много полезни на султана. Защо да ги гоним?”
Уж любезно се усмихват, а всъщност се надсмиват и над Австрия, и над Русия!

Озеров вече получи указание да представи на Високата порта искането на руското правителство да му бъде предаден водачът на унгарците. Същото искане предаде и австрийският посланик. Но какво им отговори великият везир? Почерпи ги с гъсто черно кафе и с много учтивости и витиевати слова им обясни, че Лайош Кошут ефенди, като бивш управляващ президент на кратко съществувалата независима Унгария, е личен гост на султана. А домакинът следва религиозния си дълг, който му забранява да предаде гост.

Няма коментари:

Публикуване на коментар