петък, 11 юни 2010 г.

Глава 15. Продавачът на илюзии, 1852 г.

– Русия е изключително важна за нас! Моля ви, ваше величество, наистина съвсем сериозно да обмислите всички възможности, които ви изложих – настояваше младият пруски дипломат.
Кралят на Прусия, крайно нерешителният Фридрих Вилхелм IV, уж го слушаше, вгледан в картата на Европа, провесена в кабинета му, но не можеше да проумее защо посланикът му е толкова настойчив. Хубаво би било наистина Прусия да е по-големичка и другите повече да се съобразяват с нея, но пък е доста удобно някой по-значим като Австрия да поема отговорностите от името на обединените немски държави. Очевидно на младия Ото не му липсваше размах на въображението, но дали имаше нужната опитност? Съмнително, доста съмнително...
– Ще обмисля – отговори уклончиво кралят, за да се отърве по-скоро.  
– Моля ви да оцените колко перспективен може да се окаже за Прусия един съюз с руския император! – настоятелно като досаден учител повтори Ото фон Бисмарк. – Добре е за начало да го уверите поне устно, че го подкрепяте в предстоящата му война с Турция и че нашата армия няма да го застрашава. Нали виждате, че конфликтът им е неизбежен?
– Мдааа, ключът от храма... – провлече кралят. – Каква пародия! Франция наистина не е най-подходящата компания за нас, но трябва ли непременно да заявяваме някаква позиция изобщо? И този спор за някакъв си ключ нас какво ни засяга?
– Не за ключа е спорът и вие го знаете – разпери ръце дипломатът.– Истинските претенции са за господство над Балканите, за контрол над самата Османска империя. В тази измислена война Русия встъпва почти без съюзници и се надява на нашия неутралитет, защото я притеснява колебанието на Австрия. Настоявам поне вие твърдо да я подкрепите. Това ще ни донесе много ползи в бъдеще!
– А няма ли сериозно да ни противопостави на Австрия? Няма ли да е опасно за нас? И трябва ли да поднасяме на тепсия на руския император Балканите? – смръщи вежди кралят.
– Та те и без това не са наши! Ние ще му подхвърлим една до-бре опакована илюзия! Какво притежаваме там? Нищо! Защо да не му ги предложим? Заповядайте, ваше императорско величество– поклони се Бисмарк театрално, – подаряваме ви ги! Вижте ни колко сме щедри и безкористни.
Кралят весело се разсмя, защото си представи ситуацията като театрална сценка – той самият, изправен пред трона на руския император, с щедър жест хвърля в краката му малки и големи парчета, които къса безразборно от картата на Балканския полуостров.
Младият дипломат също се усмихна. Кралят изглежда започваше да разбира кроежите му и да му вярва. Оставаше да започне и да го подкрепя.
“Дано да не забрави какво сме си говорили, докато се върна!”

На трийсет и седем годишния посланик на кралство Прусия в Германската конфедерация му предстоеше поредното безсмислено пътуване от Берлин за Франкфурт, където заседаваха посланиците на многото германски кралства, княжества и херцогства в някакъв уж единен, но много разнороден Германски съюз. Всеки път така се случваше! Щом успееше да внуши нещо от своите идеи на крал Фридрих Вилхелм IV, министър-председателят фон Мантойфел измисляше някаква маловажна задача, с която да го отпрати към Франкфурт, за да не мъти излишно коронованата глава.
– Този юноша има още много да се учи – казваше уж добронамерено Мантойфел на краля. – Не му липсва ентусиазъм, но идеята му да започнем сближаване с Русия, като в същото време се противопоставим на Австрия, е направо абсурдна! Та и ние като тях сме германци, за бога! Как си представя той Прусия да изтика Австрия от ръководното ù място в Германския съюз! Абсурд!
– Не само от ръководното ù място – уточни кралят. – Той ми изложи една доста смислена комбинация, при която Австрия въобще да излезе от съюза и Прусия да го оглави вместо нея.
– Не му вярвайте, Фридрих – засмя се Мантойфел. – Та той е лъжец! Нали знаете, че е роден точно на първи април? Хи-хи! Господи, и ние му позволяваме да се занимава с политика!
Мантойфел се изкиска весело заедно с краля на сполучливата си шега, но всъщност беше много загрижен.
Май бе подценявал досега младия граф Бисмарк. Той от една страна кроеше грандиозни проекти за прегрупирането на цели държави, а от друга проникваше в душата на всяко дребно човече, с което можеше да си послужи, за да осъществи целите си. Защото за министър-председателя Мантойфел дори собственият му крал беше дребно човече на фона на голямата човешка история. Какво е един крал като Фридрих Вилхелм IV всъщност? Само номер четири в поредицата човечета с това име, седели преди него на пруския трон!
А ето че хитрецът Бисмарк беше намерил пътечка към сърцето му, обещал му бе бъдеща слава. Беше го накарал да се размечтае, че от скучаещ второстепенен актьор в европейския политически театър може изведнъж да се пребори за главната роля. Да, всеки би се поблазнил от блясъка на прожекторите и аплаузите на публиката. Ето какво беше погъделичкал Бисмарк в душата на краля – суетата му!
Затова – марш оттук! Марш веднага във Франкфурт! Марш, докато кралят не се е главозамаял! Марш вън от политиката!
– Ваше величество – подливаше му вода Мантойфел, – бъдете реалист. Този младеж е просто един търговец, който продава илюзии, измислена стока. Той няма нищо на тезгяха си и с това е по-ловък дори от евреите! Те поне търгуват със злато и скъпоценности, а той продава политически обещания и мечти.
Кралят кимаше и започваше да разбира колко прав е всъщност министър-председателят и колко глупаво се е размечтал като някое хлапе.
Тези толкова изменчиви настроения на краля довеждаха понякога до отчаяние начинаещия политик Ото фон Бисмарк.
“За кого хабя усилия? – питаше се той. – Нали за същия този крал! За тази държава! За тяхното издигане, не за моето!”
Понякога му идваше да зареже всичко, да се върне пак в семейното имение Шонхаузен и отново да се захване само със земеделие. Поне там постъпваше така, както смяташе за правилно, и никой не му се бъркаше нито в земеделските му нововъведения, нито в опитите му да бъде съвестен и грижлив господар на подвластните му селяни. Но за такова връщане можеше само ей така да си помечтае, колкото “да изпусне пàрата” след последната разправия с министър-председателя на Прусия, мъдрия и закостенял Фрайер Ото фон Мантойфел. Не, не можеше вече да излезе от политиката!
Не защото се стремеше към кариера, към високо обществено положение или към лесно забогатяване. Тези неща не го блазнеха! Упорстваше, защото колкото повече анализираше състоянието на отношенията вътре в Германската конфедерация, където за втора година беше посланик, толкова по-ясно в съзнанието му се очертаваха конкретни идеи как да бъде постигат възходът на кралство Прусия заедно с възхода на германците изобщо. Беше  изключително важно да се върви към едно ново и не толкова хлабаво германско обединение като сегашното. То стоеше твърде безсилно по средата между големите империи Франция, Русия и Австрия и по никакъв начин не успяваше да се преборва дори за най-основните си интереси. Всичките трийсет и пет немски държави и държавици заедно с четирите свободни града в добавка представляваха пълно с разногласия сборище, в което външните сили винаги успяваха да подклаждат неразбирателства и дори вражди.
Не можеше да продължава така до безкрайност!
Ото много сериозно бе разсъждавал върху това какво трябва да се направи, та германците да се превърнат в единна сила, с която другите да започнат вече да се съобразяват. Нямаше да е нито просто, нито бързо, но той си беше изградил стратегията. Трябваше само да спечели на своя страна краля на Прусия – Фридрих Вилхелм IV. И да не го уплаши с факта, че се налага да започнат от нулата.
Ото фон Бисмарк макар и млад политик, беше убеден, че е прозрял и пътя, и методите. Не можеше обаче да си отговори на въпроса защо само той ги съзира, като са толкова очевидни. Защо другите не се вслушваха в съветите му? Не си правеха като него труда да се поогледат, не вярваха на неговите наблюдения. Млад ли беше, за да се облегнат на преценката му? Прекланяха се пред авторитета на Австрия и се бояха от всяка промяна.  Само Бисмарк се заинати да убеждава и краля, и министрите с някаква безумна вътрешна увереност, че единствено той е прав, а всички останали грешат. Може и да не спечелеха от интригите му, но нищо нямаше да загубят! А при сегашната инерция какво щеше да ги движи занапред? Какъв интерес имаха да въртят празна мелница?
“Или това не е мелницата, или пък не е празна! – Бисмарк реши да заложи на първото. Нужна беше промяна! – Другите просто не искат да мислят!– смръщено налучкваше той истината, помръдвайки дебелите си като на морж мустаци. – Не искат да излязат от коловоза, защото ще им се наложи да поемат рискове, да вземат сами решения, да се потят и да не спят нощем от тревоги. Човешката природа не е устроена така. Тя е склонна да се подчинява на стадния си инстинкт, да следва водача. Нужен е нов водач, за да се тръгне в нова посока! Не непременно нов крал. А някой, който да направлява ръката му.” – Ето защо не можеше да се откаже от политиката тъкмо сега. Това, което го движеше, въпреки абсолютното неразбиране на най-приближените до краля, беше съзнанието му за мисия. Той имаше мисия! Трябваше да обедини Германия!
Не искаше нищо повече. Но и нищо по-малко!
“Кралят е най-слабото звено – обмисляше Бисмарк, поел отново на път към Франкфурт. – Там трябва да разкъсам веригата. Той вече е склонен да възприеме идеята за сближаване с Русия, не защото внезапно е станал по-прозорлив, а просто защото един брат обича сестра си.”
Сестрата на пруския крал се бе омъжила за своя трети братовчед, обикновен княз в руския императорски двор, който съвсем неочаквано дори за самия себе си след поредица от независещи от него събития се озова на трона. И сега тя беше не просто тяхната мила Шарлота, която толкова често и задълго им гостуваше заедно с мъжа си и с децата, а съпругата на руския император Николай І, преименувана на Александра.
“Какъв подарък от Съдбата не само за тях двамата! Това е подарък и за Прусия! Грехота е да изпуснем такъв шанс!” – разсъждаваше равномерно клатушкащият се пътник, вперил невиждащ поглед в бързо движещия се пейзаж зад стъклото.

Горкият министър-председател Мантойфел! Такава голяма грешка правеше, като постоянно го разтакаваше между Франкфурт и Берлин! Вместо да го затрупа до тавана с безсмислени задачи в някоя канцелария, той му осигуряваше безкрайно много време за размисъл и набелязване на стратегии по време на тези продължителни пътувания. А какво прави човек, оставен без работа? Крои планове! Разиграва въображаеми шахматни партии, докато ги изчисти до съвършенство от случайни грешни ходове.

Няма коментари:

Публикуване на коментар