четвъртък, 24 юни 2010 г.

Елена ГЕТОВА. Историчност и съвременност

          Книгата на Галина Златарева се появява точно в тези дни от календара, за които разказва, връщайки ни към паметните априлско-майски събития от 1876 г. Това на пръв поглед случайно съвпадение поставя романа в ситуация на неслучайни обвързаности с историческите гласове и послания от най-българското време, но и със света на настоящето и неговите актуални лица.
          Авторката на „Медальонът” постъпателно сглобява във вълнуващ разказ познатото и малко познатото от битието на възрожденския човек не такъв, какъвто го познаваме от следите и документите, оставени в пресата, в книгите, в свидетелствата, в мемоарните разкази за Възраждането. Събитията около Априлското въстание и след него, до Съединението, възкръсват в книгата на Златарева с особена яснота, но не тази на съмнителната избирателност и категоричност на спомена, а тази на богатия емоционален регистър, чието преоткриване зарежда българина с очаквания и неподозирана вътрешна енергия в предвечерието на Освобождението.

          Книгата ни връща в българското „старо време” (по популярното поетично определение от Л. Каравелов). Читателят попада в една българска възрожденска идилия, в която, разпознавайки и робството, и свободата, се чувства по особен начин съпричастен – чувства се българин, преоткрива корените си, рода си, паметта си... Историческият епос на Г. Златарева провокира разгадаване следите на собствените ни подсъзнателни завръщания към местата на родовата памет. И в същото време това е един особен разказвачески избор, който създава усещането за калейдоскопичност и многопластовост на събитията. Динамиката на времето се възпроизвежда чрез вплетеност на разнолики разкази и персонажи. Сюжетите никога не търсят и не остават само при единствената гледна точка на повествователя. Мащабите на работата са изисквали продължителни усилия и научно-историческа прецизност. Чувството, че идеята е зреела дълго време, се потвърждава и от признанията на писателката за изследователските й търсения в продължение на повече от три години, защото в него има изключително много факти, свидетелства, документи, архиви. Тя познава редица противоречиви следи за събитията, защото до нас самите те достигат оценностени и преосмислени от различни изследователски нагласи.
          Как все пак в това двутомно издание се създава интересен многопластово разгърнат исторически хоризонт? Да генерализирам, че книгата “Медальонът” е книга за Бенковски, няма да бъде истина. Защото тук става дума за историческото време преди, около и след Бенковски. Авторката съживява богат исторически контекст, в който се разгръщат посланията й – историята на Балканите, на Великите сили, на Русия. Реалните личности са поставени и осветени в особен емоционален регистър. Всички знаем каква е ролята на Бисмарк, каква е ролята на често сменящите се турски правителства и султани, знаем за руската политика на Балканите, но тази книга ги представя през дълбочината на чувствата – много привлекателна зона и за знаещия, и за незнаещия събитията читател. Г. Златарева запазва от една страна емоцията, защото това е крайно патетично време, в което, оказва се, за три месеца у роба се създава усещането, че е българин и патриот. И от друга страна, авторката избира разказ, който запазва следите на безпристрастното – на Голямата История. Романът ни показва как големите личности пишат тази история. Но той не забравя и малките истории – на обикновеното и делничното. Заявлението на писателката, че „нито едно от имената в историческия пласт не е измислено”, е една заявка за ангажираност по отношение на противоречивия историческия хоризонт. Защото героите провокират проявления както на високата патетика, така и на персоналните обичайни случки. Бих казала, че това е роман, който реабилитира големите личности в историята, предоставяйки им шанса да се успоредят и съвместят с малките, интимни, съвсем емоционални, неисторични лични истории. Така се оказваме увлечени във възрожденското ежедневие. Ежедневие, което като че ли до сега беше доминирано и изместено от образа на Бенковски, от фигурата на Левски, от словата на Ботев, от присъствието на Каравелов и бе изгубило магнетизма на своето значение. В този роман то създава междинните полета, създава плътност на нашето българско съзнание за Април 1876-та.
          Четейки романа, самата аз имах усещането, че трябва да се поинтересувам от рода си, от родовата си история. Помислих си, че съм изключително безотговорна към това откъде идва моят род. Под въздействието на историческата епопея на Г. Златарева се оказах привлечена към търсене следите на собствена родова памет. И мисля, че в това е приносът на тази книга – да преповтори не Паисиевото „Българино, знай своя род и език”, а да предизвика осъзнаването на тези думи в някакъв модерен, динамичен, ексклузивен вариант. Да каже, че тези „места” от историята (колкото и да се опитвам да не бъда патетична), са патетични. Че те са генератор на образи, идеи, разкази и спомени, и пораждат движения във времето. Неслучайно за мото на двете части на книгата са послужили думите на Апостола: „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.”
          Въпреки всичко и аз като читател имам своите пристрастия. Това са на първо място женските образи. Винаги споменавам на студентите си, че Българското възраждане е подчертано мъжка епоха, време, доминирано от активността на мъжете. Малко са жените във възрожденската ни история, малко са следите за тях във вестници, в списания, в книги, в спомени. Колко женски имена от това време бихме изброили сега? Женските следи и присъствия са изключително контурни – толкова деликатни и фини. А романът на Г. Златарева се опитва да реабилитира тези силуети на българката. Но не да заяви: това е „българска майка юнашка” и „какви е чада раждала, ражда и сега” силната майка България, а да каже, че жената от епохата на Възраждането има чувства, може да се влюби, суетна е, има интереси към света, тя не е просто майката страдалница или юначната майка, а е и хармонията, и опората на семейството. В романа има лирични описания на отношенията между мъжа и жената. И това за мен е ценен допълнителен профил в текста.
          Другият момент на читателските ми пристрастия и, трябва да си призная, за мен е откритие – това е вторият пласт в книгата, тъй нареченият съвременен контекст, в който един герой, носещ името на нашия велик възрожденец, изведнъж извежда в 2010-а г. неговото име и присъствие, извиква спомена за неговия авторитет и ореол. И някак съвсем естествено и безконфликтно го поставя в друг хоризонт, в друг тематичен регистър. Този модерен пласт се опитва да втъче образа и поведението на Бенковски в нови и предизвикателни смислови нишки. И такъв съвременен хоризонт е абсолютно равностоен на историческия. Увлечена в първите си впечатления от романа, имах усещането, че това е рамка. Че тя просто кадрира представянето на големия героически разказ. Но в действителност съвременният пласт стои убедително, актуално и равностойно, както и историческият разказ.
          Любимите ми сюжетни открития в романа са взаимно обвързани и предопределени: за единия вече стана дума – това е жената и нейното присъствие в българския дом, в българската историопис, жената, чийто емоционален космос трябва да бъде реабилитиран. Другият сюжет, това е яснодоловимият разказ за пътя и за пътуването. Това са истории на и за пътуващите хора. Възрожденският човек е търговец, поклонник, хаджия, с една дума – той е пътешественик, разнасящ „световете” на своето и чуждото. Той прекрачва граници, понася пътешественическия си товар към непознатото, към риска, но в същото време сам той е новина и събитие за околните. Така възрожденският човек се превръща в медиатор между светове. Поради тази констатация се оказва, че „Медальонът” е роман за естественото многогласие в Османската империя, която е многоезична, познаваща нормите на точно такава полиглосия и диалогичност. Защото не само „историческите” герои, не само Бенковски, но и всички други персонажи попадат в ситуации на многоезичие, в които техните умения да си служат с чуждите и с родния език са подложени на изпитание. Пред тях се отварят светове – както на различия, така и на подобия. Не е случаен фактът, че Бенковски се реализира в многобройните си често авантюрни занимания и планове точно защото знае езици, защото бързо се ориентира в тях.
          Не е новост, че поданикът на Османската империя борави с многото езици, но и с многото културни следи и мостове между културите. Така че сюжетът за пътя и пътуването е многопластов – и в съвременния аспект на романовото действие, и във възрожденския. Присъствието на човека като пътешественик придава допълнителна съдържателност на възрожденското време. Това е вече модерният човек, преодолял уюта, сигурността на дома-крепост, индивидът, който потегля към неизвестното и сам не знае, дали някога ще се завърне. Но го прави, защото е любопитен и иска да му се случват чудеса. Подобно нещо става с младия Петко Славейков, който преоткрива поговорката „Да би мирно седяло, не би чудо видяло” като послание към деятелност и активност, защото „ако човек стои мирен, никога няма да види чудесата на света”.
          Така за мен романът „Медальонът” на Г. Златарева показва други страни и чудеса на възрожденското време и е увлекателно и поучително послание за робството и за свободата.

(Вестник "Словото днес", 21 бр. (638), 17. VІ 2010г.) 

1 коментар: