петък, 2 юли 2010 г.

Глава 17. Къде ми е хвърлен пъпът?, 1854 г.

Този февруари беше много мразовит. И старите хора отдавна не помнеха да е имало такива студове. Виелици сковаха планинското градче Копривщица в снежна прегръдка. Никой не ходеше по пътищата в такъв студ. Хората си седяха по къщите, но работата им не спираше нито за миг. Не като в селата насред полето, където със свършването на земеделската работа животът и грижите им се завъртаха по-бавно.
В гънките на планината нямаше земеделие, затова се работеше целогодишно и неуморно. През зимата се чепкаше и предеше вълната, тъчеше се аба и шаяк, напролет ги боядисваха и започваха да ги кроят, цяло лято и есен шиеха, а през всичкото това време неспирно се плетяха памучни и вълнени чорапи. Несметни количества чорапи излизаха на копривщенския пазар.

И ръцете на младата вдовица Нона Хлътева не спираха да се трудят. Две години след като наистина успя да ожени Василя за Иван, единствения син на поп Михаил, тя намери добро момче и за по-малката си дъщеря. Но не можа да се радва дълго на внуците си, които Куна роди.
Един ден тя и мъжът ù Генчо натовариха на каруцата цялата си покъщнина, наместиха между дрехите и завивките малката Нона и разплакания и сополив Грую и потеглиха за Лом, оттатък Стара планина, чак на брега на Дунав. Там братът на Генчо Шиндеров бе купил хан, но се бе разболял тежко и май отиваше на зле, та ги повика да поемат работата и да не оставя имота си на чужди хора. Този хан вероятно бе добра възможност за младото семейство.
Нона си поплака за двете внучета. Изведнъж се опразни къщата и Гаврил се оказа единственото дете в нея. Покрай грижита си за дребните дечица на Куна майка му задълго го беше оставила на мира. Не го задушаваше с цялото си внимание, не се вторачваше толкова в белùте, които постоянно измисляше да направи. И без това се държеше с любимото си момче по-благосклонно, отколкото с момичетата преди него, но какво да направи! Щом започнеше да му се кара за нещо, той вдигаше виновно към нея големите си сини очи и сякаш не друг, а покойният ù мъж я поглеждаше през тях и разтапяше душата ù.
Незабравимият ù Грую, който нямаше равен на себе си в цяла Копривщица!
Така растеше Гаврил, свободен и буен като плевел. Но когато кака му Куна замина и къщата опустя, животът му рязко се влоши. Нона постоянно вървеше по петите му, караше му се за най-малкото непослушание и все го натискаше да си учи уроците и да си пише домашните!
Боже, как не обичаше да пише! Само че даскалът не само ги биеше с пръчка по главите, ако не внимаваха в час, ами измисли и тези досадни упражнения по краснопис, които трябваше да правят вкъщи. А на другия ден пердашеше с жилавата си пръчка дланите на момчетата, които не си носеха листовете, изписани, както трябва.
Отначало и Гаврил като другите непокорни хлапаци стоически понесе няколко такива наказания, но после се видя принуден да заляга вкъщи и, изплезил език от старание, да реди завъртените кирилски букви в не съвсем правилни върволици по листа. Майка му надникваше в стаята и се разтапяше, като гледаше чедото си колко се старае. Не можеше да прочете написаното, но от това радостта ù никак не намаляваше. Щеше да изучи тя Гаврил, нямаше да го остави неграмотен като сестрите му. Поне четвъртия клас на копривщенското училище да изкара, пък нататък може да го прати и в Пловдив, ще види. Ако е рекъл господ. И ако има пари да плаща издръжката му далеч от дома.
Бедната вдовица едва връзваше двата края с плетене на чорапи. Това правеха постоянно и повечето копривщенки. Но ако другите само си добавяха така по нещо към семейния доход, за Нона това бяха единствените пари, които печелеше и с които издържаше себе си и момчето.
Търговците, които продаваха в Цариград изкупените от селото чорапи, докарваха на връщане разчепкани бàли памук. Сръчните женски пръсти го изпридаха на тънък конец, боядисваха по малко от преждата в различни цветове и плетяха много тънки и меки чорапи. Имаше и за големи, и за по-малки крака, и нашарени по различен начин... Търговците им казваха, че няма по-хубави чорапи от техните в цялата Османска империя. Чак от египетската земя – от Александрия и Кайро – идвали прекупвачи в Цариград за тях. Плетяха също и шарени вълнени чорапи, защото през зимата само те можеха да стоплят краката.
Но колко бяха жените в едно малко градче? Колко продукция можеха да изкарат на Цариградския пазар, дори ръцете им постоянно да тракаха с куките? Всичко, което успяваха да изработят, макар да изглеждаше невъобразимо много, потъваше там като вода в пясък! Всяка пролет търговците тръгваха с почти едно и също количество и донасяха на жените едни и същи пари.
Но тази зима, точно преди Коледа, изведнъж настъпи промяна.
– Война била отворила Русия – обсъждаше последните събития женската новинарска агенция пред черквата.  
Черквата за Копривщица беше като всекидневния вестник за някой европейски град. Жените се събираха в двора ù всяка сутрин и докато чакаха да започне службата, обменяха новини, а после ги отнасяха вкъщи на мъжете си. Там се съобщаваше кой се върнал от гурбет, кой се разболял, коя родила, колко се била вдигнала цената на житото... Пълна всекидневна информация. Само дето не се печаташе на хартия!
Вестта за новата война на Русия с Османската империя още към края на лятото стигна в селото.
И ето че посред зима, по никое време, се върнаха двама търговци от Цариград. Единият беше Иван, синът на поп Михаил, който се бе заловил да прекупува чорапи, а съдружник му стана Дончо Палавеев, защото и двамата тръгнаха в тази дейност с малко пари и трябваше взаимно да се подкрепят. Та върнаха се те и се пръсна слух, че са започнали съвсем неочаквано пак да изкупуват чорапи.
– Че защо толкова рано? – чудеха се жените.
– Ние не сме оплели и половината! А после кога пак ще събират? Напролет или чак другата зима?
– Не щем да продаваме малко по малко. Така не разбираме, че някакви пари сме взели! Като не са накуп, бързо се стопяват!
Това “Не щем да продаваме!”, на което копривщенки упорито се запънаха, накара двамата търговци да направят нещо нечувано! Вдигнаха заплащането двойно! Така за половината си чорапи и за половината време жените взеха пак същите пари.
– Оставете памучните чорапи – посъветва ги Дончо, преди двамата да тръгнат отново към Цариград. – Плетете само вълнени! Хем по-бързо стават, хем сега те се харчат! И повече терлици направете, ама големи, да могат да се нахлузват върху мъжки цървул. Ние до два месеца пак ще дойдем да ги купим.
– А по колко ще ги плащате? – попитаха пресметливите копривщенки.
– Пак двойно ще ги платим – обещаха Дончо и Иван.
Само че подцениха търговския усет на женското население. Много бързо обещаха и без никак да се пазарят.
– Няма да стане. Тройно искаме – заяви Ослековица, която водеше преговорите от името на всички жени.
Търговците осъзнаха грешката си, но бе много късно да я поправят. Започнаха да спорят, да се пазарят, но само си изгубиха времето. Това, което постигнаха, беше обещанието на жените, че до следващата зима няма да вдигат цената повече от тройната, но при условие, че в същото време не се вдигне цената на вълната, на памука, на житото и на зехтина, с който всекидневно готвеха. Такъв навързан “стоково-паричен курс” беше наистина достоен за уважение. Неграмотните жени не бяха и чували за американската стокова борса и за плаващи котировки. Тези открития си ги правеха съвсем самù пред черквата на поп Михаил в забутаното в Балкана градче Копривщица.
Продължиха да обсъждат оскъдната си.
– Моят Иван ми каза, че се бил напълнил Цариград с войска. Ама не турска, а френска и английска! Щели и те да се бият с руснаците. С кораби дошли, ама много отдалече и за наш късмет изпокъсали им се чорапите.
– Я гледай ти! – ахкаха слушателките наоколо. Стана им ясна работата.
– Та хем обосели, хем премръзнали. И понеже много войска се събрала, нашите чорапи свършили. А пък в това време от тоя голям студ, дето хвана, обувките им се пързаляли по замръзналия калдъръм. И почнали да обуват нашите вълнени терлици върху обувките си, че да не се пързалят!
Жените прихнаха да се смеят.
– Ами знаете ли аз какво научих? – обади се Ослековица, за да покаже колко е информирана и тя. – Всичките копривщенски стада, дето ги карат есента нататък, за да продават цяла зима месо в Цариград, вече ги били изклали за тая голяма войска.
– Брей, че то зимата сега едва започна!
– Тъй я! Да знаете само колко скъпо са им продавали месото! Тройно, че и четворно! Върнаха се ратаите на мъжа ми да закарат още овце и говеда.

Така истината излезе наяве. Жените се успокоиха и отново хванаха куките. Бедното им планинско градче тая година и през следващите та чак до 1856-а неочаквано забогатя и този приток на пари беше усетен във всяка къща, защото голямата войска, която изкупуваше всичките им стоки – и месото, и чорапите, и шаяка, дълго се задържа в османската столица.
Нона също сдипли пари настрана. Тя носеше своите чорапи направо в къщата на зет си Иван и като му ги продаваше без посредник, вземаше за тях най-високата възможна цена. Пък и дъщеря си Василя виждаше така по-често. Наглеждаше я, защото тя скоро щеше да роди първото си дете. Чакаха го някъде в края на януари. Отново внуче, отново радост вкъщи!
Когато детето се роди, Гаврил пак видя добри дни. Най-после майка му престана постоянно да го дебне като орлица. Така момчето оцени колко хубаво нещо са бебетата. Това го накара искрено да се привърже към своя новороден племенник и всеки ден ходеше в къщата на сестра си да го гледа. Пипаше малките му розови пръстчета, а бебето гукаше  и се усмихваше с беззъбата си устичка. Някъде около десетия ден след раждането сестра му Василя му даде нещо, завито в парцалче, и му каза:
– Гавриле, това е пъпчето на бебето. Иди и го хвърли в двора на училището. Но не на старото училище, а в новото „Свети Кирил и Свети Методий“!
– Разбра ли? Нищо че е по-далече! – допълни майка му.
Гаврил взе с вълнение свитото и завързано на възел парченце плат. Значи вътре беше пъпът на бебето. И сега от това къде ще го хвърли, зависеше каква ще бъде съдбата му!
Такова беше народното поверие. Където ти е хвърлен пъпът, такъв ще станеш. Ако го хвърлят във воденица, ще станеш мелничар. Ако го хвърлят в голяма кошара, ще бъдеш голям скотовъдец. Значи малкият му племенник щеше да стане учен човек, стига Гаврил да не го домързи и да хвърли пъпчето му някъде другаде, на боклука например или в реката. Тогава или щеше да пропадне и да си опропасти живота, или да се удави някой ден.
Голяма отговорност дадоха в ръцете му. За първи път му поръчваха толкова важно нещо! Единайсетгодишният хлапак, който никога друг път не би положил такова усилие да влезе в училището, защото с по-голямо желание си излизаше от него, се покатери по перваза на прозореца, оттам на следващия и като намери едно спукано стъкло, побутна го и отвори крилото. Промуши се и скочи в класната стая. После се огледа къде да завре парцалчето, та да е на скрито и там да си остане. Стаята беше малка с дъсчен таван и със стени, също обковани с дъски. Намери един процеп между две дъски зад стола на учителя и хубаво натъпка парцалчето с пъпчето вътре. Огледа се доволен. Много добре! Там щеше да си остане завинаги! После се измъкна по обратния път през прозореца на перваза, рипна на земята и затича обратно.

Вечерта седеше умислен и бавно преглъщаше постното кисело зеле, което майка му беше сготвила.
По едно време вдигна големите си очи към нея и попита:
– Мамо, а моето пъпче къде е хвърлено?
Майка му спря да плете поредния чорап и се замисли. Не можа да му отговори. Не знаеше или не си спомняше. Гаврил изпита истинско огорчение. За това бебе толкова се стараеха всички! Не къде да е, не в това училище, Гавриле, ами в онова! Майка му нали и него обичаше, а пък толкова важно нещо да забрави! Нищо, утре ще пита кака си Василя.

След два дни Нона пак отиде у сватовете да види бебето. Седеше Василя до прозореца с майка си, двете плетяха по един чорап и си приказваха.
– Да те питам нещо – подхвана дъщерята. Къде ми е хвърлен на мен пъпът, майко?
– В черковния двор – излъга Нона без колебание. – Затова се ожени за попски син. Ама какво сте взели напоследък да ме питате на кой къде му бил хвърлен пъпът?
– Хич нямаше да се сетя – отвърна Василя. – Но Гаврил ме пита вчера къде бил хвърлен неговият пъп. Пък аз не знаех какво да му кажа.
Нона се замисли, а Василя додаде:.
– Може на мен да си го дала или на Куна, може да си ни пратила някъде... Не се ли сещаш?
– Какво сте се запънали с тоя пъп? – ядоса се Нона, но въпросът се заби като ръждив пирон в съзнанието ù.
Боже, та Гаврил беше любимото ù дете! Как можеше така да забрави къде са хвърлили пъпчето му? Не можеше да са го дали на чужд човек. На някой от къщата е било. На Василя ли? Или на Куна? Или на Грую?
Тя полека отпусна плетката в скута си и се загледа навън през прозореца, но не виждаше снежинките, които се въртяха и меко падаха по покривите и на пътя.
Пред очите ù изплува той, Грую, когато го изпращаше преди поредното му пътуване. Беше увила пъпчето на детето в една хартийка, за да му го даде. Съвсем ясно си спомни как тикаше тая свита на топче хартийка и настойчиво му поръчваше:
– И да избереш хубаво място да го хвърлиш! Голям конак или голям пазар, та момчето ни или голям човек да стане или голям търговец!
– Добре, добре... – отвръщаше Грую, почти без да я слуша, защото преди заминаването други грижи му бяха на главата.
Значи на мъжа си го беше дала. Той е избрал мястото. Пък после мина време и тя забрави да го попита. А сега вече не можеше да ù отговори от оня свят. Не ù оставаше друго, освен да се надява, че е избрал хубаво бъдеще за сина си. Така щеше да му каже: “Баща ти е избрал мястото. Не знам къде е, но сигурно е добро място.”
Хвърлянето на пъпчето беше само едно пожелание, една хубава мечта. А съвсем скоро на нея ù предстоеше да вземе истинското решение за бъдещето на момчето. Нона го накара да седне на трикракото столче и започна да му говори като на голям човек:
– Гавриле, скоро свършвате училище и ти ще си изкарал четвърти клас. Трябва ние с тебе сега двамата да решим какво ще правиш оттук нататък.
Момчето ù седеше пред нея необичайно сериозно и я чакаше да продължи. Наистина изглеждаше толкова пораснал. Чак ù домъчня, като си помисли, че безгрижното му детство свършва и животът вече и него ще мачка в лапите си.
– Имам малко заделени пари – подхвана тя. – Тази зима чорапите добре се продаваха. Мога да те пратя да продължиш учението си в Пловдив. Скъпо ще струва, но мога, ако имаш стремеж към науките. Това е единият път пред теб. А другият е да те дам на някой майстор да учиш занаят. По-евтино ще ми излезе. Сто и петдесет, двеста гроша на година. Две-три години ще си чирак[7], а после ще станеш калфа и майсторът ти ще започне да ти плаща. Нататък от теб зависи колко добре ще работиш, ще станеш ли майстор след пет-шест години или ще си останеш калфа.
Нона наистина даде право на момчето си самò да избере. Искаше ù се да го изучи, да стане уважаван човек. Но в същото време не можеше да си представи, че ще се раздели с него, че то ще отиде далече в друг град и ще го вижда два пъти в годината.
И изпита облекчение, когато Гаврил каза:
– Искам да стана търговец като баща ми! Всички казват, че е бил добър търговец. Търговците повече пари печелят.
Така стигнаха до следващия кръстопът. Ще учи занаят, но при кой майстор да иде?
– Говорих с майстор Филип, шивача. Уважаван и добър човек.
– Защо шивач? – скочи на крака Гаврил. Кръвта му кипна изведнъж.– Искам абаджия да стана. Ще пътувам до Цариград, ще се науча как се продава аба там! Не ща да седя тук и като някой женчо цял ден само да боцкам с иглата! Баща ми е бил истински търговец, пътувал е къде ли не! Искам и аз като него!
– Кротко, Гавриле – строго каза майка му. – Нали знаеш, че и абаджийските чираци по цял ден, шият, само че не тук, а в Цариград! Там кой ще се погрижи за тебе? А работата ти ще е все същата – да шиеш от сутрин до вечер. Тъй че не ща да те слушам. Като свършиш училище, отиваш при майстор Филип. И така ще е, докато си чирак. После сам решавай! Това е думата ми!
Гаврил я гледаше с такава мъка и жал, и гняв, че сърцето ù се сви.
– Искам като баща ми! – прошепна той, като едва сдържаше сълзите си.
Но ги удържа. Не заплака. Вече не беше дете.
Това беше. Нямаше какво повече да му каже. Нито той на нея.
Нона стана и отиде в стаята да си вземе плетката, че скоро щяха пак да дойдат зет ù Иван и Дончо Палавеев за още чорапи и терлици. Работа я чакаше.

Няма коментари:

Публикуване на коментар