петък, 2 юли 2010 г.

Глава 18. Странният колекционер

След като изпрати Джордж на летището, Майкъл се върна в антикварния магазин и се зае с обичайната си работа, докато чакаше да дойде клиентът, който му се обади по телефона преди няколко дни. Клиентът му бе казал като най-обща ориентация, че го интересуват предмети от Югоизточна Европа и Майк смяташе да му покаже една чернофигурна коринтска гръцка ваза с композиция от сражаващи се воини с къдрави коси и бради, въоръжени с мечове и щитове и, разбира се, съвършено голи.
Вазата наистина беше древна, поолющена поради преклонната си възраст от около две хиляди и петстотин години и точно от посочения район. Също така щеше да му предложи и медальона “Машаллах”, както го бе вписал в каталога си. Той ги извади и ги забърса с мека кърпа.
– Здравейте, вие ли сте мистър Майкъл Брустър? – попита мъжът, като влезе сред ситния звън на китайските пръчици.
Беше среден на ръст, около петдесетгодишен и незнайно защо му заприлича на Робърт де Ниро. Може би по-скоро по маниери и излъчване, защото в лице приликата беше незначителна.
– Аз съм – подаде му ръка Майкъл. – А вие сте мистър Диксън, предполагам?
– Точно така, приятно ми е.
– На мен също.
След тази обичайна размяна на любезности клиентът седна на предложения му висок стол и се завъртя да огледа обстановката.
Магазинчето беше такова, каквото очакваше. Пълно с никому ненужни боклуци. Обикновено притежателите на антиквариати бяха възрастни, а той имаше нужда от млад и енергичен човек, който в добавка да бъде и достатъчно компетентен. Негов приятел колекционер му препоръча този младок, от когото бил купил преди време някаква сребърна кана, и беше останал с впечатлението, че си разбира от работата.
– Не гледайте тези вехтории – засмя се Майкъл. – За вас съм приготвил неща, които наистина заслужават внимание. Например тази антична гръцка ваза.
Клиентът я огледа, без да я докосва:
– Чернофигурна, между пети и шести век преди новата ера, коринтска, често срещан мотив, доста разпространени по цялото Средиземноморие, но тази е твърде добре запазена – безпогрешно констатира той и Майкъл разбра, че си има работа с познавач.
“Може би ще я купи и няма да се стъписа от цената, защото очевидно е наясно” – каза си той обнадежден.
– Не ме интересува – попари ентусиазма му мистър Диксън. – Имам такива.
Майкъл плъзна към него кутийката с медальона и зачака.
– Не си падам по Ориента – отсече посетителят. – Сега нека аз да ви покажа нещо.
Извади от чантата си голяма цветна снимка и му я подаде. Майкъл огледа с искрено възхищение прекрасния наколенник.
– Господи, какво великолепие! Сребърен ли е?
– Сребро с позлата – в гласа на мъжа прозвуча вълнение. – Моето съкровище!
Сега беше ред на Майкъл да се изфука с познания:
– Наколенник на гръцки или тракийски воин. Женското лице е предназначено да прикрие коляното, изключително изящно, носи лавров венец на главата, къдриците ù се спускат на дясното рамо, отстрани има присвити крила, които обгръщат назад крака, медальонът върху шията на жената изобразява лъвска глава... Леко очукан, но великолепно запазен. Вероятно пети век преди новата ера, това може би е Атина или Нике, или пък нещо по-древно от тях. Може би тракийската Бендида, защото тази лъвска глава насочва натам. Значи по-вероятно да е тракийски, а не гръцки.
Мъжът го слушаше внимателно и кимаше при всяко добро попадение.
– Иска ми се да го докосна – каза Майкъл със светнал поглед.
– Забелязахте асиметрията. Къдриците са отдясно. На другия наколенник би трябвало да са отляво. Ако го намерите, ще можете да докоснете и двата!
– Аз да го намеря? Как да стане това? – смая се Майк.
– Сега ще ви обясня. Купих този наколенник преди година и половина от крадци на антики, там ги наричат “иманяри”. Обират древни тракийски гробници.
– Къде там?
– В България. Купих го безумно евтино за смешната сума от деветдесет хиляди долара. Нито за миг не се поколебах. Не можех да пропусна. Тези тъпаци очевидно не съзнаваха истинската му цена, а това е безпрецедентен уникат! После разбрах, че са осъзнавали цената му достатъчно добре. Този наколенник е бил само кукичката, която е трябвало да захапя. Предложиха да ми доставят и втория, но вече за четиристотин и петдесет хиляди.
– Искат ви почти половин милион?
– Да. Вече цяла година се пазаря с тях да намалят цената, но не се получава. Те са наясно, че искам да го купя и трябва да го продадат на мен, защото ако го предложат на друг, ще бъдат принудени да го дадат доста евтино. Двата наколенника заедно са много по-ценни, отколкото ако се разпилеят в различни колекции.
– И какво всъщност искате от мен, мистър Диксън?
– Предлагам ви да отидете в България, аз ще ви поема разноските, и да се опитате на място да спазарите по-ниска цена. Поне наполовина. Когато заминете, аз категорично ще им съобщя, че се отказвам от сделката и са свободни да си търсят нов клиент. Вие ще им се появите тъкмо навреме.
– А ако го продадат на някой друг, докато пристигна?
– Толкова бързо? Това не са картофи, мистър Брустър.
– А моят дял?
– Десет процента.
Майкъл се опита да пресметне. Посетителят му услужливо го улесни:
– От двайсет и две до двайсет и пет хиляди долара за седмица-две... Добра печалба. Заслужава си да помислите.
– Твърде рисковано – поколеба се Майк. –  Те са си престъпници. Но истинската опасност не идва от тях. Искате от мен да пренеса контрабандно през... няколко граници една антична ценност. Чакат ме много години затвор, където и да ме хванат.
– Само така ви се струва. Сега ще ви обясня, всичко съм измислил!– възрази колекционерът и потропа с пръст по снимката. – Това е метално, наистина. Детекторите биха го хванали. Но защо трябва да го носите в багажа си? Защо в самолета?
– А как ще го изнеса?
– Много просто, с кораб сред разни други метални части за машини например. Ще пристигне тук един-два месеца след вас. Но всъщност това не е ваша грижа. Човекът, когото ще пратя да ви донесе парите, знае как да го направи. За съжаление той нищо не разбира от антики. Затова ми трябвате вие, мистър Брустър. Вашата задача не ви поставя в никаква опасност. Откривате наколенника, предавате го на моя пратеник. А после си излитате обратно със самолета абсолютно чист.
Идеята не беше лоша.
– Нека помисля. Ще ви отговоря, когато бъда готов с решението си– каза Майкъл съвсем сериозно.
– Побързайте с мисленето, Майкъл. Ако вие се колебаете, ще намеря някой друг. Да не ме познаваха онези разбойници от пещерата на Али Баба, сам щях да отида. 

Този ден Майкъл се задържа по-дълго в магазина. Имаше нужда да поседи сам и да обмисли предложението. То определено беше смущаващо, въпреки че на младия антикварист не му се случваше за първи път да действа на ръба на закона и моралните норми. После над колебанията му надделя разумният довод, че тази антика така или иначе ще бъде изнесена, за да попадне в нечия частна колекция, и никога няма да бъде изложена в музей. А второто, което го поблазни, бе възможността в тези изобилни на древна история земи да открие и купи за себе си интересни неща, без това напременно да е престъпление. Защо някой друг да не ти финансира “проучвателната експедиция”, щом толкова се натиска?
Като премери по този начин на везните на съвестта си всички “за” и “против”, Майкъл се чу с Ейми по телефона. Каза ù, че ще лети за Европа и няма да успее да отскочи до нея, както ù беше обещал.
След раздялата им бе звънял вече два пъти, беше говорил и с хлапето, но още не го бе виждал. Твърдо реши, щом се върне от България, наистина да отиде до Уичита. Ей го къде е – в съседния щат!
Чак на четвъртия ден позвъни на мистър Диксън, за да си придаде все пак малко тежест. Каза му, че приема предложението му и още на следващата сутрин колекционерът отново беше в магазинчето. Даде му имената на хората в България, телефоните им и подробни инструкции как да разговаря с тях. Какви познания да демонстрира и за какво да не споменава в никакъв случай. И изрично настоя всички телефони и имена да научи наизуст. Да не носи в себе си никакви бележчици, за да не може никой да го свърже с иманярите. Все пак и там имаше полиция. Даде му петнайсет хиляди долара в брой, за да си плати самолетните билети, да има за всякакви разноски и за капаро, докато изчака пратеника с парите.
Очевидно мистър Диксън беше доста добре ориентиран. Имаше какво да научи от него. Може би щеше да му свърши тази работа. Но като напипа изворчето на антики, като установи добри връзки с тези разбойници от вълшебната пещера на Али Баба, можеше да продължи да работи за себе си.

Следващите дни преди заминаването прекара в ровене из интернет. Прочете цялата информация, която намери за България. Интересуваше го всичко – география, етнография, история, климат, туристически обекти, политическо устройство, последни новини и събития... Отбеляза си странния факт, че имат в парламента партия на турското етническо малцинство.
“Все едно ние да имаме партия на мексиканците или поне на испаноезичните. Или на италианците, защо не и на китайците?”.
Това го озадачи, но новите демокрации в Източна Европа изглежда си имаха своите особености. Фактът го засягаше дотолкова, доколкото реши, че може да предложи медальона “Машаллах” на някой техен заможен конгресмен от турската партия. Затова щеше съвестно да го декларира при изнасянето му от Съединените щати и внасянето му в България като лична вещ, семейна ценност. Човек винаги е напълно свободен да продаде нещо свое на когото си иска.

Кейт дойде на летището да го изпрати.
Бяха се сдобрили, разбира се. Онзи умник, Джордж, се оказа прав за отворената врата.

А Джордж всъщност беше там някъде. Какво пречеше да се види с него? Май щяха да се окажат в България по едно и също време. Ако вече не е отлетял при своята Таня в Русия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар