събота, 3 юли 2010 г.

Глава 19. Войската на Садък паша, 1854 г.

В шатрите, разпънати насред трънливото поле край Силистра, бяха нощували войниците от някаква османска войскова част, дошли, препускайки на конете си, чак от Сливен. Добре облечената, добре обучената и добре въоръжената кавалерия беше от два дни на разположение и очакваше нареждане от главното командване на армията. И войниците, и конете вече бяха отпочинали от тридневния преход. А посред лято да спиш в поле, ечащо от песента на щурците, само с една палатка над главата, полюляваща се от лекия ветрец, беше прекрасно! Забравяш, че си на армейска служба и че си тръгнал на война.

Военачалникът им, Мехмед Садък паша, със свалена чалма, защото запарваше главата му в лятната горещина, седеше под едно платнище на сянка и със задоволство ги наблюдаваше. Хубавци бяха те в новите си униформи, които точно в началото на войната получиха от Франция, и с новите френски пушки, които не бяха гладкоцевни като предишните, а нарезни, стреляха много по-точно и по-надалече. Всичко беше отлично, само дето не тръгваха още да се бият с руснаците!
– Садък паша, шпионин хванахме! – викнаха отдалече двама от войниците му, които водеха някакъв уплашен старец с вързани на гърба ръце.
Арестантът спря на място и стъписано ги изгледа. След краткото им боричкане в близкия храсталак, при което и от двете страни се чуваше само пъшкане и ръмжене, те едва сега проговаряха.
– Ама вие българи ли сте, бре? – викна възмутено той.
Те се закискаха и запревиваха от смях:
– Изкарахме ли ти акъла, старче?
– Ще ви дам аз едно старче! – сопна се селянинът. – Я да ме отвързвате веднага, че стадото ми ще се разпилее! Къде ще го гоня после по баирите! Че аз ви помислих за турска войска, бре.
– Тая войска не е турска, а казашка. Ние сме казаци! – тупна се в гърдите един голобрад младок.
Това съвсем обърка дядото.
Значи руските казаци пак бяха минали Дунава и този път бяха дошли чак отсам Силистра? Но в града бе пълно с турска войска! И французи, и англичани имаше, ама тях ги натръшка холерата!
– Пуснете ме, момчета – замоли се старецът. – Няма да ви издам на турците. Тука наблизо има едни дерета, ще ви ги покажа, та да се скриете.
– Ама ние не се крием от турците, бе, дядо! Ние с тях сме тръгнали да воюваме срещу Русия.
Тези налудничави обяснения дойдоха за овчаря много вповече, отколкото той можеше да смели с простия си селски ум.
– Ама как ще воювате срещу Русията бе, сине? – жално попита той и се вгледа объркано в очите на младока до себе си. – Че нали сте българи? Че тя е тръгнала нас да освобождава от турците! – очите му чак се насълзиха от оскърбление. Него лично го заболя от това, че туй момче, точно на годините на неговия внук, може да вдигне пушка срещу руския солдат. – Господ да те убие, ако гръмнеш срещу братята руси – прошепна той и две сълзи се показаха в очите му.
Войниците спряха смутени от думите му и погледнаха крадешком към седящия съвсем наблизо Садък паша. Дали ги беше чул? Той твърде много вече разбираше български, нали половината от всичките шестстотин казаци бяха всъщност българи.

Чул ги беше.
Но се направи, че не е. Те се повъртяха на място, пък отвързаха стареца и го натириха да си върви.
После се приближиха до навеса и заобясняваха:
– Объркали сме се, Садък паша... Селянин, овчар... Любопитен бил да погледа.
– Дòбже –  каза с натъртено “ж” пашата и махна с ръка да ги отпрати.
Не му се занимаваше с тях. Не за пръв път се сблъскваше с тази необяснима за него обич и надежда към Русия у простите българи. Не ги е мачкал тях руският ботуш! Не знаят какво е да си крепостен селянин! Не са виждали как добрите руски войници съвсем по братски избиват своите братя славяни в Полша! “Дядо Иван – казват – ще ни освободи от турско робство.” А за руското робство дори не подозират, че го има!
От палатката излезе адютантът му. Беше си свил тютюн в тръбичка от хартия, както го правеха българите, приседна до него, запуши и заговори на полски:
– Не им се ядосвай, Чайка! Важното е, че на българите в казак алая добре сме им обяснили. Днес те ще ни подкрепят срещу руснаците, а утре ние тях срещу турците.
Михаил Чайковски, след като по спешност прие исляма и се преименува на Мехмед Садък паша, успя съвсем в навечерието на войната да събере няколкостотин ентусиазирани поляци. Но не стигаха и затова попълни полка си с българи. Всички бяха християни. Никой не го беше грижа за различията между католици и православни, нали се молеха на един бог.
Успя в лична кореспонденция с френския император Наполеон III да издейства ново оръжие и униформи и усилено се зае да ги обучава. Сам си свърши работата без онези псевдородолюбци от хотел “Ламбер”!

Поляците бяха страхотно мотивирани. Те се готвеха отново да воюват за освобождението на Полша. Смятаха, че с навлизането си на север в родните земи ще подбудят населението за ново голямо въстание. За негова изненада българите също с желание се записваха в полка му. Оказа се, че освен бивши хайдути и разбойници, освен избягали от родните си села и преследвани от турците за някакво прегрешение, тук идваха млади интелигентни хора, за да придобият военен опит. Те се радваха, че я има тая християнска войска и в нея свободно се учат да боравят с оръжие.
– Това турците ни го забраняват – обясняваха те на офицерите поляци.–Само мюсюлмани могат да носят оръжие открито. А при вас ще се изучим и после ще съставим наша българска войска, за да освободим България.
Така ентусиазирани и безгрижни бяха, докато не ги пратиха срещу руснаците. При тази вест очите на поляците пламнаха, а на българите угаснаха. И Садък паша ясно го видя.
“Въпреки това те няма да се огънат – каза си той. – Ще ни помогнат. А после ние на тях.”

Така в средата на август Омер паша влезе в Букурещ, а шепата казаци на Садък паша стигна река Прут. От другата ù страна се простираха полско-казашките земи. Поляците, застанали на брега, можеха да помиришат как ухаят тревите и цветята в родината им.
– Днес сме на отсамния бряг – казваха развълнувано те. – А утре ще преминем оттатък!
Вечерта водката се лееше обилно в чашите. Свиреше хармоника, а всички с ентусиазъм деряха гърлата си с химна на някогашното Полско кралство и “Мазурката на Домбровски”, а после българите на свой ред запяваха своите бунтовни песни “Стани, стани юнак балкански” и “Вятър ечи, Балкан стене”.
В настъпилата за малко тишина от отсрещния бряг на реката прозвуча висок младежки глас, който отново подхвана:
– Йешче Польска не згинела...
Всички вкупом наскачаха и започнаха да викат до прегракване, до спазъм в гърдите и сълзи в очите:
– Иджеми, брачя! Ютро бенджйеми вдому!
И така до зори.

* * *
Но на другия ден османските войски, а заедно с тях и казаците на Садък паша, по заповед на главното командване се изтеглиха от позициите и бяха заменени с австрийски части. Поради някакви си тънки политически пазарлъци!

Войната за тях свърши. Казаците унило яздеха конете си назад – обратно към Дунав, към българските земи, подвластни на султана, към Сливен, където бяха разквартирувани трайно.
Какво ги интересуваше вече тях ходът на войната? Че Русия била унищожила флота на султана в неговото най-защитено пристанище Синоп? Че после и руският флот бил унищожен от френските и английските кораби при Севастопол на Кримския полуостров? Че самите френски и английски кораби били унищожени също, но не в битка, а от страховита буря в морето, което не случайно се нарича Черно? Че войната се разпростряла в целия свят – водили са се сражения в Балтийско море, жестоки битки в Кавказ и даже чак в Камчатка на тихоокеанското крайбрежие на Русия?
А Полша? А Казашката сеч?
Защо пак всички царе, крале и императори се престориха на дълбоко загрижени, но не бил сега подходящият момент?
– Насред Европа бавно умира цял един народ! А всички се правят на слепи! – каза Садък паша.
На кого ли го каза?
Ей така, на себе си. Та поне той да се чуе.

Няма коментари:

Публикуване на коментар