събота, 3 юли 2010 г.

Глава 20. Най-обикновен американец

Ели дойде късно следобед в залата. Там през целия ден представителите на различни американски компании провеждаха срещите си с българските студенти. 
– Как беше днес? – попита тя Джордж. – Заболя ли те устата да повтаряш едно и също?
– Вече свикнах. Нищо по-различно от срещите ми в Прага и Варшава.
– Ходих днес до руското посолство – информира го Ели. – Ще ти трябват паспортна снимка, попълнен формуляр и две седмици търпение. Има и кратка процедура за три дни, но май за теб няма да стане.

– Защо? – беше развил болезнена чувствителност към постоянните прояви на специално отношение към него. – Аз съм просто един най-обикновен американец!
– Не че ми го казаха, но изпитах такова усещане. Не им хареса това, че не от Америка, а оттук тръгваш да си вадиш виза, че не можеш да посочиш адреса, на който отиваш, нито имаш хотелска резервация, нямаш покана от местно, тоест руско, лице... Просто нищо в теб не им хареса!
– Ели, може ли да ми откажат?
– Имат право. Нали затова човек подава молба за виза, а не си я купува като входен билет за страната.
– Аз трябва да отида! Трябва да намеря Таня! Ели, разбираш ли колко е важно това за мен?
Джордж не би могъл да си даде обяснение защо с такава лекота разговаря с Ели за своето най-съкровено желание, за което трудно бе разговарял дори с Майкъл. Имаше в нея някаква топлота, някаква простота в обноските, която го предразполагаше и го караше да се чувства спокойно. В китайския ресторант, където я покани на вечеря снощи, Джордж просто и без притеснение ù разказа колко е влюбен в Таня.
Ели го слушаше с разбиране и с някакъв премрежен тъжен поглед.

Когато на другия ден подадоха молбата за виза в посолството, а на третия срещите му със студентите приключиха, пред Джордж изникна въпросът какво ще прави две седмици, докато чака.
– Хайде да те разходя из България. Ще поемем на изток през Копривщица и Пловдив до морето, ще постоим там два-три дни на вилата ни и ще се върнем през старата столица Търново... Нещо такова. Ето, като минем през Копривщица, можем да посетим къщата на Георги Бенковски, нали искаше да научиш нещо повече за него. Сега е музей. Цели къщи там са музеи и гръдчето е просто великолепно!
– Тогава поемаме първо натам – предложи Джордж.

На другия ден потеглиха. Джордж вече бе обменил от доларите си в левове, за да върне на Ели за маратонките му, защото внимаваше тя да не се охарчва излишно заради него. Той изрично настоя да плаща и всички разноски по предстоящото пътуване, тъй като Ели все пак беше студентка, а пък той някак се бе самопоканил.
И така – предстоеше му да удостои с присъствието си “великолепната” Копривщица! Но когато стигнаха, разбра, че не е трябвало да мисли за нея с пренебрежение. Още докато навлизаха в градчето с колата, почувства, че започва да гледа озадачено. Закътано между ограждащите го хълмове, с къщи, построени по двата бряга на малка планинска река – единият по-стръмен, а другият по-полегат – то му се видя в слънчевия зимен ден като истинско бижу. Извити каменни мостове на няколко места свързваха двата основни дяла на селището. Къщи, боядисани в най-различни цветове – тази синя, другата червена, третата в топло оранжево. Покрити с извити като черупки стари керемиди. Рамките на прозорците очертани с бяла линия, геометричните форми на стените също очертани и всичко това придава на къщите изключителна лекота и изящество. Високи, зидани от камък, огради, над които кой знае защо се надвесва горният етаж на някой дом и навлиза в пространството над улицата. Над побелелите от сняг покриви красиви коминчета пушат и дават живот и топлина на цялата картинка, извадена като от много пъстра илюстрация в някаква детска книжка.
А Ели се засмя на смайването му и каза:
– Още нищо не си видял. Да вървим да си купим билети.
Взеха си по един обиколен туристически билет и тръгнаха. Ели не идваше за първи път. Хвана го за ръка и го поведе по странните улички, настлани с плоски камъни. Освен двата пътя покрай реката, не видяха друга асфалтирана улица.
Влязоха в двора на първата къща-музей и Джордж спря поразен. Издаденото напред чело на втория етаж стъпваше на три дървени колони, които той не можеше да знае, че са от специално донесен ливански кедър. Стенописите от преди сто и петдесет години представляваха завеси, които се повдигат и разкриват неизвестни, но прекрасни отвъдморски градове с пищни дворци и пристанища, пълни с лодки. Всички стени на стаите вътре също бяха изрисувани, а таваните – покрити с богати дърворезби и от тях висяха скъпи полилеи и лампи, специално донесени от Германия, Австрия или Италия.
Втората къща, третата – една от друга по-нагиздени и пълни с живот, въпреки въженцата и преградите, които постоянно напомнят на посетителя, че се намира в музей. Иска ти се да приседнеш и да се отпуснеш в тази уютна обстановка, сякаш си поканен на гости и домакинът ей сега ще влезе и ще седне до теб.
След три часа Джордж бе преизпълнен с впечатления. Седнаха да изпият по кафе в една стара къща, която той също би взел за музей, а тя си работеше като малък семеен ресторант. Ели нарочно мълчеше, оставяйки го да осмисли видяното.
Най-после Джордж обобщи хаоса в главата си с думите:
– Наистина ти ми каза къде отиваме. Но аз не очаквах да видя това, което видях. Невъзможно е човек да си представи, че има такова място. Благодаря ти.
Ели само се усмихна. Беше много доволна.
– А къде е къщата на моя съименник? – сети се Джордж.
– Нека да ни отпочинат малко краката и ще попитаме. И аз не знам.

Намериха я съвсем лесно. След всичките обиколени от тях богати, красиви, изписани къщи, тази им се видя пуста и празна. Дъските, с които бяха облечени отвън и отвътре стените ù, бяха потъмнели от времето. Оскъдни мебели и почти никакви вещи на този мъж, оставил името си в историята. Една въстаническа униформа, която се оказа копие, няколко увеличени фотографии, няколко тънко изплетени чорапа от ръцете на майка му Нона. Само пушката била неговата.
– А истинското му име? – попита Джордж.
– Гаврил Хлътев – отвърна Ели, като го прочете в обяснителните бележки на музея. – Име на архангел.
Джордж застана пред уголемената му снимка, висока почти метър. Георги Бенковски стоеше подпрян на резбован шкаф и днешният му съименник, взрян в него, се опитваше да попие духа на този човек. Защото старата снимка отпреди близо сто и четирийсет години бе запечатала точно това – дух! Напорист характер, светли очи, които те гледат и сякаш настойчиво те питат или пък ти казват нещо много важно!
Джордж само това запомни – очите на този човек.
– Разкажи ми за него, Ели – каза дълбоко впечатлен.
– Да вървим, ще ти разказвам, докато пътуваме.

Когато седнаха в колата, телефонът на Джордж иззвъня. Гласът на човека отсреща го накара да се засмее.
– Майк се обажда – прошепна той на Ели, макар че тя нямаше представа кой е тоя Майк.
След като приключи краткия разговор, Джордж обясни:
– Майкъл е моят най-добър приятел. Има антикварен магазин в Денвър. Каза ми, че най-неочаквано ще лети за България по някаква работа и питаше дали съм още тук, за да се видим след два-три дни.
– Е, тук си – потвърди Ели.
Потеглиха.
– Ще те запозная с него. Сигурен съм, че много ще го харесаш. Той не е скучен като мен.
– Ти не си скучен, Джордж.
“Нито си... как го каза Таня? Смòтан, точно така се изрази. Не си смòтан. Но щом си тръгнал да я търсиш, върви! Може да не ти го каже точно с тази дума, но ще се постарае да го разбереш. Тя ги умее тия неща.”
– Знаеш ли – сети се внезапно Джордж. – Мисля, че може би си виждала Майкъл. Един следобед ти с Таня и две момичета от Полша влязохте в едно барче и си поръчахте бира с чипс, абсолютно противозаконно, разбира се.
– Защо? Виждала съм да продават чипс и на съвсем малки деца!
– За бирата говоря! – погледна я той и видя, че му се смее. – Много смешно!
Ели замълча. Разбра, че го е засегнала и се извини:
– Прощавай, не исках да те обидя. Всъщност фактът, че спазвате правилата и сте колективисти, ви прави силни. Управляеми сте, но пък вървите напред. А ние тук, в България, сме индивидуалисти. Всеки тегли в своята посока, спазва ограниченията, ако ги разбира и докато го наблюдават.
– Ти също караш бързо – обади се Джордж. – Знакът, който отминахме, посочваше осемдесет километра, а се движим със сто и двайсет.
Ели изпъшка и отпусна газта:
– И аз съм като другите, какво очакваш? Нали съм българка! Пък и тези тъпи ограничения! Как може да сложат знак за осемдесет километра на такъв хубав път?
– Ето, пак спориш със закона! – Беше ред на Джордж да я изгледа с насмешка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар