събота, 3 юли 2010 г.

Глава 21. Не умирай, приятелю!, 1855 г.

За тях войната приключи! Мечтата за възраждане на Полша и на казачеството – също. А там някъде на Кримския полуостров оръдията продължаваха да гърмят. Там някъде в Кавказ местните мюсюлмани от дивите черкезки племена, воюващи на страната на Османската империя, продължаваха да режат с ятаганите си главите на руските войници. А те от своя страна не им оставаха длъжни, разстрелваха ги от упор, палеха цели села и ги прогонваха от земите им.

Султанът не можеше да остане безразличен към съдбата на единоверците си. Трябваше да разтвори границите си и да ги прибере. Да намери място за тях в просторните си владения. И те поеха с керваните си към Анадола или към Балканския полуостров. А войната зад гърбовете им изпепеляваше тяхната родина.
В българските земи гърмежите на оръдията не се чуваха. За войната напомняше само колосалното струпване на десетки хиляди униформени французи, англичани, а напоследък и италианци от Кралство Сардиния, в морските пристанища и в граничните градове. Англичаните мряха като мухи от холера, а некадърните им офицери не можеха една полева болница да организират. Но цялата тази въртележка се въртеше някъде встрани от двата полски полка, единият базиран край големия търговски център Сливен, а другият край малкото пристанищно градче Бургас. Тези поляци, които искаха да умрат за родината си, останаха живи. И нямаше какво да правят. Нищо! Освен да пият, а командирите им да се карат помежду си.
Единият полк беше казак алаят на Садък паша. А другият, сформиран и въоръжен със съдействието на “правителството в изгнание” от хотел “Ламбер”, бе под командването на племенника на Адам Чарториски – вече не толкова младия генерал Владислав Замойски. Той изпрати няколко писма до Садък паша, когото наричаше в тях “скъпи ми приятелю Чайковски” и настоятелно го приканваше да мине под негово командване за общи действия в интерес на Полша, тъй като сега той, Замойски, е представителят на хотел “Ламбер” в Османската империя. 
Всеки път Садък паша прогонваше адютанта му с думите: “Тук няма никакъв полски офицер Чайковски!” – изкрещени гръмогласно на чист полски език.
Никой в емигрантските среди не можеше да предположи какво толкова е разгневило предания им до вчера приятел.
Ето защо в началото на октомври в Бургас пристигна един човек, който беше добър приятел и на двамата и бе поел върху себе си задължението да ги сдобри и да изясни проблема. Знаменитият полски поет Мицкевич си пишеше с тях и затова вярваше, че ще се справи с тази задача.

Адам Мицкевич слезе от кораба и се огледа.
Откри в тълпата единия от посрещачите си, а след малко забеляза и втория. Помаха радостно с ръка и на едната, и на другата страна. Тогава те се видяха. Замойски, разбира се, се зарадва на тази малка хитрост. Нали точно към такава среща се стремеше от месеци! А Садък паша стисна юмруци от гняв. Но беше дошъл да посрещне приятеля си. Не можеше да се обърне и да си отиде, все едно да избяга с подвита опашка. Налагаше се да приеме предизвикателството. Той приближи, разпери ръце и го прегърна.
– Добре дошъл, Адам!
– Радвам се да те видя, приятелю! – отвърна поетът. – Я как си се издокарал! Като истински паша. Чух за твоето преобразяване, но не вярвах, че носиш и такъв òперен костюм, достоен за сцена в “Отвличане от сарая”. Твърде много дипли, скъпи Михале, твърде много дипли! Това нещо шалвари ли се нарича?
– Имам още едни – засмя се на закачката приятелят му. – Ще ти ги дам, да видиш колко са удобни. Никъде нищо не те стяга.

Същата вечер на богатата трапеза в офицерския салон в полка на Замойски тримата разговаряха, смяха се на шегите си, пяха с вдигнати чаши любимите си песни и се държаха така, сякаш нито вражди, нито изминалите години ги бяха разделяли.
“Какъв е проблемът между тях?” – не можеше да се начуди Мицкевич, но не бързаше да пристъпи към сложния разговор. Щеше да им погостува седмица-две, да поговори с всекиго поотделно и да сглоби мозайката. Това, че не се скараха веднага, че пееха и се тупаха един друг по раменете, беше добър знак. 

На другия ден решиха да отидат в казак алая на Чайковски.
Влязоха в широката шатра и старият им приятел съвсем като ориенталски паша плесна с ръце, при което дотичаха неколцина от войниците му и подредиха всякакви дребни вкуснотии върху ниските масички– баклавички, банички, локум, захаросани сушени плодове.
“Остава сега да плесне пак и да влязат одалиските под звуците на зурни и дайрета!” – помисли си Замойски.
Но не стана точно така. На второто плясване се появи един мъж на тяхна възраст, Чайковски му каза нещо на турски и той се оттегли с поклони. След малко им донесе по едно наргиле.
– Гледай, гледай! А опиум слагаш ли във водата? – попита засмян Мицкевич. – Сега в Париж това е много модерно сред артистичните среди. Пушим наргилета с опиум, пием абсент. Да не говорим, че всяка дама, която се тръшне от мигрена, гълта лауданум, а то си е опиум. Не си мислù, че много ще ни изненадаш. И ние сме опитвали от загадъчните прелести на Ориента!

Мурат седеше пред шатрата и ги чакаше да се наприказват на странния си шъшкав и съскав език. Беше приготвил конете и пушките, както му разпореди Садък паша. А след като те тръгнеха на лов, щеше да се заеме с грижата за вечерята.

* * *
Мурат се появи в казак алая съвсем случайно. След злополучното си приключение в Одрин, което изпразни кесиите му, като се пазеше от всякакви други изкушения, той се упъти с малкото останали му пари право към село Кортен при сестра си. Влезе между къщите, яхнал коня си с гордо изправена стойка, и очакваше да започнат да надничат съселяните му през портите и дуварите, да го сочат с пръст и да ахкат. Но те равнодушно поглеждаха яздещия по прашната улица ага и го подминаваха.
“Не ме помнят – огорчи се агата. – Никой ли няма да ме познае?”
Спря пред къщата на баща си и се изненада колко малка и схлупена му се стори тя. Бутна вратичката и влезе в двора.
– Ей, има ли някой? – подвикна бодро.
От къщата излезе момче на петнайсетина години и го изгледа с подозрение.
– Кой си ти и кого търсиш? – попита троснато то.
– Аз съм Мурат Келерджия, вуйчо ти – отвърна новодошлият.– Ти също си Мурат, нали? Синът на сестра ми. Тя тука ли е?

Така се върна Мурат. Нямаше ги вече баща му и майка му. Прибра се при сестра си и племенника си, който всъщност му се падаше и брат, но те не обсъждаха тия деликатни родствени отношения. С малкото пари, които му бяха останали, никаква търговия не можеше да се подхване, пък като живееше при сестра си, трябваше и той да плаща за храна, и така за половин година се видя дъното на кесията му.
Продаде си хубавата пушка и си купи пак каруца. За пушката не му беше жал. Не можеше добре да стреля с нея. Не уцелваше дори от близко разстояние. Виж, малкият Мурат беше друго нещо! Дигне я до окото си и “бам”, право в камъчето. Те така си редяха камъни по една порутена ограда.
Но продаде я. А двата хубави пищова с кокалените дръжки подари на малкия Мурат. Реши пак да стане кираджия, да превозва чужда стока. По едно време се сети за сливенската фабрика за сукно, дето си стоеше затворена от години. Поразгледа я отвън, една нощ изкърти страничната врата и влезе да види какви неща може да открадне. Посъбра, каквото можà, и го натовари в каруцата. Никой не го видя. Затова на другия ден пак дойде и измъкна една цяла малка машинка, после още една. Потърси на кого може да ги продаде, но никой не се заинтересува и той спря да ходи във фабриката. А машините си останаха в плевнята му в Кортен да събират прах.
И като превозвач не му потръгна. Пресрещнаха го един ден разбойници на пътя, обраха клиента му, а на него му задигнаха коня, та три дни се прибира пеша. После се хвана полски пазач в едно българско село и дълго изкара там, три-четири години. Но селяните го смениха с един стар турчин. Почуди се Мурат защо. За по-ниска заплата ли се хвана старецът?
А той сам му обясни след някое време:
– Притеснили се българите от селото. Много си се заглеждал по жените и дъщерите им, та се уплашили да не посегнеш или да не откраднеш някоя. Пък аз съм стар и немощен и от мен не ги е страх.
Такава излезе работата. Мурат поклати огорчено глава. Не можеш ги разбра тия гяури! Хем оставят жените си така безсрамно да ходят по улиците и по полето с открити лица, хем се сърдят на турчина, че ги заглеждал. Ами и той е човек, и той душа носи! Иска да си избере хубавица. Иначе, като го оженят майка му и баща му, до първата си нощ не вижда лицето на жена си. А така срещнеш хубава българка, откраднеш си я...
Позамисли се Мурат над тази идея и взе, че я сподели със сестра си една вечер. Един вид – съвет да ù поиска.
– Не съм престарял – кротко каза той. – На четирийсет и шест съм. Защо да скитам сам като трън в полето?
Сестра му изведнъж се вторачи в него, а погледът ù пълен с гняв. И хем гневно гледа, хем очите ù плуват в сълзи.
– Да не си посмял! – викна тя. – Ти да не си посмял да го направиш!
– Че защо другите да могат, а аз не? – сопна се той.
– Защото, защото... –  сълзите се затъркаляха от очите ù и тя захлупи лице в шепите си. – Моята злочестина ми стига в тая къща. Няма да дам и друга българка да почерни тука дните си.
Мурат само мигаше насреща ù. Каква българка? Какви ги приказва сестра му!
А тя вдигна глава, погледна го жално с големите си кротки очи и обясни:
– Ние с тебе не сме турци, Мурате. Потурчени сме. Ти беше мъничък и не помниш, но аз помня. Не съм спряла да плача оттогава. Старият Келерджия не ни е баща. Нашият баща беше християнин. Не помня от кое село ни отвлече Келерджията, но беше много, много далече. Бездетен беше тоя турчин, отгледа ни. А щом умря жена му, ме взе мен за жена. Това бил намислил, още като ме откраднал. Сам ми го каза. Можеше да ме вземе, докато беше и тя жива, Коранът му го позволява, но не искаше да я гневи. Пък се оказа, че тя била бездетната! Защото аз му родих син – тя подсмръкна жално и избърса с ръка бликналите отново сълзи: – Виж от какво зависи животът на човека понякога. Ако не беше бездетна жена му, нямаше да ни открадне той от дома! – зарида отново и раменете ù се затресоха.
Мурат безмълвно я прегърна, стъписан от разказа на сестра си.
– Не е бил тоя живот орисан за тебе, братко, затова остаря вече, а не можеш да си намериш мястото! Другаде ти е бил хвърлен пъпът! Не в турска къща...
Тя дълго плака после, а Мурат излезе на двора да пуши.

След тази вечер повече не отвориха дума за миналото или за женитба. Мурат се повъртя тука още седмица, пък хвана пътищата. Събра се с двама разбойници и започна да преживява от грабежи по далечни краища. Като се вдигнеха много да ги гонят, той се скриваше с другарите си при сестра си. Плащаха ù да ги храни и да ги крие, изкарваха така зимата и напролет – хайде пак в гората.
Но един керван веднъж здравата им се опря, наизвадиха пушки и взеха да стрелят по тях. Тежък стана разбойническият живот. Пръсна се дружината му. И Мурат пое пак към Кортен при сестра си.
А покрай Сливен – разпънати шатрите на някаква войска. Мина покрай тях наблизо, позагледа ги и се позаслуша какво говорят. Не беше на турски, нито на български, ама нещо много познато му се стори.
“Поляци са! – просветна му. – Да не би Чайковски ефенди да е успял да си събере войската, за която преди толкова години разправяше?”
И нито един турчин, освен оня паша, дето слезе от коня си пред голямата шатра. Но тоя паша не беше ли точно Чайковски? Спря едно войниче и го попита на български:
– Момче, това там не е ли Чайковски ефенди?
– Да, ама сега се казва Садък паша.

Така се появи Мурат в казак алая преди повече от две години и тоя път като че ли си намери мястото. Странно място – като него самия. Султанска войска, ама без турци в нея. Само пашата мюсюлманин, ама и той като Мурат бивш християнин. Не смяташе вече за унизително да служи на тоя човек, даже му беше благодарен. Казваше си, че при всичките си скитания, в неговия дом бе живял най-добре. И сега остана при него. Стар беше за войник. Садък паша го задържа за слуга. Особено след като му разказа историята си.
– И как си се казвал преди? – попита го той.
– Не помни сестра ми. И на родителите ни е забравила имената. Само каза, че баща ни е бил попът на селото. Все из черквата сме се въртели покрай него. Сигурно така е било, защото после се сетих, че знам как изглежда една черква отвътре, а уж никога не съм влизал, нали съм мюсюлманин. Обаче като затворя очи, виждам и големите свещници със запалени свещи, и иконите с позлата по тях.

Мурат седеше на припек пред шатрата в този странно топъл ден в началото на октомври и гледаше с премрежен поглед живота в лагера. Хубави момчета – и българчетата, и полячетата. Странно, откакто разбра, че не е турчин, колко се промени отношението му към хората. Преди гледаше с презрение на християните и беше готов да срита всяко гяурско псе, изпречило се на пътя му. А сега виждаше, че и те са свестни хора като другите. Отля се омразата от него и стана спокойно на душата му.
В това време от палатката излязоха Садък паша и гостите му, качиха се на конете и препуснаха. Дали на лов, дали просто така, да пояздят волно из полето...
Дните минаваха, но освен гуляи, състезания, стрелби и всякакви безсмислени забави, Адам не можа да проведе нито един сериозен разговор с Чайковски. Чувстваше се разнебитен от толкова интензивни занимания и никакъв резултат за мисията си. Мускулите го боляха. Главата му беше замаяна, а стомахът подут. Една сутрин не можа да стане от леглото. Така лежа до следобяд, когато Чайковски се надвеси над него и го погледна смръщено:
– Какво ти е, Адам?
– Станал съм кекав, Михале – усмихна се той немощно. – Пък и не сме на по двайсет вече!
После Мурат цяла нощ слагаше компреси на челото му и го гледаше загрижено. Доведоха лекар от Сливен и той му даде някакви прахчета и сиропи. След като за два дни не настъпи никакво подобрение, Чайковски го натовари на един файтон, увит в одеяла като пашкул, и го откара в полската резиденция в Истанбул.
Не беше стъпвал тук цели пет години. Хората се бяха сменили. Те поеха грижата за Мицкевич и Чайковски се върна в полка си. Измина повече от месец и той си мислеше, че приятелят му вече е оздравял и е заминал за Париж. Но един ден пристигна тревожно известие от секретаря на резиденцията Хенрик Служалски. Той пишеше, че състоянието на пан Мицкевич силно се е влошило и е сериозно разтревожен за живота му. Чайковски пристигна в Истанбул вечерта и веднага нахълта в стаята на приятеля си.
– Ей, не се предавай! – викна той от вратата.
Адам извърна към него измъчените си очи и бледо се усмихна:
– Няма, Михале. Тъкмо теб чаках, за да скочим пак на конете.
А после изпадна в унес – нито беше буден, нито спеше. Чайковски държа ръката му цялата нощ. Искаше му се да прелее от силата си в него. И като че ли успя. На сутринта Адам поиска кафе, изпи го и каза с усмивка, че след като изпуши и лулата си, ще има достатъчно сили, за да стане вече от леглото.
Но не стана.
– Не умирай, приятелю! – шепнеше отчаян Чайковски. – Не умирай, моля те! Не тук! Не в чуждата земя! Не ме изоставяй съвсем сам!
Той коленичи до леглото, разтърсван от ридания. Продължаваше да стиска ръката му, която полека се отпусна безжизнена в неговата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар