събота, 3 юли 2010 г.

Глава 22. Нищо не става случайно, 1857 г.

За тези три-четири години, докато трая Кримската война, Копривщица промени облика си. Вдигнаха се много нови къщи – красиви, големи. Надойдоха строители и зографи отдалече. Една къща се правеше за едно лято от камъка в основите до керемидите на покрива. После я боядисваха в красиви цветове, изписваха я отвън и отвътре. През това село турци не минаваха. Нямаше защо заможните българи да крият колко са заможни. Напротив, искаха да го покажат. Досега как го показваха? Като носеха скъпи подаръци на жените си – сервизи от виенски порцелан, рокли от лионска коприна, обувки, правени по калъп. Нямаше друго такова градче по българските земи, в което можеш да видиш две жени да си клюкарстват пред черквата, едната да е с домашно тъкана престилка, сукман и забрадка, а другата в рокля от тънка френска коприна и с обръчи отвътре!

По-встрани други три ги одумваха:
– Брей, с тия обръчи, дето ù разперват роклята, не ù ли подвява на задника?
И се кискаха в шепите си.
– Ами! Не ù подвява, ма! Знаеш ли какво още ù е донесъл мъжът ù от Франция? Женски гащи! На простора ги видях, като ги беше опрала.
– Гащи ли? – чудеха се другите.
Те такова нещо не знаеха. Мъжки гащи – да, ама женски? Обличаш дългата риза, върху нея сукмана и така си ходиш! За какво са ти гащи?
– Ти си се объркала. Видяла си гащите на мъжа ù!
– Не съм, бе! – настояваше съседката. – Женски са. От съвсем тънък памук и с дантели. Тя даже ме повика да ми се похвали.

Гаврил не виждаше много от суетнята по строителството на новите къщи. Само чуваше как теслите на майсторите, дошли отдалече, звънко удрят по гвоздеите, как мъжете високо говорят и се смеят на нещо. Той по цял ден седеше на прохладния чардак сред чираците на майстор Филип и сръчно бодеше с иглата, като издърпваше здравия конопен конец ту отдолу, ту отгоре на дрехата, която шиеше.

Когато дойде тук преди две години, отначало му даваха какво да е парче плат и два месеца го учиха как се шие, как се държат иглата и напръстникът, за какво да внимава, та шевът да става еднакво ситен и прав. После започна да съшива такива места от дрехата, които пò не се виждат. Той опъваше здраво тънкия конопен конец и си мислеше: “Тоя канап баща ми го е донасял преди от сръбско. Ще видят те! Ще стана и аз търговец! Най-богатият търговец ще стана! Най-голямата къща ще вдигна!”
Като мина една година, майстор Филип започна да го товари с по-отговорна работа, преглеждаше я и кимаше доволен.
Тоя петък Гаврил беше чирак, а от понеделника можеше да се нареди между калфите. На четиринайсет години стана, достатъчно беше изучил занаята, за да започне майсторът да му плаща. Повика майка му, защото време беше да се разберат.

Привечер Нона отвори пътната врата и прекоси настлания с плочи двор. Майстор Филип я видя от чардака, надигна се тежко и слезе да я посрещне. Влязоха в някоя от стаите долу и Гаврил, колкото и да се ослушваше, нито дума не чу. Сърцето му биеше учестено. Ей сега щяха да го повикат и майсторът щеше да му каже решението си. Той отпусна ръце в очакване.
– Къде зяпаш? – подвикна му главният калфа, който веднага поемаше ръководството, щом майсторът излезеше.
– Чакам да ме повикат – отвърна с вълнение Гаврил.
– Ший, докато чакаш! Ръцете ти няма защо да чакат – строго го погледна калфата и момчето пак наведе глава.
След малко чу как пътната врата тропна. Майка му си бе отишла.

На другия ден беше събота. Пуснаха го да се прибере вкъщи и той литна като отвързан сокол.
Щом нахълта в двора, с нетърпение извика:
– Какво стана? Какво ти каза майсторът?
– По-кротко, сине! Ела първо да хапнеш, пък аз ще ти разправя.
– Няма да ям! Кажи ми!
Какво ти ядене? Той цял трепереше от вълнение.
Нона отпусна плетката в скута си и му обясни примирено:
– Майстор Филип смята, че още половин година трябва да се учиш. До Коледа. А след това ще станеш калфа.
Гаврил стоеше насред двора и я гледаше смръщено. Пое си няколко пъти шумно дъх и попита:
– Той да не би да не е доволен от мен?
– Доволен е. Каза че си най-добрият му чирак.
– Тогава какво иска още? – викна Гаврил.
Тая буйност на сина ù винаги я стъписваше и Нона се опитваше да я укроти с благия си сговорчив глас:
– По-кротко, сине. Един чирак не спори с майстора си. Той иска добре да се изучиш. Още малко ти трябва.
– Знам аз на него какво му трябва! – каза Гаврил. – Трябва му още половин година да му работя без пари, вместо той на мен да плаща. Така все едно ми краде тия пари!
– Лошо говориш! – повиши тон майка му. – Майстор Филип е уважаван терзия. Никого не е измамил.
– Защото всички търпят. Всички казват “Той, майсторът знае по-добре. Той е умен човек.”
– Умен е я! – троснато заяви майка му.
– Да. Направил си е добре сметката!

След малко Гаврил нахранен, умит, вчесан и все още сърдит излезе от дворчето и се покачи най-горе на хълма над къщите от “Бялото камъне” – така наричаха неговата махала. Приседна на тревата и се загледа. Отсреща като на длан се виждаха другите махали. Най-много нови къщи се вдигнаха ей там, в средата.  А някъде точно отсреща, скрит между зеленината на дърветата, беше и домът на майстор Филип.
Гаврил извади ножката си и започна да дялка една клечка. Нараненото му честолюбие се бунтуваше. Безсилен беше да се измъкне от този отдавна утъпкан коловоз на подредени отношения между чираци, калфи и майстори. Вярно е, че беше общоприето обучението на едно момче да трае най-много две години. Само че след края на войната и след като се отляха чуждите войски от Цариград, търговията отново се върна в старите си граници, цените паднаха и приходите намаляха. Затова някои майстори се опитваха да хитруват, да държат чираците си по-дълго без заплата. Въведоха един особен междинен период от половин до една година, в който не вземаха пари затова, че хранеха и обучаваха момчето, но не му и плащаха, понеже не го обявяваха за калфа. Точно в този капан беше попаднал Гаврил.
И се ядосваше, та ушите му пищяха!
До него на хълма излезе съседското момче Танчо, което преди седмица се бе върнало с майстора си от Цариград. То също беше чирак, също по цял ден бе подгъвало крак да шие от сутрин до вечер, но беше пътувало, беше видяло столицата, беше му се разширил кръгозорът. Всеки път разправяше за какви ли не интересни неща по далечните земи, за палми, камили и параходи! А Гаврил не бе излизал от селото нито за един ден! Когато съседчето му говореше, той го гледаше с ококорени очи, но в същото време го подозираше, че преувеличава, че си измисля, за да се фука. Само че това момче беше обиколило света и щеше един ден да знае всичките стъпки в занаята.
“Как ще ставам търговец, като не знам къде да ида и какво да правя там? Откъде какво се купува и после къде и по колко се продава!”– питаше се Гаврил и с ожесточение дялкаше клечката.
– Какво пухтиш, Гавриле? – приседна до него Танчо.
– Пухтя аз!  – сърдито отвърна той и силно се смръщи, за да не заплаче.
Не беше срамно да заплаче едно четиринайсетгодишно момче, което току-що се е провалило на първото стъпало от своето изкачване в терзийския еснаф.
– Не се ядосвай де! Ще се оправят нещата.
– Какво си ме зауспокоявал! Даже не знаеш на какво ме е яд! Лесно ти е на тебе! Обиколù света! А аз с моя майстор... Защо не ме даде майка ми и мен при бай Динчо? Хем щяхме с тебе да сме заедно...
При споменаването на майстора му, момчето не се сдържа и се похвали:
– Като тръгнем след две седмици пак за Цариград, аз вече ще съм калфа. Вчера го каза бай Динчо на татко. Писаха договор кога и по колко ще ми плаща.
“А аз никога няма да изляза от това градче! – мислеше си отчаяно Гаврил. – Дори да стана калфа през януари, пак само тука ще седя, при терзията си.”
Гаврил не беше весел и забавен като друг път. Затова Танчо се повъртя, пък тръгна към центъра на селото да потърси други момчета. А Гаврил остана да седи неподвижен като белите камъни наоколо.
Стъмни се. Селото притихна, а на него не му се прибираше. Умът му се беше уморил от дългото взиране в себе си и бе потънал в някакво спокойствие и празнота. Момчето се надигна да се разтъпче и тръгна по улиците, ей така без цел. Беше тъмно. Не срещаше хора. Минаваше покрай смълчаните порти, едва разпознаваше коя на кого е. Тази е на Ослекови, следващата на бай Генчо, после училището, където той лично занесе пъпчето на племенника си Михаил. Къде ли беше хвърлен неговият пъп? Не можа да му каже майка му, но той бе сигурен за две неща – че не е в двора на някой терзия и че баща му го е занесъл някъде много надалече!
Вдигна очи и погледна портата, пред която неволно беше спрял. Разпозна я – на Динчо Попадиин. Дали защото бяха говорили за него с чирака му или съвсем случайно краката му го бяха довели тук?
“Нищо не става случайно, Гавриле – така казваше майка му и след това добавяше, – само с много труд и търпение се постига всичко. Затова слушай майстора си!”
Но от целия ù монолог сега в съзнанието на момчето изплуваха само първите думи.
“Нищо не става случайно!” – заблъска се тази мисъл в главата му.
Той посегна и бутна портата да влезе, но тя беше залостена. Тогава хвана желязното чукало и оглушително го заудря, като викаше:
– Бай Динчо! Тука ли си? Бай Динчо!
След малко резето изтрака и търговецът се показа на вратата само по риза.
– Какво има бе, момче? – попита той сърдито.
После го позна и омекна. Пред него стоеше Гаврил, синът на някогашния му спътник, нещастния Грую Хлътев, когото погребаха двамата с Лукан Куйлек в далечното сръбско село. Тези големи сини очи, Груювите, го гледаха с някаква настойчивост и надежда едновременно. Стори му се, че сам Грую го гледа от отвъдното и усети как кожата му настръхва.
– Влез, Гавриле – отдръпна се той, за да стори път на момчето.
Гаврил пристъпи. Главата му кънтеше като празна стомна и той сам не знаеше защо е дошъл и какво да каже.
Влязоха в стаята, седнаха на миндера. Хлапакът вдигна поглед към търговеца и внезапно всичко си дойде на мястото. Стана неочаквано дори за него. Като в някакво странно просветление изведнъж осъзна какво иска да каже – ясно и подредено, сякаш го беше обмислял дни наред:
– Бай Динчо, искам да ме вземеш при теб за чирак! Вече знам да шия. Две години бях при майстор Филип, но при него никога няма да стана търговец като баща си. Ти няма да ми плащаш половин година, докато се увериш какво мога. Тогава или ще ми кажеш да си вървя, или ще ме направиш калфа. Но и майка ми няма да ти плаща за това време, защото аз ще си го изработя. Силен съм и сръчен, няма да съм ти в тежест. Само полза ще имаш от мен. Но искам, като тръгнеш сега пак за Цариград, да ме вземеш с тебе!
Динчо Попадиин, врял и кипял търговец, за когото работеше цяла дружина чираци и калфи, не беше чувал досега да му се говори по този начин. “Аз искам..., ти ще направиш така, пък аз инак...”
Нямаше молба, нямаше преклонение, нямаше целуване на ръка! Този хлапак така е решил и сега идва не да го моли, а да го уведоми с някаква смръщена настойчивост в погледа и в същото време изпълнен с доверие и надежда.
Обаче това хлапашко нахалство не го ядоса.
Всеки друг би го ядосал и той щеше да го изрита начаса през вратата. Но не можеше да се гневи на стария си другар Грую, който го гледаше с очите на сина си и му говореше с устата му. Динчо се вгледа през времето и пространството в приятеля си и на него, а не на момчето, отговори по единствения възможен начин:
– Добре. Нека Нона дойде утре да съставим договора.

След две седмици натоварените каруци на търговеца поеха дългия път към пазарите на турската столица. Гаврил седеше на капрата до новия си майсторя. От всичките чираци на Динчо Попадиин само той никога не беше излизал извън Копривщица и затова другите малко се подсмиваха на ококорените му очи и нелепите му въпроси.
В началото не се случваше кой знае какво. Каруците равномерно скрибуцаха по пътя, който се виеше из планината и полека се спускаше надолу. И изведнъж гората се разтвори и пред очите на момчето се ширна поле – отначало леко хълмисто, а по-далече – равно като тепсия. А в полето ниви, градини и скупчените белеещи се къщи на някакво село.
– Колко е хубаво! – ахна момчето. – Каква плодородна земя! – То побутна Динчо по лакътя и с възхита му посочи към клоните на крушовите дървета покрай пътя, натежали от зрели плодове, и към златните снопове жито, натрупани из полето и белеещите се в далечината къщи на някакво село: – Колко ли богата и хубава щеше да е Копривщица, ако се бяхме заселили там, а? 
Търговецът се усмихна на ентусиазма му и поклати глава:
– Често пъти отдалече гледаш нещо, че е хубаво, а като наближиш, се оказва грозно и даже страшно. Не гледай, че тия селяни имат от всичко и по много– започна да му обяснява търговецът. – То хем е тяхно, хем не е. Идва събирачът на данъка и им взема по двайсет и пет на сто от житото, макар да е казано, че дължат на държавата само една десета. Кокошките и пилетата, дето ги виждаш, ще ги изядат турските заптиета, а не стопаните им. В къщите им може, когато си поиска, да влезе всеки турчин и те трябва да го гощават и да му слугуват. А той не само яде и пие, но върши и всякакви безобразия. Сещаш ли се какви? А селянинът не може да го спре, не може да опази жена си или дъщеря си и трябва да търпи. Ние сме си добре там, в планината. Може да нямаме сочни круши и жито, но по-добре всичко това да си го купуваме, отколкото най-простият и дрипав турчин да се държи с нас като господар и да вилнее в къщите ни.
Гаврил го слушаше и стъписано мълчеше. Ето значи какво било да сме роби на турците. Той не беше разбрал досега защо говорят така възрастните мъже от селото, главно тия, които най-много бяха пътували. Даде си сметка, че е навършил четиринайсет, а всъщност не бе виждал турци изобщо. Само селските заптиета, но те бяха помаци. А беше чувал разговори за хайдути и за това, че България трябва да се освободи.
Динчо Попадиин, като отглас сякаш на мислите, които се въртяха в хлапашката му глава, добави:
– Ако се освободи България, това ще го усетят не копривщенци, а тия селяни и всичките други по земята ни, които живеят в мъки като тях. А ние и сега сме свободни в нашето градче. Даже по-свободни и от хората в други страни. На нас само разбойниците по пътищата ни пречат, защото всеки наш керван може да бъде обран и всеки търговец убит. А турската власт няма да си мръдне пръста за християнина.
Гаврил изслуша всичко това и после дълго го премисля.
По пътя нататък той съвсем иначе оглеждаше какъв вид имат селата, през които минаваха, и хората, които живееха в тях. И не видя нито едно село като Копривщица. Всичките приличаха на това – първото, което отдалече му се стори прекрасно, а отблизо откри, че къщите му са малки, схлупени и бедни, децата полуголи, а хората ги гледаха наплашено и с измъчени очи.
Все това – през цялото време, докато стигнаха в Цариград.
Два месеца.

Няма коментари:

Публикуване на коментар