вторник, 4 май 2010 г.

Глава 1. Увеселителният парк

– Достатъчно ли съм пораснал, мис? – хлапето я гледаше с големи питащи очи.
Таня му се усмихна и посегна към мярката, която ù връчиха още първия ден – ъгъл от две летви, дълга вертикална и по-къса хоризонтална отгоре.
– Слагаш я до всяко дете и я завърташ. Ако късата страна го перне по главата, значи е достатъчно голямо и може да се качи на влакчето. За всяко забавление има различна мярка – обясни ù супервайзерът на съоръженията Джордж, русоляв американец на около двайсет и три години. – Ако хлапето остане под хоризонталната летва, не може да се качи на влакчето. Разбираш ли, Таня? Как си с английския?
– Разбирам – отвърна тя и замълча.
Джордж също замълча в очакване. Сега студентката от Русия щеше да зададе неизбежния въпрос.

Всяка година за летния сезон в увеселителния парк на Денвър “Сикс флагс” идваха да работят студенти от Централна и Източна Европа – поляци, чехи, българи, руснаци… Преди имаше и турци, но тази година  управата ограничи приема до желаещи от славянските страни. Джордж не знаеше причината. Вероятно Лиза от “Човешки ресурси” можеше да му обясни, но не беше питал.
Момичето беше от Русия и той бе уверен, че ей сега ще му зададе задължителния за тяхната психика въпрос. Най-много след пет секунди. Започна да брои наум – едно, две, три, четири...
– Добре, де – обади се точно навреме Таня, – а ако на някое дете мъничко не му достига? Чуть-чуть?
Последното беше на нейния език и му прозвуча странно.
– Когато се определи някаква граница, Таня, винаги изглежда несправедлива за най-близкия до нея – търпеливо обясни Джордж.– Но ограниченията съществуват, за да се спазват, а не да се разсъждава доколко и за кого се отнасят. На това се крепи редът в нашето общество и децата от малки трябва да се научат да спазват правилата. Дори прости правила, които ти изглеждат формални. Разбираш ли всичко, което ти казвам?
– Разбирам – отвърна момичето, примирено с тази явна несправедливост спрямо по-дребните дечурлига.
Започна да я дразни постоянното питане добре ли е с английския. “А ти, Джордж, как си с руския? А?”
– Таня, правилата са важни – губеше си времето Джордж да я убеждава. – Те всъщност гарантират безопасността на децата. Не можем да допуснем някое по-дребно да се изхлузи от предпазните закопчалки и да пострада.
Той я погледна настойчиво в очите, за да ù внуши важността на казаното. И изведнъж потъна в тези две огромни сини езера. Направо пропадна в тях. И както при падане в дълбока вода, цяла минута не можà да си поеме дъх.
Руси коси, изящно лице с високи скули, неповторима славянска красота... Но най-вече очите! В този миг Джордж се влюби в нея, беше като омаян от екзотична източна магия, срещу която душата на един обикновен американец е беззащитна.
А Таня все още бе объркана и смутена в първия си работен ден, за да забележи какво става. Кимна и се зае със задълженията си.

И сега, седмица по-късно, Таня стоеше до влакчето, което щеше да понесе насядалите в него момчета и момичета. Беше си опасно да не са закопчани добре. Тя държеше мярката в ръка и я слагаше до всяко дете. И до това ококорено хлапе също.
– Мис? – настоя малкият, а погледът му я умоляваше. – Достатъчно ли съм пораснал, мис?
Наоколо се носеше музика и весела глъч. Млади семейства разхождаха деца  в колички. Някои бяха четири-петгодишни и Таня се изумяваше, че ги возят в колички. Странен американски начин за отглеждане на деца! А на по-големите родителите даваха пари и ги пращаха съвсем сами на разните въртележки и влакчета.
“Това в Русия не може да се случи!” – беше се стъписала Таня в началото. Там беше немислимо десетгодишно хлапе да не е с мама, татко или старата си баба, която тревожно да кудкудяка: “Внимавай, Серьожка! Виенското колело е много високо! Не се навеждай от кабинката, ще ти се завие свят и ще паднеш!” Тук за сигурността на децата бяха длъжни да се грижат служителите. И хлапето послушно стоеше пред нея, чакаше да го премери с летвата и умолително повтаряше:
 – Достатъчно ли съм пораснал, мис?
Джордж тъкмо правеше редовната обиколка покрай съоръженията, за да огледа всичко ли е наред. Стигна до Таня и момчето, усети нейното колебание и спря на пет-шест метра да види как ще постъпи. Тя завъртя летвата над главата на хлапето и въздъхна:
– Сега не може, но опитай пак след месец, сигурно ще си пораснал още малко.
Джордж остана доволен от нея. И от себе си. Цивилизацията беше извоювала малка победа над хаоса. Американският ред навлизаше полека в склонната към анархия славянска душа. Или поне така му харесваше да го приема.
Беше следвал две години психология и обичаше да си извлича разни обобщения от прости житейски ситуации. Харесваше му да се вижда в ролята на цивилизатор сред диваците. И да си мисли, че не е забравил наученото, че дори го обогатява и развива и че е прекъснал следването си само за година-две-три и скоро ще се върне в университета. Обаче всички тези диви и незачитащи правилата славянски момичета и момчета бяха всъщност студенти в своите страни. Щяха да поработят едно лято, да усъвършенстват английския си, да спечелят малко пари и наесен да продължат образованието си.
А техният цивилизатор Джордж? Щеше ли наесен да бъде отново студент? И какъв друг език, освен родния си, знаеше? А ако се върне в университета кой щеше да му плати таксата, как щеше да се издържа, да си пълни хладилника, да захранва банковата си сметка?

Беше петгодишен, когато баща му почина. Едва преди две години майка му се омъжи и замина в Чикаго. Джордж остана сам в Денвър, защото, разбира се, и през ум не му мина да тръгне с нея. Тъкмо бе станал пълнолетен и както повечето млади американци трябваше да се оправя сам. Беше му трудно и се наложи да прекъсне следването за кратко. Краткото стана по-дълго и докога щеше да продължи, не знаеше...
“Хайде, господин психоаналитик, анализирай живота си и вземи най-после някакво решение, по възможност правилното! Или се връщай в университета, или си намери свястна работа! – такива мисли постоянно се въртяха в ума му. – За другите може да изглеждам уверен, да се държа като шеф, но съм толкова объркан! Не знам всъщност какво искам. Искам ли да завърша психология? Доходна професия, особено в Америка. Изслушваш проблемите на всякакви сбърканяци, съветваш ги, прибираш им паричките и си отиваш да спиш спокойно. Даваш им възможност да си излеят душата, но гледаш да не се товариш с техните тревоги.”
– Пшепрашам! – отскочиха встрани две от новите момичета, чиито имена не беше запомнил, но знаеше, че са полякини. – Екскюз ми! – извиниха се те и на английски, защото се сетиха, че не ги е разбрал.
Той крачеше из парка, разсъждавайки над живота си, и неусетно краката го отведоха при влакчето на Таня.
Когато това се случи за десети път този ден, господин психологът се видя принуден да си признае очевидното: “Аз съм влюбен.”
После си зададе логичния въпрос: “Какво трябва да направя?”
И не можа да си отговори.

Няма коментари:

Публикуване на коментар