сряда, 2 март 2011 г.

Глава 24. Големият турнир по шах, 1862 г.

Преди една година Вилхелм I стана крал на Прусия на преклонната шейсет и пет годишна възраст. Косата на темето му беше съвсем опадала, а остатъкът от нея – безжалостно и напълно побелял заедно с остро засуканите на двете страни мустаци и буйните дълги бакенбарди.
Той имаше напетата стойка на бивш военен, но смяташе, че звездните мигове в живота му отдавна са само спомен, какъвто беше например и незабравимото му участие в победата над Наполеон Бонапарт при Ватерло. Тогава беше съвсем млад офицер, едва осемнайсетгодишен, и тази победа го изпълни с неописуема гордост. Той повярва, че така е предначертана съдбата му – да посвети живота си на армията. Като втори син на краля нямаше нито предопределението, нито амбицията да седне на трона. Напротив, през 1848 година жестоко смаза гражданските размирици, целящи да свалят брат му, а през всичките останали години неотклонно го подкрепяше.

Но ето че както тяхната сестра съвсем неочаквано получи в дар от Съдбата руската корона, така и той на тази солидна възраст бе провъзгласен за крал, след като няколко години преди това беше всъщност регент на своя твърде нестабилен психически брат. Така че ролята на върховен управник на Прусия за него не бе съвсем нова, но това не значи, че му беше любима.
Вилхелм не обичаше политиката, паркетните сражения и ловките кроежи на дипломатите. Беше праволинеен. Когато оглави държавата, той си даде ясна сметка не какво иска, а какво не иска като владетел.
Първо, не искаше да позволи на либералите да си правят опасни експерименти с някаква желана от тях конституция и да ограничат кралската власт.
И второ, не искаше корабът на пруската държава да се люшка насам-натам в бурното море, духан от силни френски, австрийски и руски ветрове. Беше крайно време да намери своя посока и да я следва.
И така, след като си изясни какво не иска, трябваше да открие и човека, който да застане между него и проблемите му. За негов късмет изобщо не му се наложи да го търси. Той често бе присъствал на споровете на брат си с младия и енергичен посланик на Прусия в Германската конфедерация, граф Бисмарк. Възхищаваше го, първо, неговата абсолютна лоялност към монарха и второ, неизчерпаемата енергия на този мъж, който години наред убеждаваше краля в едни и същи неща, до полуда спореше с министър-председателя Мантойфел, но не отстъпваше и не се отказваше. И затова беше отпращан за посланик къде ли не, но по-далече от пруския кралски двор – във Франкфурт, после в Петербург, а сега в Париж.
Имаше нещо много воинско в този мъж, който дори не бе стъпвал в казарма. И заради това негово излъчване новият крал силно му симпатизираше. Той си даде сметка за две неща.
Ето, пак две. Но военният си е военен. Той така знае да брои: раз-два, раз-два!
Та двете неща бяха следните – първо, ако върне енергичния дипломат в Берлин на най-високия възможен пост, на него самия няма да му се налага да се занимава пряко с политика. И второ, Бисмарк като булдог щеше да брани кралската институция.
Затова първата грижа на новия крал (раз) беше да го повика от Париж, за да го назначи за нов министър-председател, а втората (два), да го увери, че ще му даде пълна свобода на действие.
А че той искал да сплетничи, да преподрежда съюзите и силите в Европа – кралят не възразяваше, стига с това да не нарушава твърде много неговия спокоен ритъм на живот, към който с напредването на възрастта си все повече се привързваше.

Това уверение на краля за пълна свобода беше най-изящният детайл, финалният акорд от тържествената симфония, която Съдбата така навреме изсвири в чест на граф Ото Едуард Леополд фон Бисмарк половин година след четирийсет и шестия му рожден ден.
И ето, той се разположи в обзаведения с дъбови мебели кабинет, една мода напоследък в интериора, нахлула от Англия, и се зае да подрежда фигурите върху европейската шахматна дъска за предстоящата дълга и сложна игра.
После се видя, че дъската няма да е само една и той ще трябва да води сеанс на едновременна игра срещу няколко противници, които в същото време мереха силите си на по-малки дъски в други свои игрички помежду си. Но Бисмарк си бе присвоил предимството да бъде с белите фигури и да направи първия ход във всяка от замислените партии. Надничайки зад рамото на противниците си, шпионирайки или предвиждайки техните ходове, той трябваше да изведе всичките си партии до край, като междувременно агресивно спечелва едни или съвсем стратегически си позволява да загуби други.
На европейския турнир по шахмат досега не се беше появявал толкова силен играч. Той разклати и застоялия въздух в залата, и самочувствието на досегашните шампиони в тази древна игра – Франция, Австрия, Англия и Русия.
Какво му предстоеше като начало?
Да започне подготовка за бъдещото германско обединяване с една мъничка война срещу Дания, за да отхапе от териториите ù областите Шлезвиг и Холщайн, като се постарае да приспи подозренията на Австрия с обещание за подялба. За датчаните нямаше кой да се застъпи.
– А после доста ще замотаем преговорите с австрийците, но за тях вече ще е късно да си поправят грешката – разсъждаваше той на глас пред началника на канцеларията си, най-довереният човек, с когото понякога споделяше мислите си.
– Не трябва ли първо да привлечем към Конфедерацията южните германски кралства? – попита младият русокос германец, гледайки го с нескрит ентусиазъм в очите. – За тях не е нужно да воюваме. Просто ще ги убедим.
– Не, не, не! – категорично размахваше пръст Бисмарк. – Първо трябва сериозно да ядосаме Австрия, може би на някакъв етап да ù обявим война или да я предизвикаме тя да обяви на нас, ще видим как ще стане. Но целта е с гръм и трясък да я извадим от Конфедерацията, за да може цялото германско обединение да започне под знамето на Прусия. Чак след това ще се насочим към южните германци, защото засега те си въобразяват, че са много независими, а пък и Франция ги ухажва и настройва срещу нас –той се усмихна на съвсем начинаещия дипломатически чиновник. – А там трябва да се пипа по-бавно и по-внимателно, докато обърнем полюсите на магнита. Ще ги накараме някак да заобичат нас и да се настроят срещу Франция. Тогава сами ще допълзят.
– Чувствата в политиката са толкова силно оръжие, колкото и армиите–логично заключи младежът.
– Да, правилно. Така полека-лека ще достигнем до една Германия, която по размери ще се изравни с приятелката ни Австрия заедно с всичките налапани от нея славянски, италиански и унгарски земи. Но нашата Германия ще е монолитна, създадена от единен народ, а Австрия в бъдеще ще се разкъсва от противоречия и националноосвободителни борби. Само погледни кои са в границите ù и ще видиш, че това просто ще се случи, без значение кога.
– Нашето нарастване няма ли да уплаши другите велики сили и те да се обединят срещу нас? Франция, Австрия и Русия могат да ни разкъсат като глутница гладни кучета.
Този младеж имаше добър поглед върху общата картинка, даде си сметка Бисмарк. Но само се усмихна на въпроса му и загадъчно отговори:
– Може би. А може би аз крия в джоба си по едно кокалче за всяко псе.
Трябваше по-старателно да поработи с него, защото за широкомащабната акция, която започваше, щяха да му трябват немалко добри помощници. Ето, можеше да започне с най-прекия си служител.
– Поканù агентите – каза му той. – И ти остани също. Искам да чуеш докладите им, а след това заедно да ги обсъдим.
От този израз на огромно доверие коленете на младия чиновник омекнаха. Щеше довечера да се похвали на жена си как главоломно е започнал да расте в кариерата. Той отвори вратата и повика агента от Румъния, който търпеливо чакаше заедно с другите в преддверието.

Мъжът влезе, поклони се сковано и седна на предложения му стол срещу бюрото на министър-председателя.
 Нямаше междинни стъпала между тях двамата. Нямаше канцеларии, в които предварително да се пресява и обработва информацията. Бисмарк не се доверяваше на анализи, направени от чиновници, или на факти, които някой да му преразказва. Това винаги щеше да доведе до някакво изкривяване на основното или пък някой много дребен, но важен детайл щеше да бъде пропуснат.
Началникът на канцеларията не беше проумявал досега какви бяха интригите на шефа му в Румъния и защо насочваше атаката си срещу тази нововъзникнала страна. Сглобена от самостоятелните преди Влахия и Молдова, тя все още беше васална на султана. Това, което чу, му отвори очите. Повторените няколко пъти фрази “добре подготвен преврат” и “да бъде свален Александру Куза” се оказаха насочени не срещу Румъния и нейната цялост, а срещу здравите позиции на Франция там.
“Невероятен е! – възхити се искрено чиновникът от своя началник.– Прицелва се на едно място, за да удари на друго! И сигурно гласи за румънския трон някой незначителен пруски принц, който заради това ще му бъде изключително предан цял живот.”
След това двамата “наблюдатели”, пристигнали вчера от Франция, разказаха за своите последни политически впечатления, заедно с клюки от всякакво естество. На Бисмарк се стори интересна малката подробност, че френската система за наблюдение на метеорологичните явления била завършена и започнала да разпраща чрез телеграф първите си известия. Помощникът му я пусна покрай ушите си, но когато останаха насаме, Бисмарк промърмори:
– Този факт не е за пренебрегване.
– Кой факт? – не разбра помощникът.
– Тази система за климата. Знаеш ли кога Наполеон III стигна до идеята за нея? Когато почти целият му флот беше потопен от буря в Черно море през Кримската война. Разказваха ми, че изпаднал в истерия, като научил. И то не защото бедата се е случила, а защото е можело корабите да бъдат предупредени, че наближава ураган. Цял ден се е вихрил по пътя си от Истанбул към Варна, преди да ги връхлети, а на никой френски офицер не му дошло наум да ги предупреди с телеграма да не излизат в открито море. Ти знаеш ли, че в Османската империя вече има телеграф?
– Не – призна си служителят му.
– Ето, сега вече знаеш. Не е зле да се държи сметка и за френската мрежа от агенции за климата. Опасни са.
– Ако нападнем Франция, те веднага ще известят и войските им ще бъдат готови! – съобрази младият мъж.
– Точно така. Но... ние може би ще се постараем те да ни нападнат. Това има доста преимущества.
Началникът на канцеларията му не можеше да се сети какви. Очевидно трябваше още много да се учи.
Агентът от Англия докладва за продължаващото преустройство в армията. Там след вътрешните им проблеми по време на Кримската война беше прекратена средновековната практика офицерските чинове да бъдат продавани на дребни благородници. Въпреки маниакалния си консерватизъм, англичаните бяха осъзнали, че така армията им се ръководи от некадърници и досега само господ ги беше опазил от някой грандиозен провал.
На тръгване агентът извади от джоба си плоска картонена кутия и като я отвори, я сложи с усмивка на бюрото пред министър-председателя:
– А това е личен подарък за вас, хер Бисмарк.
Вътре бяха подредени плътно една до друга тънки тръбички от бяла хартия, в която имаше нещо.
– Това са папироски. Последен хит сред английските контèта. В тях вътре има скълцан тютюн. Не е нужно да пълниш лулата си и после да я чистиш, а пък тя по някое време вземе, че угасне. Палиш папироската и като изгори почти докрай, я хвърляш!
– Я виж ти! Интересно как им е дошло наум?
– Видели ги войниците им във Варна, когато английският флот ги стовари на брега на Черно море. Местните там така си пушели тютюна, но всеки сам си свивал папироската. А някой умник в Англия решил, че може да ги произвежда в големи количества, да ги продава в кутийки и да направи добри пари от тях.
Бисмарк повъртя една в ръката си, помириса я и се замисли за какво може да използва тази интересна информация. Но засега нищо не му хрумна и я прибра в някакво чекмедже на съзнанието си.

Последни в преддверието бяха останали тримата агенти от полските земи. Трима, защото Полша беше поделена между Австрия, Русия и Прусия. Бисмарк се стараеше да наблюдава настроенията на това постоянно врящо котле с мляко, защото то успяваше да изкипи точно в мига, в който за малко отклониш вниманието си от него.
Двама от агентите не разказаха нищо тревожно, защото дългогодишната политика в двете германски държави да подобряват полека положението на селяните, като в същото време поддържат ненавистта им към шляхтата, вече даваше добри резултати.
Изворът на всички проблеми беше в руските владения, където властта все още разиграваше някакви форми на местно самоуправление и държеше начело на територията силно противоречивата фигура на маркграфа Велопольски. Той дори когато се опитваше да постигне полезни неща за поляците, го правеше по съвсем неприемлив за тях начин. Събираше върху себе си цялото недоволство и на нелегалните “червени” революционери, и на “белите” шляхтичи, търсещи и политически, и дипломатически начини за възстановяването на Полша.
– Всички го мразят, а той със зъби и нокти се държи за властта си– каза агентът и добави с тревога: – Подозирам, че скоро ще го застрелят, нали вече опитаха през юни, даже два пъти, но не успяха. На третия път ще успеят. Варшава прилича на вулкан, който всеки момент ще изригне.
– Господи, това е опасно! – намръщи се Бисмарк. – Може да повлече след себе си размирици и на наша територия, и в Австрия. Всеки момент казваш? Сега е октомври. Може би докато трае зимата, нищо няма да се случи. Кой ще хукне да воюва и мръзне в преспите? Така че имаме три-четири месеца. Какво можем да направим за толкова кратко време, и то отвън?
– Не знам – сви рамене агентът. – Тук добре се справихме. Като нямат полски училища и като ги накарахме да намразят и сами да избият шляхтичите, единствените си защитници всъщност, не смятам, че сме застрашени.
– Нашите поляци са кротки и тъпи добичета – обади се един от другарите му. – Много се съмнявам, че в простите им полски глави е възможно да се появи мисъл за въстание, ако може да се роди някаква мисъл изобщо!
Агентите се закискаха:
– Жалки малоумници! Сами се изтрепаха помежду си!
Началникът на кабинета на Бисмарк вдигна глава и ги погледна замислено, а те продължиха неудържимо да ръсят остроумията си:
– Племето им е такова, емоционално. Просто мозъците им не са пригодени да разсъждават разумно и организирано като нас, немците. Затова винаги ще си останат паплач, утайката на обществото.
– Тор за дървото на германския гений!
– Стига, стига – прекъсна ентусиазма им Бисмарк и се обърна към агента от руските територии, – разкажи ми подробности, да има върху какво да поразсъждаваме.
Мъжът приглади провисналите си руси мустаци и се замисли. Беше към четирийсетгодишен, светлоок, типичен немец. Но и типичният поляк би изглеждал така, ако погледът му беше толкова остър и устните толкова тънки и стиснати. Той се прокашля и продължи нерешително:
– Подозирам, хер Бисмарк, че и зимните студове не са им пречка, ако нещо им подпали фитила.
– Какво нещо?
– Ами последното, което научих, е, че в края на септември по искане на маркграфа бил дошъл императорски указ да се извърши набор на войници сред мъжете от двайсет до трийсет години без шляхтата и селяните, защото те всъщност са по-въздържани. Чух, че Велопольски бил направил списъци на революционно настроените младежи и смята по този начин да ги излови и отпрати в руската армия далече от земите си. Това няма да е точно арест или заточение, но ще отстрани бунтовниците.
– Идеята не е лоша – оцени хрумването Бисмарк.
– Много е лоша даже – възрази агентът. – Сигурно не знаете, но там по традиция военният набор става чрез жребий сред цялото мъжко население, без някого специално да освобождават. А сега ще е по списъци. Ами че те половината вече се укриха. И само като тръгнат по къщите да ги събират, ето ти го фитилът! Нямаме толкова месеци. Най-много един.
Настъпи кратко мълчание, в което всеки с тревога премисляше чутото.
– Събират пари, въоръжават се... – продължи агентът. – Нали се движа сред тях, правя се и аз на революционер и ги гледам отблизо. Цари едно такова въодушевление. Пеят бунтовни песни. И най-много тази, мазурката на Домбровски. Сякаш им е химн! Постоянно това се чува: “Марш, марш, Домбровски”. Струва ти се, че ей сега ще замаршируват след него към барикадите!
– Кой е този Домбровски? – попита Бисмарк.
– Представа си нямам – отвърна агентът. – Имало такъв шляхтишки офицер по-рано, водил ги е, измислили му песен и сега все я пеят, като че ли пак ще ги поведе.
Бисмарк стана от бюрото и се разходи замислено из стаята.
“Домбровски...”
Спря до прозореца и се загледа смръщено навън, като мърдаше недоволно провисналите си мустаци. От другата страна на улицата беше гарата и се виждаха коловозите, по които в момента маневрираше някакъв локомотив.
– Шляхтич, казваш – обърна се той към агента. – Може би има синове, племенници с това име? Не си ли чул за някого?
– Май има – отвърна агентът след кратък размисъл. – Споменаха веднъж в някакъв разговор за някой си Бронислав. Чувах и за един Станùслав Домбровски, граф от Люблинското воеводство...
– Добре, добре... – промърмори Бисмарк. Помùсли малко и поръча на агентите: – Елате утре в единайсет часа, готови за път. Ще ви приготвя писма. Всеки от вас ще се помъчи да издири поне един Домбровски и да му връчи писмото. В него ще пише, че Прусия силно съчувства на делото им и желае да им помогне. Ще го поканя да дойде в Берлин, за да обсъдим въпроса за въоръжаването на въстаниците и подкрепата, която можем да им окажем по дипломатически път за истинското обединяване на Полша.
Подчинените му го гледаха с изумление, а началникът на канцеларията му вече схващаше накъде се е насочил.
– Но, хер Бисмарк – възкликна агентът с русите мустаци изненадано,–нима смятате да оглавите полското въстание? Това ще бъде международен скандал!
– Нищо подобно не смятам! – отвърна Бисмарк. – Вие само ми го доведете тук. Ще разпространим мълвата, че Домбровски отново е начело на борбата, че той е истинският водач, а не онзи старец Чарториски от Париж. Ще разпечатаме песента им на листовки и ще ги пръснем навсякъде с прокламация от негово име да се готвят и да държат връзка с него. И нищо да не предприемат, докато не им даде знак. А докато ги размотавам по този начин, ще успея да съгласувам с Русия по-резултатни мерки за размиване на тези настроения. Или пък ще раздухаме някакви вражди между тях самите... С този Домбровски искам само да си дадем отсрочка, за да се подготвим по-добре.
Бисмарк присви очи, прокара пръсти по мустаците си и замислено добави:
– Да... Ако успеем де сложим юзди на полското недоволство, ще имаме и едно добро средство за натиск  върху Русия. За нея винаги ще има опасност, че можем, когато си поискаме, да изпуснем духа от бутилката.
“Това ще ми позволи да ускоря офанзивата срещу Австрия, ако принудя Русия да ме подкрепи” – каза си графът, но наум. Агентите му бяха доверени хора, обаче не беше нужно да разкрива всичките си кроежи пред тях.
После те си тръгнаха и Бисмарк седна сам да състави писмото до Домбровски. Нямаше нужда да се превежда на полски. Шляхтичите знаеха немски. А така беше още по-убедително – писмо лично от министър-председателя на Прусия. С неговия подпис, на гербова хартия, в плик от неговата канцелария.

Когато в единайсет сутринта агентите дойдоха, Бисмарк ги покани в кабинета си, даде им последни устни инструкции, връчи на всекиго по едно писмо и ги отпрати.
Те излязоха във фоайето, оставиха писмата върху бюрото на началника на кабинета и отидоха до закачалката в ъгъла, където висяха палтата им. Докато се обличаха, чиновникът взе писмата и ги извади от пликовете.
– Ей, какво правиш? – попита единият от агентите.
– Как какво? – изгледа го високомерно чиновникът. – Това са официални документи! Слагам им печат и подпис.
Той важно извади големия печат от бюрото си, подписа и подпечата всяко писмо, пъхна го в плика му, капна червен восък и натисна отгоре релефния печат на канцеларията. А после вписа писмата в деловодителския регистър.
Тримата агенти с нескрито задоволство и страхопочитание наблюдаваха тази отговорна процедура и си мислеха:
“Ето затова ние сме силни и имаме държава, а поляците никога няма да имат!”
После пъхнаха писмата във вътрешните джобове на палтата си и излязоха. Чиновникът ги изпрати с поглед, пълен с презрение, раздипли голяма носна кърпа и избърса ситните капчици пот, избили по челото му. Имаше усещането, че в канцеларията е станало много горещо. Отиде до прозореца и го отвори, за да се разхлади. Отсреща тракаха стоманените колела на немските влакове.

Няма коментари:

Публикуване на коментар