сряда, 2 март 2011 г.

Глава 25. Странна компания

Майкъл се обади след три дни.
Джордж и Ели тъкмо се разхождаха рано сутринта по мокрия пясък на пустия плаж. Ако не беше студено, човек би се помамил да се окъпе – толкова слънчев бе денят и така спокойно бе морето с леки вълни, които ласкаво галеха брега.– Здравей, Майк – зарадва му се Джордж и ентусиазирано заразказва колко приятно е тук и по-добре да дойде в Созопол, като свърши работата си, вместо да диша зимните мъгли на София.
– Надявам се дори още днес да свърша – отвърна Майкъл. – Май наистина ще дойда до това море, защото ми се ще да огледам пристанището на Бургас. Имам някои свои идеи за бъдеща работа там. Този Созопол близо ли е до него?
– Тук всичко ти е на една ръка разстояние, Майки – засмя се Джордж.–Бургас е само на половин час път от нашата колибка на скалите.
– Ами това е чудесно – отвърна гласът в слушалката. – Значи още днес следобед ще се намерим в Бургас. Чакам всеки момент да се появи някакъв младеж, който знае английски, за да превежда. Иначе с партньорите ми никак не можем да се разберем. Те са възрастни хора и не знаят думичка да кажат освен “Окей!” Но много ми се радват и изглежда ще ми покажат нещо интересно. Постоянно си бърборят весело, тупат ме по гърба и се смеят. Много ми е любопитно какво са ми приготвили. Наричат го “менте” или “меде”, не съм сигурен, но ако ми хареса, може и да го купя, макар че съм дошъл за друго.
Както крачеше по пясъка, Джордж се закова на място:
– Чакай! Повтори пак! – прекъсна го той рязко.
Ели застана до него и го погледна въпросително.
– Повтори думата! – каза Джордж на приятеля си, а после се обърна към Ели и попита – Какво е това “медè ”? Има ли такава дума на български? Май искат да му пробутат “ментè”!
О, Джордж беше вече компетентен по въпроса!
– Твоят приятел някакви обикновени стари предмети ли е дошъл да купува, или антики, изровени от иманяри? – попита Ели, свъсила вежди.– Кражбите от археологически обекти и у нас са престъпление.
Джордж сви рамене. Абсолютно нищо не знаеше за пътуването на своя приятел.
Ели поиска с жест да ù даде телефона и се опита да обясни, стараейки се да говори спокойно:
– Майкъл, ако са казали “ментè”, значи се готвят да те измамят. Погледни им антиката, кажи, че ще си помислиш, или ще идеш да си преброиш парите в хотела, и бягай от тези хора! Разбра ли ме? “Ментè” означава фалшификат! Само фалшификат и нищо друго! Разбра ли?
– Разбрах – въздъхна Майкъл и затвори телефона си.

То си беше част от професията – да му показват и истински неща, и фалшиви. Но благодаря! Не беше излишно да е специално предупреден.
Той седеше на красива дървена пейчица с извити подлакътници до бялата стена на някаква селска къща, и се припичаше на ласкавото зимно слънце, докато чакаше да се появи преводачът. Къщата само изглеждаше стара, защото наподобяваше ретро стил, обаче беше висока, просторна с много стаи, дограма със стъклопакет, с барбекю под дървения навес и голям климатик до стената. Под навеса имаше маса, застлана с покривка, и с няколко бутилки върху нея. Но приготвената почерпка явно не беше за него, защото въпреки дружеското тупане по гърба, не го поканиха там.
След малко на улицата спря голям черен джип със затъмнени стъкла и от него слязоха трима мъже. Двама от тях си приличаха като братя и бяха много забележителни представители на местната фауна– яки, късо подстригани, с обли шкембета и дебели вратове, по които бяха овесили няколко реда масивни златни синджири.
“Това май са истинските продавачи – каза си Майкъл. – Демонстрират ми богатство и какви големи пари печелят от сделките си. А третият трябва да е преводачът.”
Той стана и учтиво се ръкува с новодошлите, които смачкаха ръката му в лапите си! После непременно щеше да се отбие в първата болница, за да му гипсират китката, но сега стисна устни и не издаде нито звук. Дори се усмихна, показвайки всичките си зъби като американски кандидат за президент.
Неколцината старци от предишната му компания се разтичаха и донесоха столове за новодошлите. Усмивките и престараването им още по-ясно потвърждаваха, че тези всъщност са главните.
Седнаха и заговориха, а преводачът се стараеше нищо да не пропусне. Имали за продажба една прекрасна тракийска кана с орнаменти и няколко части от сребърна конска сбруя с позлата, изключително ценни и красиви. Майкъл поиска да ги види. Изнесоха ги от къщата и ги сложиха направо на земята пред него. Това в първия момент го стъписа. Но защо да се чуди? Нищо странно нямаше в постъпката им, нали от същата тая земя ги бяха изровили.
Майкъл взе сребърната кана. Да, трябваше много да внимава. Огледа я от всички страни. Поочукана, стара или добре състарена... Никак не беше сигурен.
Виж, съвсем друго нещо бяха четирите плочки от украса за кон. Той ги взе възхитено в ръце и една по една ги прецени много внимателно. После погледна в очите двамата мъже и каза:
– Впечатлен съм. За сребърната кана никак не съм сигурен, но тези плочки... Каква цена си представяте за тях?
Единият от “братята” се подсмихна и ритна с крак каната. От това тя още повече щеше да се очука и състари.
– Тя е ментè – каза той. – Трябваше да те видим колко разбираш от антики.
– Много разбирам – увери го съвсем сериозно Майкъл и посочи с пръст плочките. – Това е моето ниво. Но след още няколко такива шута и каната ще можете да продадете на добра цена.
Това изказване им се стори страхотно и двамата се запревиваха от смях, макар че трудно им се удаваше. След малко избърсаха насълзените си очи и съобщиха цената на плочките. После имаше дълги препирни и ръкомахане, докато тя, съвсем както си е в реда на нещата, беше свалена наполовина. Майкъл реши, че наистина може да ги купи за себе си. Но бе изпратен за друго.
– Господа, това е чудесно начало на разговора ни – заяви той усмихнат.– Но нали не си представяте, че съм долетял от обратната страна на земята само за четири плочки? Аз съм антиквар със сериозни позиции и истински големи клиенти. Добре е да ми покажете поне две-три по-впечатляващи неща.
– Такива хора обичам! – тупна го по рамото единият “брат” и целия го разтърси.
“Не завиждам на спарингпартньора му!” – каза си Майкъл и ведро се усмихна, а преводачът монотонно превеждаше думите ту на английски, ту на български. Беше толкова незабележим, сякаш се беше слял с пейзажа.
Следващата серия се оказа комплект от два сребърни ритона в много лошо състояние и сребърна купа. Беше виждал такъв ритон– крилат пегас с галопиращи предни копита, с изразителна муцуна и изящно продължение на тялото във формата на рог за пиене на вино. Не, не беше точно така. Опита се да изрови от паметта си познатия образ. Онзи пегас от илюстрованите справочници за тракийско изкуство също беше счупен, обаче беше златен. Той представляваше само глава с предната част на тялото, а продължението назад, рогът за виното, липсваше.
Значи тези две сребърни кончета тук бяха част от съвсем друг сервиз. От тях сигурно е пиел виното си някой по-дребен тракийски благородник.
Майкъл се намръщи в израз на недоволство, защото трябваше да покаже, че с този им вид трудно би се ангажирал да ги продаде. Въздъхна разочаровано, поклати глава и насочи вниманието си към третия предмет. Той беше скифос – дълбока купа с релефна украса и две хоризонтални дръжки отстрани. Някакво си сребърно канче за десетки хиляди долари.
“Ще трябва поне него да капарирам, за да не им просветне, че съм дебнал само появата на наколенника” – помисли си той и каза:
– Вижте, и трите неща са ценни сами по себе си, но нека обмисля и потърся подходящи клиенти за ритоните. Сигурно са били доста смачкани и после някой некадърно се е опитал да ги пооправи. По-добре беше изобщо да не ги пипате. Но може би и за тях ще имам някаква идея при следващата ни среща. А скифосът е превъзходен. После ще поговорим за цената, а сега дали имате още нещо интересно и не чак толкова смачкано?
Така в третия сеанс по изнасяне на съкровища от селската къща се появи наколенникът.
Майкъл си наложи да запази спокойствие. Огледа го с интерес, но без да си припада. После попита:
– Той няма ли си другарче, както кончетата са двечки?
“Братята” направиха кисели физиономии и свиха рамене:
– Преобърнахме цялата могила, може да се каже, че я изравнихме със земята, но наколенникът беше само един – предаде думите им преводачът.
– Жалко... Много жалко – въздъхна разочаровано Майкъл.
Повъртя наколенника в ръка и понечи да го остави на земята, но като че ли се поколеба и попита почти с безразличие:
– И все пак колко му искате? Макар че така... самичък... Но може да си помисля...
Това беше Майкъл. Истинският!
Отново влезе в роля и репликите на неписаната, но предварително ясна пиеска, се заредиха от едната и от другата страна. Докато стигнаха забележителния финал от сто седемдесет и пет хиляди долара! Близо три пъти по-ниско от главозамайващата сума, която бяха поискали от неговия клиент.
Майкъл въздъхна примирено и разпери безпомощно ръце. Все едно искаше да каже ”Това си е чисто изнудване от ваша страна, но какво да ви правя? И вие храните семейства. Хайде, от мен да мине!”
Стиснаха си ръце като коректни партньори, уговориха времето и подробностите около плащането, което беше напълно възможно да стане до една седмица. Той им остави десет хиляди долара като гаранция и се разделиха. Беше вече почти обяд.

Майкъл седна във взетата под наем кола, с която бе дошъл, но не потегли. Искаше му се да се похвали на клиента с успешните преговори и да му каже, че веднага трябва да изпрати втория човек с парите. Извади от джоба своя старичък сименс, който много си харесваше и не му се искаше да сменя с по-нов. Започна да търси запаметения номер, но нещо привлече вниманието му.
Тази уж селска къща изглежда се радваше през последните часове на завидна популярност сред любителите на големи и лъскави черни коли. Точно сега на уличката пред нея се наредиха една след друга точно четири такива. От всяка слязоха по двама-трима мъже и започнаха сърдечно да се ръкуват с “близнаците”. Някои очевидно бяха бодигардове, а другите се изживяваха като важни клечки. Крачеха с някаква преднамерена вялост към масата под навеса, косо огрявана от зимното слънце, което светеше през бутилките и хвърляше цветни петна върху бялата покривка. Върху лицата на новодошлите се мъдреха леко отегчени, но благосклонни към плебеите, усмивки. Сред тях се открояваше един малко по-висок мъж с по-делово поведение, на когото важните клечки се явяваха антураж. Той имаше светъл бдителен поглед и хищната усмивка на хиена в добро настроение.
Мъжът седна на централното място на масата и като по магически знак вълшебната къща избълва през голямата двукрила врата към двора изобилие от салати и мезета.
Майкъл не можа да се удържи и, без да се замисля защо, щракна с телефона си една снимка на хиената в компанията на двамата “братя” със златните синджири. Можеше и да не е с добро качество, но тази усмивка и при най-ниска резолюция не би могла да се сбърка! Майкъл обаче се сети, че има и хубав фотоапарат. Извади го от жабката на колата и набързо направи няколко снимки в серия.
В това време един от бодигардовете го забеляза и го посочи с пръст.
“Изчезвай, Майк! – изкомандва американецът сам себе си, остави апарата на таблото, пална колата, включи на скорост и отпраши по неравната селска улица. – Докато наскачат – мислеше си той, – докато се сбутат кой в коя кола да влезе, у кого са пък сега ключовете, докато направят маневри да обърнат, ще съм стъпил на магистралата! Иди че отгатни на изток по нея ли съм хванал или на запад!”
Понесе се на изток, натиснал здраво газта. Джордж и Ели сигурно бяха тръгнали вече към Бургас да го посрещнат.
А бандюгите? Той сви рамене, опитвайки се да си даде кураж:
“Те ще се поядосват малко и ще им мине. Какво толкова се е случило? Някакъв мафиот, който очевидно не се спотайва в сенките, а открито се перчи с бодигардовете и с лъскавите си лимузини, беше се срещнал с други двама престъпници с не по-малко лъскави синджири по вратовете! Вероятно физиономиите на хората от тази странна компания не са тайна за никого в местната полиция!”
След седмица, като им изсипе купчината пачки и им се извини, задето толкова ги беше стреснал, всички отново щяха да се смеят и да го тупат дружески по гърба. Така се мъчеше да се успокои Майкъл, но някакво много недоверчиво ъгълче в съзнанието му отказваше да се отпусне и го караше все по-здраво да натиска педала и да поглежда в огледалото за обратно виждане.
Стигна Бургас, прекоси го почти по права линия с лека дъга надясно и ето че се носеше напред, следвайки табелите, на които пишеше Созопол. Извади телефона от джоба си и позвъни на Джордж. Бяха се разбрали за среща в Бургас, а го беше подминал. Трябваше да го предупреди за промяната. Нямаше нужда да тръгват с Ели. Той сам идваше при тях.

Няма коментари:

Публикуване на коментар