сряда, 2 март 2011 г.

Глава 26. Керванът, една малка армия, 1862 г.

Преди всяко пътуване Гаврил се изпълваше с някакво въодушевление. Каруците на превозвача се подреждаха в колона пред двора на чорбаджията, чираците и калфите започваха да изнасят и да товарят в тях предварително приготвените конопени денкове и чували, а търговецът отмяташе по списък стоката и разпореждаше на висок глас:

– Това тука, онова малко чувалче там, отпред.
Превозвачът, който беше собственик на каруците и конете, също вземаше най-активно участие. Преценяваше колко са тежки денковете и не позволяваше да се претоварват каруците му, че и конете щяха да изнемогнат оттук до Цариград, и някоя ос можеше да се счупи. А от това по-лошо няма – да ти се повреди колата на дълъг път! Дори караше пътниците да изминават по-голямата част от разстоянието пеша, особено по стръмнините нагоре. Тогава даже подвикваше сърдито:
– Хайде слезте да бутате, де! Добичето и то душа носи. Не може да изкачи баира с такъв товар.
Всички слизаха, хващаха с ръце ритлите и бутаха, колкото можеха, за да помогнат на конете. Така до Цариград се стигаше за месец и половина, два. Но не цялото време отиваше в пътуване. Първо трябваше да спрат в Пловдив. Там да си извадят от османската управа тескерета за пътуването, да купят храна за из път и всичко това траеше поне седмица, ако знаеш на кой чиновник колко рушвет да дадеш.
От тези разправии с турците и понеже прекарваше вече по половин година в Цариград, Гаврил научи езика им. Дори гръцки започна да разбира, но още не се отпускаше да говори.

Сложна работа си беше товаренето на един керван. Гаврил бързаше като другите чираци и калфи напред-назад, обаче не пренасяше денковете, а ръководеше цялата дейност. От оная вечер преди пет години, когато потропа на вратата на Динчо Попадиин, нещата за него започнаха да се променят с главоломна бързина. Майсторът скоро оцени енергичността на момчето и неговата отговорност към всяка работа, с която го товареха. А беше и много паметливо. Не забравяше покрай две по-важни задачи някоя дреболия. Скоро Динчо вече не му обясняваше кое как трябва да се свърши. Казваше му кое, а Гаврил си знаеше как.
Държа го чирак без заплата не шест, а само три месеца и го направи калфа. Момчето подскочи до небето от радост и още повече започна да се старае. А след три години, когато изгони с гръм и трясък главния си калфа, защото го улови, че краде от ушитите дрехи и ходи да ги продава на дребно в Капалъчарши, той извика при себе си всичките калфи и се направи, че размисля дълго и дълбоко кого от тях да избере за главен. После ги отпрати, без да вземе решение. Искаше да им покаже колко му е трудно и как всичките ги цени еднакво, та да не им стане обидно, като извади един от тях пред другите да ги ръководи. Пък и избраният да не се главозамае, че го е посочил, защото смята останалите за некадърни. Така “размисля” десетина дни и накрая обяви решението, което всъщност бе взел, още щом хвана крадеца. Беше избрал седемнайсетгодишния тогава Гаврил, въпреки че имаше калфи и на трийсет, трийсет и пет години. Очите на младежа светнаха, но той се постара да скрие пламъка им, като наведе глава и целуна ръка на майстора си.
От този ден нямаше такъв главен калфа като Динчовия! Хем въртеше цялата ежедневна работа на пръста си, хем работеше наравно с останалите, че и повече! Но истинските му качества блесваха като златна монета на слънце, когато се подготвяше керванът за дългия път към столицата.
Трябваше да се предвиди всичко – от това колко колù точно да поръчат за превоза, до храната за из път, цървулите и навущата на чираците, колко пъти и на кои ханове ще се спира и колко ще им струват нощувките. Трябваше да имат топли дрехи и завивки за случаите, когато щяха да спят под открито небе, и най-важната част от работата на Гаврил, любимата му всъщност – беше въоръжението.
Две-три съботи и недели преди заминаването, когато не работеха в къщата на майстора си, калфите и чираците излизаха в планината и там се упражняваха в точна стрелба, а най-малките момчета за първи път хващаха пушка или пищов.
Гаврил много отрано прояви интерес към оръжието. Още от първата си заплата като калфа си купи пистолет и започна да се учи да стреля. Като се върнеше в Копривщица, събираше неколцина приятели и излизаха в планината далече от къщите, за да не стигнат гърмежите до ушите на мюдюрина, и там си устройваха състезания. После си купи пушка и кон, след две години я смени с още по-хубава и се превърна в негласния водач на буйните момци, които смущаваха с лудориите си спокойното градче. А после убеди майстора си Динчо Попадиин, че калфите и чираците трябва да се въоръжат, за да се пазят от разбойниците по пътищата.
– Купù им пушки, бай Динчо! За тебе ще е от полза, защото твоята стока ще пазят – настояваше Гаврил.
– Аз лесно ще купя. Ама кой ще ги научи как да си служат с тях, че да не стане някой сакатлък?
– Аз ще ги науча! Ти само купи!
Така от две години насам стрелбите из баирите не бяха просто лудурии, а съвсем организирано и отговорно обучение. Гаврил се разпореждаше като някой офицер с чираците и калфите. Караше ги да залягат в някоя трапчинка и оттам да стрелят в целта. Или пък да се крият зад някой камък и да гърмят, подпирайки лакътя си на коляно.
– Знам, че по-лесно ще уцелиш, като станеш прав. Но и тебе ще те гръмнат, глупако! Прикрий се и пак опитай, че ще наказвам!
И наказваше наистина. Караше ленивеца да тича с тежката пушка напред-назад и когато вече няма дъх и ръцете му треперят, пак да зареди фишека и да стреля в целта.
– И това може да ви се случи – викаше сърдито на недоволните, крачейки като офицер пред строя. – Не ща после аз да връщам на майките ви само сдиплените ви дрехи и цървулите. Вас искам живи да върна!
И те не можеха да спорят. Прав беше, знаеха го. С Гаврил никога не можеше да се спори. Когато правеше нещо, правеше го, както трябва, премислено от всички страни.
По-интересно беше на другарите му, когато се упражняваха да яздят конете си бързо и да стрелят, докато препускат. Тогава почти никога не уцелваха, но това не обезсърчаваше техния командир. С повече упорство всичко се постига. Тези войскови упражнения не бяха по вкуса на всички, но нуждата да пътуват сигурно и да прекосят империята, без да бъдат ограбени или избити по пътя от някоя шайка разбойници или черкези, налагаше всяко момче и мъж да борави с оръжие.
Старите търговци разправяха, че преди се пътувало по-сигурно и безопасно. Но след Кримската война земята им се насели с черкези от Кавказ, а тези диви планинци не знаеха как се живее в поле и как се оре земя, затова се занимаваха само с разбойничество. Никаква работа не беше подходяща за ръцете им. За нея си имаха роби. Биеха ги и ги насилваха да вършат всичко, а почти не ги хранеха. И не се притеснявахат, че постоянно измират от глад и изтощение. Щом робите им предадяха богу дух, черкезите грабваха пушките, нахълтваха в някое българско село и си завличаха неколцина други. Нямаше спасение от тях. Къде да избягаш, като това е твоята земя и твоят дом!
От такива лоши срещи искаше да се предпази Гаврил по пътя. Въоръжаваха се, въпреки че турската власт забраняваше. Но кой друг да ги защити, като на безобразията на черкезите турците гледаха през пръсти. Бяха ги разпръснали между българското население, накараха го да им отдели от земите си, защото и без това според закона всичката земя в държавата е собственост на султана и той може да я дава на когото си реши. Така че какви са там тези българи, които недоволстват? Даже не са и мюсюлмани, че да търсят някакви права, ами са най-долна рая!
Накараха раята да им построи и къщите и така държавата сметна, че достатъчно им е помогнала. А в същото време беше полезно за нея между толкова християнски села да има и по някое мюсюлманско, та при бунт или друго недоволство, да помагат на редовната войска.
Обаче сметките ù излязоха криви.
Тъкмо черкезите започнаха да предизвикват с поведението си бунтове и недоволство сред иначе кротките българи. Те изядоха зърното, което им беше дадено за посев, изклаха добитъка си и след това се огледаха откъде да си набавят още. Естествено – от българските села наоколо или от стадата, които всяка есен се откарваха към Цариград. А защо да не ограбят някой от пътуващите кервани, обилно натоварен със стока?
Така че не оставаха гладни. Но българите пропищяха от тях от Дунав до Цариград. И преди бяха унижавани и ограбвани. Мислеха си, че по-лошо от това не може, а се оказа, че можело. Местната власт и султанът останаха глухи за оплакванията им, та българите се видяха принудени да се въоръжат. А пък османските управници се видяха принудени да преглътнат това своеволие на гяурите и да се правят, че не го забелязват, защото не можеха да озаптят дивите кавказци, които хем им бяха единоверци, хем рушаха отвътре държавата на султана.
Но не се и опитваха да ги озаптяват. Че то черкезите съвсем не бяха толкова лоши хора! Защо така ги хулеха неверниците? Никого не убиваха без нужда. Ако си дадеш доброволно кесията, пускаха те жив и здрав да си продължиш пътя. Само че не всеки срещнат българин носеше кесия в пояса си. А те как да го пуснат, без нищичко да му вземат? Това просто не им беше в природата! Но и най-бедният българин винаги имаше у себе си нещо, което дивакът от планините много харесваше и не пропускаше да му го прибере. Това бяха топлите бели навуща, които селяните намотаваха около глезените си и пристягаха с кръстосани черни върви. Черкезите не бяха имали такова удобно нещо и затова не оставяха селянин, случайно срещнат в полето, без да му смъкнат навущата. Българите скоро се научиха и още щом видеха насреща си някой от тях на кон, въздъхваха, сядаха край пътя и почваха да ги отвързват. С тозкоз им се разминаваше.
Това все някак се търпеше. Едни бели навуща! Какво пък?
– Бели кахъри – казваха те и махваха с ръка. Така се появи този израз и прилепна в говора им, както черкезите се бяха прилепили към живота им.
“Навущата ли? – чудеше се Гаврил при вечерните разговори край огъня и клатеше заканително глава. – Не са попадали на мен да ми свалят навущата!”
Навущата обаче бяха най-млката злина, за която разправяха хората. Друго не се търпеше никак! Преглъща се да ти влязат дори в къщата и да я оберат или да ти откраднат кокошките. Но да ти отвлекат дете? Няма да го видиш повече! Ако е момиче, турят го под фередже и край! Даже турският мюдюрин няма право да гледа лицата на жените в домовете им. Богатият черкезин, а те бяха малцина, оставяше момичето в харема си, а бедният бързаше да го продаде на някой заможен турчин. Откраднеха ли момче, държаха го да им е роб. Ама истински роб – гладен, бит и вързан нощно време.

* * *
Та ето затова керванджиите от Копривщица, като тръгнеха на дългия си път към Цариград, скриваха почистените и лъснати до блясък пушки между денковете, но така, че хем да не се виждат, хем да могат бързо да ги измъкнат, ако стане нужда.
– Гавриле, готови ли сте вече? – попита Динчо Попадиин, оглеждайки всяка каруца, върху капрата на която се бяха наредили рамо до рамо по един негов човек и един колар.
– Готови сме, бай Динчо! – отвърна момъкът.
– Хайде тогава вървете и да ви пази господ!
Търговецът и главният му калфа се прегърнаха, потупаха се по раменете и керванът потегли. Гаврил яздеше отстрани на кон. Купи си го в Цариград и оттогава ездата стана любимото му занимание. Не пропускаше случай да не излезе в околностите на османската столица и да не препусне през полето, разгонвайки врабците в храстите. Ако видеше там млади турци на коне, не бягаше като попарен, както би избягал в българските земи, където турците бяха господарите и винаги държаха да го покажат.
Тукашните турци си живееха между свои и нямаха такива навици, не се големееха така пред друговерците. И без това столицата беше пълна с всякакъв народ – гърци ли не щеш, арменци, евреи, българи, албанци, араби, европейци по пристанищата и посолствата, в мисии и училища. Турците пак бяха мнозинството в тази пъстра смесица, но нямаха господарско отношение към нея. Може би и поради друга причина – столицата бе едно многолико гъмжило, в което никой никого не познаваше.
Съвсем не беше така в малките градове и в селата из българските земи. Там българинът нямаше право да язди на кон по улицата. Ако види османлия, трябва да се отбие от пътя и да му се поклони, иначе веднага щеше да отнесе няколко тояги по гърба си. А тук, край Истанбул, младите турчета виждаха младеж като тях на кон и веднага си устройваха надбягване. Слагаха по пет гроша на голям камък, литваха в галоп до някое самотно дърво, което си набележеха в полето, и после назад. Който стигнеше пръв обратно до камъка, печелеше между трийсет и петдесет гроша, според това колко души се бяха събрали. Повечето пъти Гаврил ги прибираше в кесията си. А те се смееха дружески и го хвалеха:
– Машаллах, Гавриле! Много си бърз с коня! Ама я ела да се поборим.
Пехливанлъкът беше на почит сред турците, много го можеха, но и Гаврил не се отказваше. Бореше се като лъв, обаче най-редовно загубваше накрая цялата си печалба. Явно не беше там силата му. Дай му на него да препуска! Затова, като тръгнеше керванът, той яздеше редом с него от единия до другия край да огледа всичко наред ли е. А после сбутваше коня с пети и литваше напред като вятър.

Така заминаваха чираците и калфите със стоката.
Съвсем иначе тръгваха търговците. Те потегляха на коне към Цариград два месеца след последния керван и изминаваха цялото разстояние само за седмица. Предварително определяха в събранието на еснафа деня и поръчваха да дойде кираджия с коне за езда.
Тогава всеки даваше угощение в двора на къщата си за роднините, благославяше го поп и в ранния следобед търговците започваха, вече твърде добре почерпени, да се събират на края на селото при конете. Цяла тълпа роднини изпращаше заминаващия, а подире му свиреше музика с гъдулки, зурни и тъпани. Той целуваше на раздяла жена си по двете бузи, а тя закичваше над ухото му китка здравец, която беше вързала с червен конец с нанизано на него мъничко златно рубие. Като се съберяха всички, яхваха конете и потегляха в разтеглена върволица, водени от кираджията и сподиряни от неколцината му помощници. А роднините махаха с ръце и викаха подире им благословии за здраве и добра сполука.
Някой от заминаващите се сещаше уж да каже нещо важно на жена си и връщаше коня обратно, та пак да я прегърне за последно, защото нямаше да я види поне половин година. Друг пък се клатушкаше пиян на седлото си и май наистина само божията благословия го крепеше да не падне. Трети, съвсем скоро оженен, плачеше с пиянски сълзи като дете за младата си жена, готов да се върне и никъде да не отива, но другарите му хващаха коня за юздата и го повличаха след себе си с окуражителни думи, защото добре знаеха какво му е на душата.
Като стигнеха в Цариград, керваните им поне от седмица бяха там, разтоварени в хана, който най-редовно използваха – “Балкапан” или близкия “Чорапчù хан”. Всеки главен калфа вече се беше погрижил да се настани със своите хора по седем-осем души в стая и под негово ръководство те бяха започнали по цял ден да шият донесените скроени дрехи. Докато майсторът продаваше на едро топове шаяк и аба, те продължаваха да изработват дрехи, които или някой изкупуваше на едро, или ги отнасяха в Капалъчарши да се продават на дребно по сергиите. Обикновено цели топове плат купуваха търговците от Анадола или Персия, които си го шиеха в своите земи по свои кройки. Все пак различните народности в голямата Османска империя се обличаха различно и по дрехите им лесно можеше да разпознаеш кой е българин, грък, турчин, арнаутин или арабин.

Но това вършеха, чак като пристигнеха в Цариград. А сега Гаврил застана начело и поведе колоната от натоварени каруци като генерал, предвождащ войската си с обоза и оръдията в нея – бавно, но с напълно осъзната отговорност и с ясна крайна цел. 

След месец Пловдив беше отдавна зад гърба им и те наближаваха вече Одрин. Керванът значително беше нараснал, защото към него се присъединиха шест каруци с поклонници за Божи гроб, тръгнали да стават хаджии, и още два кервана със стоки на други копривщенски търговци, чиито калфи Стоян и Недьо не си го признаха отначало, но нарочно бяха изчакали да се появи Гаврил, за да пътуват заедно с него.
Гаврил, като разбра какви са намеренията им, ги извика настрани и смръщено ги попита:
– Защо висите да ме чакате? Колкото повече коли сме, толкова по-бавно ще се движим. По-трудно ще се преспива в хановете, защото те нямат много стаи. Пък и с тези каруци на поклонниците, пълни с жени и деца, стаите все ще са за тях, а ние ще спим на открито. Ами ако завали?
– Ами че ти защо ги взе с теб? Да си бяха пътували самù! Какво ти се овесиха на врата? – взе да мърмори Стоян Чалъков, също главен калфа като Гаврил, но седем години по-голям от него.
– Защо! – троснато отвърна Гаврил. – Да не мислиш, че съм ги канил? И аз не ги щях. Ама как да ги пусна сами да пътуват? Те представа си нямат колко черкези обикалят между Пловдив и Цариград! На произвола ли да ги оставя? Понеже били тръгнали на поклонение като добри християни, а бог е казал “Не убивай!”, една пушка не са си взели! Ние имаме за нас си, ще пазим и тях.
– Ами че то, Гавриле, и ние затова те чакахме да дойдеш – призна си другият. – Само ти тръгваш с толкова оръжие.
– И какво от това? Да не съм длъжен и вас да пазя? Купете си пушки, бе!
– Ще си платим бе, Гавриле – замоли го Стоян. – Само ни заведи живи до Цариград!
Гаврил ги измери отдолу догоре с поглед и започна да крачи нервно напред-назад, а те притеснено чакаха какво ще реши тоя довчерашен хлапак. Много голяма тежест искаха да положат на неговите деветнайсетгодишни рамене! Но как да им откаже? А как се носи отговорност за такава неорганизирана тълпа?
“Защо пък неорганизирана?” – запита се той.
Спря да крачи, погледна ги в очите и много кратко и ясно им каза, като че ли го четеше по книга:
– Няма да ми плащате. Искам обаче да има ред, да ми се подчинявате за всичко, иначе ще ви изгоня от кервана. Един от твойте, Стояне, или твоите хора, Недьо, да направи беля, всички ви оставям! А всеки от вас сам ще си стяга калфите и чираците, не ме интересува как.
– Добре, Гавриле – радостно се съгласи Стоян.
– Не бързай, не съм свършил! – сряза го Гаврил. – Ще определим точен ред на каруците и той не трябва да се разбърква! В средата ще сложим поклонниците, преди тях ти, Стояне, с твоите хора, а след тях ти, Недьо.
Неделчо Койбашиев кимна с готовност.
– Моя керван с пушките ще разделя на две – продължи Гаврил.– Едните ще вървят в началото на колоната, а другите в края. За всяко произшествие ще ми съобщавате веднага! А нощем от всеки керван по двама души ще стоят будни да пазят. През деня ще лежат в каруците и ще си отспиват. Кога ще тръгваме и кога ще спираме, аз ще казвам. Това е.
– Съгласни сме! – потупа го Стоян по рамото и си въздъхна с облекчение. – Прав си. Ред трябва да има.
– И няма да ме тупаш по рамото – погледна го Гаврил в очите с израз, който не търпеше противоречие. – За да ме слушат и другите, трябва да виждат, че вие двамата не се държите свойски с мен, а както вие командвате чираците си, така аз командвам вас. Сега вървете да подредите каруците!
Те кимнаха и тръгнаха да изпълнят нареждането.

“То не било толкова трудно – каза си Гаврил, сам изненадан от себе си и от лекотата, с която се породи идеята в главата му. – Я да организирам сега и моите хора!”
Той извика двама от калфите, които най-добре се справяха в стрелбите, и им обяви, че ги повишава в свои преки помощници. Обясни им как да разделят каруците си на две групи и че те ще ги ръководят. Така след половин час хаос, цвилене на коне, плющене на камшици и разместване, огромният вече керван утихна и всички погледи бяха вперени в младия предводител, който беше стоял с коня си отстрани и бе наблюдавал зорко цялата суматоха.
Гаврил ги огледа, кимна с най-сериозно изражение на лицето си и даде знак с ръка на първите да тръгват. Цялата колона пое по пътя.
Всички, като гледаха тоя ред, изпитаха чувство за сигурност и лекота. Те бяха сговорчиви и работливи хора и лесно можеха да бъдат управлявани, стига водачът им да знаеше какво прави, а този момък очевидно знаеше!

Особено уважение си спечели Гаврил сред групата на поклонниците. Те бяха заможни хора – чорбаджии, сами свикнали да се разпореждат, и затова искрено ги възхити тая опитност на толкова млад човек, който очевидно бе организирал не един път такива кервани. Не биха повярвали, ако някой им кажеше, че това Гаврил току-що го измисли и осъществи.
Една от поклонничките протегна към него шепата си и каза:
– Ела да ти дам, младежо, малко сушени сливи. Като не искаш от нас пари, с друго не можем да ти благодарим. Вярвам, че господ те е изпратил.
Гаврил прецени, че ако вземе няколко сливи от жената, няма да подрони командирския си авторитет. Пое ги в шепа и се усмихна. Тя също му се усмихна, тъмните ù кафяви очи сякаш надникнаха в душата му и отвориха там някаква тайна врата, за която Гаврил не беше и подозирал, че я има. А от докосването на топлите ù пръсти в сърцето му припламна огънче, което в следващите дни щеше да се разгори неудържимо. Това го смути, той пришпори коня си и препусна към челото на кервана, за да не забележи тя вълнението му.
През следващите дни се усети, че все гледа да язди някъде зад каруцата, в която пътуваше тази жена с мъжа си, за да я гледа крадешком. Мъжът ù – собственик на големи стада говеда и на няколко воденици край Лом, се казваше се Йоан Логофетов и никога не беше пътувал пò на юг от Пловдив. Беше към четирийсетгодишен, а Йоаница, така ù викаха другите по мъж, десетина години по-млада от него.
Като разпредели задачите между четиримата си помощници, Гаврил нямаше много грижи. А свободният човек какво прави? Размечтава се. Досега не му се беше случвало. Е, мечтал си бе да стане най-големият търговец в Копривщица, да вдигне най-хубавата къща, за да натрие носовете на всички надути чорбаджии, които гледаха отвисоко на него – сирака. Мечтал бе да си купи най-хубавия и най-черен кон с бяла грива и опашка. Не беше срещал такъв, но го виждаше в представите си. Ала докато не го бе погледнала Йоаница с тия големи, тъмни очи, не беше си мечтал за бяла женска ръка, която да го погали или розовите ù устни да го целунат.
Керванът си вървеше, пътят се изминаваше. Стигнаха Одрин и го оставиха зад гърба си, а те освен размяната на няколко обикновени думи и изпепеляващи погледи зад гърба на мъжа ù, не се бяха приближили един към друг нито на сантим.
И как да го направят пред три кервана с калфи, чираци и каруцари и пред цяла тълпа богомолци? Трябваше или да е тайно, или да захвърлят досегашния си живот. Можеха да махнат с ръка на целия свят и да избягат заедно, но къде? Това би бил скок с двата крака в неизвестното. Тя би загубила богатия си съпруг и осигурения живот, а Гаврил щеше да изхвърчи от абаджийския еснаф и никога нямаше да спести необходимите му пари, за да стане най-богатия търговец с най-голямата къща. Напротив, кракът му нямаше да може да стъпи вече в Копривщица. А Йоаница щеше да бъде низвергната от цял Лом и околията му!

Гаврил дни наред си блъскаше главата как да постъпи, за да не разруши прибързано своя живот и нейния, и в същото време да има тази жена, привличаща го така, както пламъкът на свещта привлича пеперудите и опърля крилата им. Йоаница също отчаяно се мъчеше да измисли нещо. Беше по-голяма от това прекрасно момче и, предвкусвайки близостта си с него, знаеше, че той щеше да я пази в сърцето си като най-скъп спомен чак до старини. Но точно тя – по-голямата и по-опитната, трябваше да измисли как да се осъществи тяхната близост. Денем седеше в каруцата до мъжа си, а нощем спеше пак до него в същата каруца под открито небе или пък в стаята на някоя гостилница. Нямаше никакъв начин!
Докато няколко съвсем дребни неща неочаквано не ù помогнаха. Тези дребни неща се наричаха дървеници.

Бяха спрели вечерта край един хан точно преди Люлебургас, на два дни път от Цариград. Пътниците, които можеха да си платят за стаи, нямаше да спят в каруците или на черга върху твърдата земя. Йоаница тъкмо се унасяше в сън в една стая на втория етаж, безчувствена вече след десетгодишен брак към оглушителното хъркане на мъжа си, когато нещо я ухапа болезнено по крака. Подскочи с писък в леглото и панически отметна завивката. На лунната светлина видя едрите буболечки, които се разбягаха по чаршафа, търсейки къде да се скрият.
Тя още повече записка и затропа с крака по пода. С треперещи ръце едва успя да изкара искри от огнивото и да запали една свещ. Започна да бута мъжа си и да го удря с юмрук по рамото.
– Ставай! Ставай, виж какво е това?
Той поотвори натежали клепачи и погледна. После седна в леглото и недоволно измърмори:
– Какво е? Пфу! Дървеници, не виждаш ли?
В чистата и спретната къща на своите родители тя никога не бе виждала такива гадинки. Нито в къщата на свекърва си, където живееха.
– Какви дървеници? Ставай, Йонко, няма да спя тука! Знаеш ли как силно хапят!
Мъжът ù се обърна с гръб и измърмори:
– Не знам. Мене не ме хапят. Където съм бил по хановете, другите пищят от тях, а мене не ме закачат.
Тупурдията, която се вдигна в това време в съседната стая, засили паниката ù.
– Ставай! – започна тя пак да го бута. – Да вървим да спим в каруцата!
– Върви, където искаш! – изпухтя той. – Наръбиха ми се кокалите в тая каруца. Откога не съм спал на меко легло!
Жена му се огледа безпомощно, ококорила очи. Не можеше да си представи, че ще легне пак тук и гадните буболечки отново ще я налазят. 
– Ставай, Йонко – захленчи тя. – Няма да мигна тука цяла нощ! Ела да спим навън! Не е студено.
– Стига, ма! – сопна ù се той. – Остави ме да спя! Ти върви навън, като щеш!
Йоаница изтръска старателно едното от одеялата, които си бяха донесли в стаята, и се загърна в него.
– Отивам, чуваш ли? – каза му за последно, но ù отвърна гърлено клокочене, последвано от равномерно засилващо се хъркане.
Тя излезе и тихо притвори вратата зад гърба си. В двора на хана бяха прибрани разпрегнатите от каруците коне. Те тихо пръхтяха и помахваха с опашки. Каруците бяха останали извън оградата, понеже бяха твърде много. Близостта на османската столица вече правеше спането на открито безопасно и ги нямаше обичайните момчета, които Гаврил винаги досега оставяше да дежурят будни покрай кервана.
Гаврил. А той самият къде беше?
Щом мисълта ù се насочи към него, с внезапна яснота тя осъзна, че сега е моментът! От тази мисъл дъхът ù секна. Сега или никога! Запристъпя между спящите, влачейки тихо нахлузените на бос крак цървули, и се заоглежда. Кръглата луна услужливо ù осветяваше пътя и Йоаница виждаше тук двама-трима мъже, налягали и хъркат един до друг, там някой сам. Сети се, че и нея може някой да я види и познае, затова повдигна тъмното одеяло, закачули главата си, и продължи да се взира. Ей го там, съвсем встрани. Даже не си бе завел коня в двора. Вързал го беше за едно близко дърво. Постлал ямурлука и заспал така, незавит в топлата нощ.
Тъмната фигура безшумно коленичи до спящия и една нежна ръка го погали по лицето. Гаврил стреснато отвори очи.
– Шшшт... – Йоаница допря с пръст устните му, полегна до него и го покри с одеялото си.
Звън на камбани мигом го оглуши, ангелски хор запя и зашемети неразбуденото му още съзнание! Йоаница плътно притисна тялото си до неговото и косите ù се разпиляха по лицето му. Трябваше му цяла минута, за да възвърне способността си да реагира. Той неуверено я прегърна с две ръце и я целуна по шията.
Не знаеше какво да прави. Нямаше представа какво трябваше да вземе или да даде на тази жена, но се почувства неизмеримо щастлив. Можеше да лежи така до зори, притиснал я в прегръдката си, и да не помръдне повече, за да не се стресне и да не побегне тази нощна самодива. А на сутринта да се окаже, че всичко е било само сън.
Йоаница осъзна, че младежът за първи път държи жена в ръцете си и трябва да му се помогне, трябва да бъде насочен. Тя започна полекичка да го гали и да го освобождава от дрехите му. По-нататък вече нямаше нужда. Мъжът в него разпука черупката на чистата невинност и бурно встъпи в правата си, отредени му от майката природа.

На сутринта керванът отново се застяга за път. Всички се плискаха с вода на чешмата в двора на хана. Каруцарите извеждаха и впрягаха конете. Тези, които бяха спали по стаите, нарамили завивките си, търсеха своите каруци. След малко дългата върволица се източи по пътя за Цариград и пое с равномерен ход.

Гаврил яздеше отстрани, а мислите му бушуваха. Как да намери начин да поговори с Йоаница? Как да забави кервана по пътя, та още веднъж да преспят на открито, преди да влязат в столицата? Стигнеха ли там – край! Нямаше да я види повече. Той отиваше с хората и стоката си в “Балкапан”, а поклонниците щяха да продължат към светùте места. Не можеше да я остави да си тръгне така! Животът му не можеше да продължи без нея! Сърцето му се гърчеше в безизходица и едновременно с това ликуваше при спомена за нощното му преживяване.
А керванът си вървеше и душите им отново се допираха отдалече само с погледи и небрежно разменени думи.
Гаврил приближи с коня си до каруцата и го осенù идея. Пак тази странна способност внезапно да му идват в ума неочаквани, но много подходящи решения! Той изпита странна почуда от това, но остави чуденето си за после. Сега по-добре да действа!
– Йоане, не ти ли дойде до гуша да се друсаш на капрата? Яздил ли си някога такъв страхотен жребец като моя?
Йоан отпусна поводите на впрегнатия кон и се засмя:
– И аз имам хубави коне, Гавриле, но като твоя, да си призная, не съм имал! Гледам те и ти завиждам. През целия път насам.
– Искаш ли да го разтъпчеш напред-назад? А? – подкупващо повдигна юздите Гаврил.
– Ще ми дадеш ли? – възкликна Йоан, широко ококорил сините си очи. – Наистина ли ще ми дадеш?
Двамата размениха местата си. Търговецът от Лом с момчешки възторг срита хълбоците на коня и препусна напред покрай колоната, а после хвана през полето, та се не видя!
Гаврил седна на капрата до жената, която беше държал в прегръдките си тази нощ, и я попита:
– Какво ще правим оттук насетне?
– Нищо – кратко отвърна Йоаница.
Сред равномерното скрибуцане на каруците и пръхтенето на конете тихият им разговор не можеше да бъде чут от никого.
– Иска ми се да избягаме, но не мога веднага да подредя къде и как ще живеем.
– Затова всичко ще си продължи, както е било – отвърна тя.
– Сърцето ми ще се пръсне, че не си до мен – с пресипнал глас откри мъката си младият мъж. – Все ще мисля как той те прегръща нощем и ще полудея!
– Той ми е мъж, Гавриле, пред бога и пред хората. Ти си млад, а аз скоро ще остарея. С десет години съм по-голяма от тебе. Ще си намериш някоя млада и хубава жена и ще ме забравиш.
– Тебе искам! – упорстваше Гаврил. – И като остарееш, пак ще те обичам! – Последната дума трудно излезе от устата му, защото никога досега не я беше казвал. – Остави го! Ела с мен в Цариград. Аз тепърва ще стана голям търговец, ще видиш. Скоро ще се отделя от майстора си. До година-две най-много.
Жената помълча, търсейки най-подходящите думи, за да го разубеди, но без да нарани самочувствието му. Искаше той нея да остави, а не да се чувства отблъснат и огорчен. И ето че ги намери:
– Не ти трябва шавлива жена като мен, Гавриле. Днес теб съм харесала, а утре ще се заплесна по някой друг. Ще разберат хората. В едно малко градче нищо не остава скрито. Защо да ти се присмиват зад гърба, че докато отсъстваш с месеци, жена ти хойка?
Гаврил я погледна стъписано в очите, а тя му се усмихна.
– Ти не си такава – прошепна той невярващ.
– Такава съм. Затова отивам на Божи гроб. Искам да измоля прошка за греховете си и дано бог ми помогне да се върна в правия път. Ама... не ми се вярва.
Гаврил поседя смълчан на капрата до нея, а после ù подаде дългите поводи, слезе и закрачи покрай колоната, която лека полека го изпреварваше, изнизвайки се по пътя. Отдалече погледна към Йоаница с болка и огорчение, но видя само приведения ù гръб. Не можеше да забележи как раменете ù ситно треперят, а от очите ù капят сълзи.
Тя скрито се прекръсти и промълви:
– Прости ми, майчице Богородице, тоя грях и ми бъди застъпница пред господ да изпълни горещата ми молба!
После изтри сълзите си, пое си успокоена дъх и зачака своя мъж, изчезнал някъде зад хоризонта, да се върне отново при нея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар