сряда, 2 март 2011 г.

Глава 27. Трактат за сражението и войната, 1863 г.

Зад прозореца на кабинета обилно валеше януарският сняг, затрупвайки полека улиците на Берлин и железопътните линии на гарата отсреща.
Министър-председателят на Прусия Ото фон Бисмарк, стоеше пред прозореца, рошеше с пръст моржовските си мустаци и съсредоточено обмисляше писмото, което смяташе да напише на посланика си в Петербург. Искаше да си осигури подкрепата на Русия във войната с Франция, която замисляше. С какво да подмами Русия? Какво иска да постигне точно сега императорът? Иска да отхвърли ограниченията, които победителите му наложиха след Кримската война, разбира се, и така пак да може да пусне военния си флот в Черно море.
И Бисмарк на негово място би се чувствал абсолютно уязвим от юг без кораби, които да го защитават! Трябваше посланикът му да намекне в Петербург, и то съвсем неофициално, че Прусия би го подкрепила в неговия стремеж.
“Не, не, не... Прекалено рано е. По-полека. Думата “подкрепа” е доста силна и влече след себе си подписване на договори, а това е много обвързващо. Ще му напиша да каже, че бихме запазили благосклонен неутралитет. Така е по-удобно за нас. Да. Хубаво би било да се изтърве за това пред посланика на Франция, за да ядосам Наполеон Бонапарт ІІІ. Добре е да започна леко да го дразня вече. За предпочитане е той да ни обяви война, той да е агресорът. Хубаво, хубаво...”
Шампионът по шах обмисляше стратегическите си ходове по европейската дъска, доста преди да дойде времето за реалното им разиграване.
“Какво ще стане тогава с агресора? Любимите ми южни германски кралства ще престанат да симпатизират на това бледо подобие на чичо си, когато тръгне да убива германци! Но аз ще поискам те не само да се намръщят, а да ме подкрепят с войски! Ще го смачкаме всички заедно и ще обявим, че оставаме заедно завинаги! Докато са опиянени от триумфа на успеха, те ще се влеят в една обща Германия, от която после няма да могат вече да изпълзят навън! Точно така... Време е слухът за моето заиграване с Петербург да стигне до Париж и да започне да им къса нервите...” 
Министър-председателят лично и подробно пишеше инструкции до посланиците на Прусия в различните столици и държеше абсолютно точно да бъдат следвани. Той се отдръпна от прозореца, седна зад бюрото си и натопи перодръжката в мастилницата. След половин час беше привършил писмото, когато на вратата почука началникът на канцеларията му.
– Влез – каза с плътния си глас Бисмарк.
– Хер Бисмарк, хер Вернер фон Сименс дойде.
– Помоли го да изчака малко. А ти вземи тези документи. Подписах ги.
Най после парламентът бе одобрил предложения от него закон за изплащане на пенсии на държавните служители и той току-що беше подписал разпоредбите за неговото прилагане. Така държавата щеше да закриля хората, които работеха всеотдайно за нея, закриляше и техните семейства при злополука на работното място, което, разбира се, не се случваше, но звучеше добре. Парламентът бавно проумяваше ходовете му. Злословеха, че бил революционер с неговите социални идеи. А забравиха бунтовете отпреди петнайсет години!
“Да, господа – каза им той веднъж. – Виждате, че се задават революции. Е, ако революцията е неизбежна, тогава трябва да я направим ние!”
Той се усмихна, защото отново си спомни стъписаните им лица при тези думи. Толкова ли беше трудно да разберат, че по-силен гарант за живота и богатствата им щеше да бъде не полицията и стрелбата срещу барикадите, а добрата грижа – като да осигуряваш храна и почивка на коня, който яздиш. Той прочете писмото до посланика, което току-що бе написал, натисна отгоре попивателната и го запечата в плик. После дръпна въженцето до бюрото си и звънецът в преддверието даде сигнал на помощника му.
Началникът на канцеларията взе писмото, за да го изпрати с дипломатическата поща, въведе чакащия хер фон Сименс и излезе. Неговата роля в ходатайството, за което го помоли майка му, се свеждаше до тук. Тя работеше като икономка в дома на хер Сименс и веднъж каза на сина си, че той безуспешно се опитвал да предложи някои свои идеи на правителството, но никой не му обръщал внимание. Единственото, за което го молеше, бе да му даде възможност да говори с хер Бисмарк. Ето, направи го.

Четирийсетгодишният мъж с тъмна, сресана на страничен път чуплива коса, и сливащи се с бакенбардите му мустаци, влезе в кабинета на министър-председателя и кимна сковано. Даваше си сметка колко е натоварен с работа и отговорности този държавен мъж, затова беше премислил най-простия и ясен начин, по който да изрази идеите си.
– Заповядайте, хер Сименс, седнете – покани го Бисмарк на стола срещу себе си. – Слушам ви.
– Хер министър-председател, благодаря, че ми отделихте от ценното си време...
– Стига, стига. Ако цените времето ми, давайте по същество– прекъсна го Бисмарк.
– Извинете. По същество... Вие, разбира се, знаете, колко бурно се развиват технологиите, железопътният транспорт с мощните му парни локомотиви и телеграфните съобщения. Може би знаете, а може би не, че предприятието “Сименс и Халке” се занимава главно с производството на все по-съвършени телеграфни апарати и ние със съдружника ми сме главен доставчик на електрически телеграфи за линиите, които се изграждат едновременно с железните пътища.
– Не знаех – призна си Бисмарк. – Какво ви трябва, хер Сименс? Държавно финансиране ли очаквате от мен?
– Не, хер Бисмарк! Нашите апарати са най-добрите и ги продаваме много успешно. Но, както ви казах, технологиите бурно се развиват. Не искам да ви обидя, но сигурно не си давате сметка каква мощна енергия е електричеството! Може би сте чул, че в Америка се правят опити да се създаде електрическо осветително тяло и масово да се произвеждат лампи. Добре, те ще го направят. Но аз задавам един простичък въпрос – а откъде ще вземат електричеството за тях?
– И вие смятате, че можете да дадете отговора?
– Да. На път сме да създадем машина за генериране на електрически ток. Чак тогава лампите на мистър Едисън ще могат да светнат. Тук вече стигаме до държавата, която вие, хер Бисмарк, представлявате. Всичко, което досега произвеждаме, ние продаваме пак на такива предприемачи като нас. Но в производството на генератори на електрическа енергия можем да вложим пари и усилия, само ако държавата започне след това да я употребява.
– За какво? – попита събеседникът му.
– За да освети улиците и кабинетите като вашия, за машините във фабриките, които лесно могат да се приспособят от задвижване с вода към електрически мотор. Дори в къщите на хората може да се прокара осветление. Може... може много неща. Даже да се направи електрически влак!
– Чак пък влак? Не, не, хер Сименс. Да спрем засега до генераторите.
– Ако ние вложим усилия в разработването им и произведем дори няколко, това ще изчерпи напълно финансите ни, хер Бисмарк. Но аз не съм дошъл при вас за пари, а само се надявам да получа държавна гаранция, че генераторите ще бъдат изкупени и държавата ще вложи средства в прокарване на електрическа мрежа поне за нуждите на големите градове.
Този ход беше добър. Стратегът Бисмарк го оцени високо. Не реални пари, а държавна гаранция! Виж ти новост! Ако машината проработи, обещаваме да я купим. Ако се провали, разорението си е за ентусиаста. Но ако му дадем гаранция за бъдеща покупка, даваме тласък на германския ентусиазъм и техническият напредък ще е в ръцете на Германия!
“С това можем много да изпреварим всички, които сега наричат себе си Велики сили. Защото идва великата сила на техниката. Даже вече дойде, но те не го осъзнават.”
Бисмарк се облегна назад и разроши с палец мустаците си, вгледан замислено в този мъж.
– Хер Сименс – каза той след малко, – много далече ще стигнете с предприятието си! Имате пълната ми подкрепа! Ще бъде ли готов скоро вашият генератор?
– Работим, хер Бисмарк. Трябва да се решат някои конструкторски детайли, но до две години надявам се...
– Ще се радвам да се видим пак – подаде му ръка министър-председателят.
Изобретателят никога не се бе чувствал толкова окрилен! Щеше да е готов след две, най-много три години. Конструкторски проблеми ли? Та той изобщо още не беше конструирал истински, само бе нахвърлял някои скици и изчисления и просто анализираше на какво трябва да се опре и как да накара електромагнетизмът да заработи извън лабораториите. Виждаше го в ума си и знаеше, че ще го направи. Сега вече със сигурност!

Министър-председателят остана да седи замислен зад бюрото си, загледан сякаш в далечното бъдеще. Този Сименс! Изглежда беше също такъв необуздан мечтател, само че в областта на техниката, какъвто бе самият Бисмарк в политиката. Електрически влакове! Че за тях ще трябват тонове електричество! Откъде?

Началникът на канцеларията почука и въведе един мъж, твърде добре познат.
“Ах, да! – върна се Бисмарк от бъдещето обратно в своя кабинет.– Последният от  агентите ми в Полша!”
– Добър ден, хер Бисмарк.
– Заповядайте, влезте. Дано поне вие ми носите добри вести. Намерихте ли някой Домбровски?
– Намерих, да, намерих. Дори разговарях с него.
– Отлично! – усмихна се министър-председателят.
Агентът му сведе поглед към пода.
– И аз така си помислих отначало – поклати глава той, – но не се получи. Съжалявам, хер Бисмарк, не се справих със задачата.
Бисмарк го изгледа със свъсени вежди. Това никак не му хареса. Беше написал такова примамливо писмо. Всяка мишка би се хванала в капана му. Той самият би се хванал!
И другите двама агенти бяха стигнали до своите Домбровски. На единия любезно бяха отговорили, че пан Домбровски ще си помисли, и не го бяха допуснали до него, а после го бяха натирили да си върви.
Вторият бе проникнал в руските владения, стигнал във Варшава, само за да установи, че един подходящ офицер на име Ярослав Домбровски повече от година вече е арестуван от руснаците за революционно подстрекателство. Агентът решил, че ако той прояви интерес към предложението на хер Бисмарк, то ловкият дипломат ще съумее бързо да организира бягството му от затвора. Успял чрез “добри хора” от затворническата охрана да му изпрати писмото, а после видял как то лети от някакъв висок прозорец с решетки, накъсано на малки парченца, които вятърът посипал като снежинки наоколо.

Какви бяха тези поляци? Някаква свръхнадареност ли имаха да четат чужди мисли, или господ ги закриляше? Не, не! Ако ги закриляше наистина, Полша нямаше да бъде разделена на три части! Тук имаше нещо гнило! Може би не в агента беше вината?
– Разкажи ми за срещата си. Ти поне си разговарял с твоя Домбровски.
– Смятах, че ще го намеря в шляхтишкото му имение в Люблинското воеводство. Но ми казаха, че бил заминал за Варшава. Съмишлениците му много се впечатлиха, като им обясних защо го търся, и един от тях ме придружи до града. Там не го намерихме веднага, защото се оказа, че два дни преди това всички, които били заподозрени за революционна дейност, трябвало незабавно да се укрият от военния набор. Седях в една квартира, чаках цяла седмица и вече си мислех, че са ме забравили, но на пети януари дойде един печатар и ме отведе в друга тайна квартира. Там живееше Станùслав Домбровски. Разговаряхме близо час. Аз му разказах всичко, както ми поръчахте. И за оръжията, които ще му предоставите, и за разгласата с листовки и как ще има възможност да обедини  всички поляци от трите дяла и как пруската армия ще го подкрепи...
– Да, добре! – кимна Бисмарк. – И откъде изскочи проблемът?
– Не мога да си го обясня, хер Бисмарк – сви рамене агентът. – Те ме слушаха така зяпнали с уста, като че ли сам Исус Христос беше слязъл на земята да им говори. Аз му дадох за потвърждение на думите си вашето писмо, той го отвори и го прочете най-внимателно. После го сгъна и го прибра. Каза ми, че ще се наложи да свърши някои важни неща за два-три дни, преди да тръгне с мен за Берлин. Настаниха ме в съседната стая за през нощта. Аз си седях в стаята и се ослушвах, влизаха и излизаха всякакви хора. После стана късно, те утихнаха и аз също легнах да спя.
– И какво стана на другия ден? – попита го Бисмарк настойчиво.
– На другия ден всички бяха изчезнали. Без следа. А във вестибюла, където бяхме говорили, видях писмото, забито с нож върху масата.
Агентът помълча, въздъхна скръбно и добави:
– Не знам къде сбърках. През целия път дотук анализирах разговора, всяка думичка повторих в ума си, всеки жест, всеки поглед. Сам не очаквах, че толкова много подробности съм запомнил. Не намерих грешка, но сигурно с нещо съм се издал. Иначе нямаше да си идат.
– Хм! – изсумтя Бисмарк. – Непонятно!
Беше успявал да надхитри такива стари дипломати, без да се усетят! А тези Домбровски бяха абсолютно неопитни. Дори не бяха политици! Министър-председателят забарабани нервно с пръсти по дъбовото си бюро.
– Добре, върви си. Аз ще помисля върху проблема.
Мъжът си тръгна, но на вратата се обърна и попита:
– Да ви върна ли писмото или да го дам на чиновника отвън?
– Дай го на мен – отвърна разсеяно Бисмарк.
Агентът остави пред него прободения в средата плик и почти беше стигнал до вратата, посегна даже да отвори, когато рязък глас го спря:
– Стой!
Той се обърна.
– Какво е това? – Бисмарк бе разгънал писмото си върху бюрото и сочеше нещо с пръст.
– А, това ли? – усмихна се агентът. – Чиновникът отвън го подписа и подпечата. Каза, че така е по правилник.
Очите на министър-председателя мятаха мълнии:
– Прочети ми какво е написал – викна сърдито той.
– Ами подписа се – сви рамене агентът. – Какво да му чета на един подпис?
– Аз много добре познавам неговия подпис – в гласа му проскърцаха метални нотки. – Това е нещо друго!
Мъжът вдигна писмото към очите си и като попарен го остави обратно.
– Какво е? – изгаряше от нетърпение Бисмарк.
– Написал го е на полски! – възкликна агентът потресен. – Но той нали е германец? Написал е “Не веж!”
– Какво значи това?
– Не вярвай – прошепна едва чуто агентът. – Той го написа и върху трите писма.

Бисмарк го отпрати и дълго седя мрачен в кабинета си, размисляйки върху ситуацията. Някой му открадна цяла една стратегическа комбинация в играта с Русия, с Австрия и дори с Франция. Някой му измъкна такъв силен коз! И този някой беше не друг дипломат или политически шпионин, а началникът на собствената му канцелария! Човекът, с когото бе споделял тайните си замисли! Който му беше абсолютно предан!
Той посегна към въженцето и дръпна звънеца.
Помощникът му застана в отворената врата. В стаята се смрачаваше и се виждаше само силуетът му.
– Да ви запаля ли лампите, хер министър-председател?
Бисмарк се загледа в този безлик силует и попита:
– Кой си ти всъщност? – изправи се и вдигна с изобличителен жест насреща му писмото.
Мъжът мълчеше.
– Защо го направи? – изкрещя върховният държавник, над когото стоеше само кралят на Прусия. – Чий шпионин си ти? На кого служиш? А?
– На Полша – тихо, но съвсем отчетливо, отвърна чиновникът.
Както беше скочил прав, Бисмарк се срина в стола си:
– На Полша ли? Ти предаде Германия! Предаде родината си. Все едно да предадеш своята майка!
– Майка ми е полякиня – отвърна силуетът в рамката на вратата.– Баща ми също, макар че не се гордея с него. Той беше чудовище! Но тя... тя искаше за себе си и за мен достоен живот, без унижения, задето сме поляци. Искаше да забрави, че е родена там, искаше да стане истинска германка. Аз също исках. Но не успях.
Бисмарк седеше и го гледаше с недоумение. Не проумяваше постъпката на този човек. Идеше му да го стъпче с крака, а беше толкова стъписан, че не можеше да се надигне от стола си. Затова го смачка с думи:
– Ти, жалка гнидо, ти, долен червей, се опита да застанеш на пътя ми! Ти, нищожество, си мислиш, че разбираш голямата игра! Не си ли проумял, че аз съм като парен локомотив, който е набрал скорост по релсите, а ти заставаш отпреде ми с някаква дървена селска тояга! Ще те смачкам, идиот такъв, и дори няма да те забележа!
Бисмарк крещеше, а силуетът в рамката на вратата все повече се свиваше и трепереше под ударите на гръмогласните му закани.
– И какво смяташ, че постигна, а? Да не би с това да освободиш Полша? Да не би тя отново да въстане и да възкръсне от пепелта? Така ще изгниете в земята, завинаги разделени и забравени! Дори не си шпионин на французите! Да беше взел поне пари за предателството си! А сега, като влезеш в затвора, жена ти с какво ще храни три малки деца? А? Тя е германка, нали? Или и тя е тъпа полячка като тебе?
– Германка е – едва чуто отвърна чиновникът. – Ожених се за германка. Та да бъдат децата ми германчета и да водят добър живот.
– Е, сега можеш да им обясниш, че ще умрат от глад! И от срам, защото до края на живота си ще носят клеймото на твоето предателство. Дори да се преселят в друг град и да се скрият вдън земя, срамът ще ги изгаря отвътре!
“Като мен. Като предателството на моя баща. Но аз го изкупих! Аз очистих и спасих душата си от този грях! Как обаче да спася децата си?” – това кънтеше в главата на чиновника и той не разбра, че министър-председателят му каза още нещо.
– Излез и затвори вратата! – повтори той раздразнено. – Чакай отвън, докато реша как да постъпя с теб!

Мъжът покорно отстъпи назад леко приведен и затвори вратата. Застана прав до бюрото си, помисли малко, после си облече палтото, сложи си шапката, взе в разтрепераните си ръце някаква папка с документи и излезе.

Бисмарк седеше в кабинета и кипеше вътрешно.
“Поляк бил! Искал да стане германец! Ами ето на, нали беше станал! Не просто германец, а чиновник от първи ранг в правителството! Но те са тъпи емоционални твари! Прав беше агентът ми, като го каза. А ние сме рационални, затова преуспяваме. Те не могат да направят нищо пресметливо и обмислено. Дори когато загиват, пак не мислят! Пак няма полза за никого!”
Той стана и се заразхожда нервно. Спря пред прозореца и се загледа навън. В падащия мрак, видя голяма суматоха на гарата. Но не обикновената тълпа пътници. Нещо бе станало, някакво произшествие. Струпваха се зяпачи, един човек ръкомахаше. Дойде полицай.
Зад гърба му някой нахълта в кабинета. Беше портиерът, силно развълнуван, ту слагаше, ту сваляше фуражката си.
– Хер Бисмарк, случи се нещастие!
Бисмарк бавно се обърна с лице към него със стиснати устни и тежък поглед.
– Хер Бисмарк, случи се голямо нещастие! Началникът на канцеларията ви – човекът почти хленчеше, – мина преди малко покрай мен с една папка, каза че спешно сте го пратили някъде по работа... Даже ми махна с ръка и ми се усмихна. А после, като пресичал коловоза на гарата, не видял влака! На място е загинал, казват!
Сломеният възрастен портиер извади кърпа да избърше сълзите си, въздъхна и излезе.
Бисмарк замислено скръсти ръце на гърдите си, а после вдигна глава и се засмя. Смееше се със странен висок глас, с някаква горчива нотка в него. Смя се, докато сълзи избиха в очите му.
“Виж го ти, поляка! Можеше да стане отличен дипломат, ако си бе останал германец!”
Той беше направил нещо нечувано. Осмелил се бе да се опълчи срещу самия Бисмарк! Загина. Загуби днешното сражение. Но спечели войната! Не допусна нито един Домбровски да бъде подмамен. Нито Полша да бъде само разлайвана срещу Русия като зло куче, но с верига на шията. Той измъкна от ръцете му тази верига и сега поляците можеха сами да си въстават, когато си поискат, без да чакат Бисмарк да им разреши. Служителят му сякаш беше чел трактати по военно изкуство! Но най-забележителният ход на новоизлюпения му съперник бе неговото самоубийство.
О, това не беше нещастие! Излезе, че и той можел да мисли рационално! Брилянтно изпълнение! С папка в ръка, даже се сетил да каже, че началникът му го е изпратил някъде. Значи загинал, докато си вършел работата. И така бе осигурил своята жена с доживотна пенсия, а децата– докато навършат пълнолетие според закона за пенсиите, който сам Бисмарк настоятелно прокара в парламента.
“Би ме по всички линии на фронта! – призна си с възхищение политикът. – Сега, вместо да смачкам него и семейството му, както му обещах, аз ще трябва да му изкажа служебна благодарност, дори да го наградя посмъртно, а държавата да поеме издръжката на жена му и децата! Шах и мат! И то с пешка!”
Той поклати глава.
Добре, всичко стана ясно и стигна до логичния си завършек. Този провал не нанася големи поражения върху общата му европейска стратегия. Щом една комбинация се е разпаднала, ще изплете друга. Засега ще остави поляците на съдбата им.
“Днес смятам повече да не се занимавам с тях! Отивам си вкъщи.”

След три дни пред кабинета го чакаше шпионинът му в руското посолство, който работеше там като чистач.
– Хер Бисмарк, имам важна новина! – съобщи той с тайнствен глас, предано опулил сините си очи. – Чух, че преди седмица поляците в руските воеводства вдигнали въстание! Ама не знам подробности.
– Чудесна новина! Благодаря. Сега върви обратно и добре си отваряй ушите. И веднага ми съобщавай всичко ново!
“Ето, вдигнаха се! – Министър-председателят застана пред картата на Европа, която висеше на стената. – Дали това ще е катастрофа и за кого? Не можах да ги спра. Да видим как мога да използвам факта, че са въстанали...”
Последният ден на януари...
Обикновен зимен ден. Снежинките се сипеха еднакво бели и върху спокойната улица под прозореца на Бисмарк, и над притаените в горите край село Кшивосонда полски въстаници, сред които беше малкият селски отряд на Станùслав Домбровски, и над един съвсем пресен гроб край Берлин, който изглеждаше като на безименен герой, защото още не бе поставена плочата с немското му име, а полското си той самият отдавна беше забравил.

Няма коментари:

Публикуване на коментар