сряда, 2 март 2011 г.

Глава 28. Катастрофата

Когато стоиш изправен на скалистия морски бряг и гледаш как вълните долу се плискат, изпитваш усещането, че няма такова нещо на света, заради което си струва да се забързаш нанякъде.
Точно така се чувстваше Джордж. Далечната линия, където морето и небето се сливат в лека дъга, сякаш го хипнотизираше и той задълго задържа погледа си на нея. А после белите лебеди размахаха крила в заливчето при скалите и младият мъж се загледа в техните грациозни движения, потапяйки се в блаженството на някакъв абсолютен релакс.

Долу четирима рибари, застанали двама на малкия дървен кей и двама в лодката, продължително и съсредоточено раздипляха своите тънки, почти невидими мрежи с бавни, широки движения като някакви магьосници. Джордж ги гледаше хипнотизиран от високия бряг, но вятърът довя грубите им мъжки гласове и смях и разби вълшебната илюзия.
– Мога да стоя тук вечно – каза въпреки това той.
– Само че е време да тръгваме – засмя се Ели зад гърба му. – По-добре да стигнем в Бургас преди Майкъл, за да не виси и да ни чака. Какво се разбрахте? С кой влак ще пристигне? Или с автобус?
– Не знам. Каза, че ще се обади допълнително, може и аз да му звънна–сви рамене Джордж, а после добави разсеяно, все още загледан във вълните. – Зимно море... Не съм предполагал, че може да е толкова приятно.
Обърна гръб на вятъра и закрачи към дървената къщичка насред лозето, където го беше довела Ели преди няколко дни. Беше му разказала, че го имат от дядо ù, който бил роден в Созопол, но после станал железничар, пратили го на железопътния възел в Харманли, оженил се там, пуснал корени, та затова и родителите ù, и тя самата били родени в онзи малък южен град. А тя сега живее на квартира в София, откакто учи английска филология в Софийския университет.
– Майка ми и баща ми са учители с доста скромни заплати – обясни му Ели. – Трудно им е да ме издържат и се замислят напоследък дали да не продадат това лозе. Сега тук масово строят курортни комплекси и изкупуват земята на доста добри цени, особено с такъв хубав изглед към морето.
– Мога да прекарам остатъка от живота си на това място – каза ù Джордж, като пристигнаха.
– Само така ти се струва – засмя се тогава тя. – След три дни ще ти омръзне.
Но минаха два дни, после още два и ето че сега, когато все пак трябваше да си тръгнат, той продължаваше да е изпълнен със същото усещане. Въздъхна, отнесе двата сака до колата, хлопна багажника и потеглиха. Седеше намусено, а после забеляза, че Ели го поглежда крадешком, чудейки се защо му е криво.

Защо ли? Постара се да изрови причината.
Това място, то беше в съзнанието му. Болеше го от простата истина, че никога в живота си няма да се върне отново тук. А и да се върне, то нямаше вече да е същото. Строежите на курортни комплекси пъплеха и превземаха бившите лозя между Созопол и Каваците със скоростта на природно бедствие.
Колата се клатушкаше по вдълбания от камионите път, докато се измъкна от строителната зона, Ели въртеше волана, за да избегне по-големите дупки, а после стъпи на асфалтовото шосе и се понесе към Бургас. Отдясно зад тях остана Созопол, а отляво в далечината, сякаш надигнали се на пръсти, за да ги изпратят, се извисяваха островърхите кули на някакъв замък. “Замъка на Жоро” – така го наричаха хората от този край.
– Той ти е съименник – подхвърли му Ели вчера. – Казва се Георги Тумпалов, от десет години го строи и това ще се превърне в местната забележителност като замъците на Лудвиг ІІ в Бавария. Но с тия темпове, ще му трябват най-малко още десет години. Като дойде Майкъл, ще ви заведа, интересно е да се види.
– Не го реставрира, а го строи, така ли? А ще ни пусне ли вътре?
– О, Жоро никого не спира. Даже се радва, като идват хора, защото е много горд с това, което прави – отвърна Ели и потърси за последно кулите в огледалото за обратно виждане, но те вече се бяха скрили зад завоя.
Точно след разклона за село Черноморец две коли се бяха ударили леко, изглежда при неправилно изпреварване, но май нямаше нищо сериозно. Шофьорите ги бяха отбили встрани от шосето, обикаляха ги и се тюхкаха, около очуканите им калници.
Ели и Джордж минаха край тях и ги изгледаха в движение.
От радиото в колата както обикновено звучеше песен на английски и младият американец отново си помисли, че в тази толкова непозната страна се чувства като у дома си. Почти разбираше радиоводещите, че и тези по телевизията, защото словоизлиянията им изобилстваха от английски думи. Български програми с имена като “Файф старс”, “Мюзик айдъл”, “Сървайвър” или “Биг брадър” го забавляваха със своето безсмислие и пълната липса на национален облик, към какъвто той, като чужденец, все пак проявяваше любопитство.
– Светът май наистина се превръща в едно голямо село – промърмори Джордж, отпусна се назад и се загледа през прозореца. Морската шир ту изчезваше зад някой хълм или горичка, ту отново се появяваше и му се усмихваше със слънчевите си отблясъци. Той също се усмихна и Ели най-после си отдъхна.
В това време телефонът му зазвъня, тоест засвири избраната мелодия, и Джордж бързо го вдигна до ухото си:
– Хелоу! Майк, къде си?
– Пътувам към теб – отвърна гласът в слушалката. – Току-що излязох от този град, Бургас ли се произнася... и се движа на юг. Скоро ще се видим. Попаднах на нещо много интересно. Нямаш представа какво държах в ръцете си! Трябва да ти разкажа...
– Майк, ние пък тръгнахме да те посрещнем. С автобус ли си? Ще се върнем в Созопол, за да не се разминем. Ще те чакаме в центъра, където спират междуградските автобуси. Разбра ли?
– Разбрах, само че аз не знам те къде спират.
– Чакай, сега ще питам.
Джордж дръпна телефона от ухото си, но той се закачи за ципа на якето, изплъзна му се от ръката и падна. Наведе се да го търси в краката си и когато го вдигна, връзката беше прекъснала.
Но това не променяше по същество резултата от току-що проведения разговор и той се обърна припряно към Ели:
– Спри, трябва да се върнем обратно...
От скърцането на спирачката и внезапното спиране Джордж политна към предното стъкло. Добре, че коланът го задържа. Този противен навик на Ели да заковава на място!
– Ей, какво ти става? – викна той, ококорил в нея сините си очи.– Казах просто да спреш! Това се прави с плааавно натискане на спирачката! Плавно!
Но Ели стискаше волана и не го чуваше, а вперените ù напред очи бяха станали огромни от ужас.
Джордж се обърна натам и също видя.
Микробусът пред тях едва бе успял да спре, а пред него имаше камион. Току-що в камиона челно се беше забила някаква голяма черна кола и буквално бе обърнала кабината му напряко на шосето. От разбития радиатор на камиона потече вода и се вдигна пара. През парата се виждаше, че цялата горна част на колата е сплескана до задните седалки, а предницата ù се беше подпъхнала под камиона и после отскочила назад. Шофьорът на камиона слезе и се подпря с ръка на калника, защото краката му трепереха. Наоколо – отсам и отсреща, спираха още коли. На шосето наизлязоха хора.
– Той тъкмо ме изпревари. Караше като луд – силно развълнуван ръкомахаше някакъв младеж.
Джордж излезе от колата, приближи на двайсетина метра, вдигна телефона си и направи една снимка. Но се почувства неудобно от погледите на околните и го пусна в джоба си.
Хората наобиколиха отдалече сплесканата кола. Един мъж се беше затичал нататък, но на десет метра бе паднал на колене на асфалта, гледайки безсилен. Приведе се напред, като че ли щеше да повърне, но се съвзе, надигна се, прекръсти се сковано и все така превит се върна обратно. Изчезна в тълпата, закрил потресен лицето си с ръка. Едва ли можеше да помогне с нещо. През разбитото стъкло на смачканата предница човек изобщо не се виждаше, а на задните седалки очевидно нямаше други хора.
– Не може да е жив – прошепна Ели с пребледнели устни.
Пръстите ù трепереха, но успя да набере от телефона си номера на полицията и с неузнаваем от вълнение глас обясни къде да дойдат и какво е станало. Само след пет минути и в двете посоки вече се бяха струпали коли, рейсове и камиони, а цялото шосе беше препречено от катастрофиралия камион и забития в него автомобил, така че бе невъзможно да се мине покрай тях.
– Сега тепърва ще дойде полиция, ще правят оглед... Поне два часа никой няма да може да премине – каза Ели. – Обясни, моля те, на Майкъл да се опита да разбере автобусът му ще продължи ли към Созопол, или ще се върне в Бургас. Можем и там да го намерим.
– А ние как ще минем? Катастрофата ни блокира.
– По един път отстрани. Върви успоредно на главното шосе. Ето, виж, някои коли вече тръгнаха.
И Джордж видя как тук и там колите прегазваха тревната ивица вдясно от шосето и тръгваха по нещо, което му приличаше по-скоро на асфалтова алея. Извади телефона и набра номера на Майкъл, но той не вдигна.
– Не отговаря.
– Може да няма връзка. Малко по-нататък за десетина километра сигналът се губи. Ако точно там рейсът му е заседнал в това задръстване, няколко часа няма да можем да се свържем. Не знам дали не е по-добре да се върнем и да изчакаме той да ти се обади пак.
Това изглеждаше разумно. Седнаха в колата. Ели стисна с две ръце волана, опитвайки се да преодолее треперенето им. Пое си един-два пъти дълбоко дъх и включи на скорост. Завой напред, после обратен назад, след това пак напред и се измъкнаха от спрелите в безпорядък коли. След малко вече пътуваха обратно.

– Постоянно се случва! – обади се Ели по някое време и в гласа ù прозираше гняв.
– Кое? – не разбра Джордж.
– Катастрофите! През ден съобщават в новините. Тук се блъснали пияни тинейджъри в дърво, там някой джип ударил лека кола и изтрепал цяло семейство. Това тъпо копеле! Сигурно е карало с над двеста километра в час! Така да се забие!
– Това колко мили е? – опита се Джордж да преобърне мерките, за да си представи.
– Има ли значение? Карал е като бесен! Някой празноглавец си купи суперкола и си въобразява, че може всичко! Че е неуязвим! Аман от борчèта! Аман от изроди по пътищата!
– Ели, успокой се. Защо се ядосваш?
– Защо ли? – тя му хвърли за миг убийствен поглед. – Ти не разбираш ли защо? Ти не видя ли какво стана пред очите ни? Какво направи тоя тъпанар!
– Катастрофира – опита се Джордж сговорчиво да представи своята версия. – Загина на място. Защо трябва да го ругаеш?
– Защо ли? – пак този въпрос, който в по-спокойна обстановка той би определил като риторичен, само че зададен с още по-гневен тон.– Защото, мой скъпи Джордж, ако ние бяхме само една секунда по-напред по шосето, само една секундичка, щяхме да сме на мястото на камиона! И това копеле щеше да се фрасне в нас! Но нашата кола не е камион и ние нямаше да оцелеем! Разбираш ли? И ние щяхме да сме загинали там заедно с него! Ето затова го ругая! Телата ни можеше да са там, смачкани от тоя идиот, и само духовете ни да витаят по обратния път към Созопол. Ей така да се носим над простора – и тя нагледно разпери две ръце, пускайки волана.
– Внимавай! – викна Джордж и се пресегна да го улови.
Ели го плесна по ръката и отново пое управлението.
– Моля те, не прави повече така – запелтечи Джордж. – Спри за малко и се успокой.
– Стресна ли се най-после? – отвърна тя злорадо. – А знаеш ли на кое ме е яд още повече? На нашите управници, независимо дали местни или на държавно ниво. Години наред се случват най-ужасни катастрофи на едни и същи места, понякога с цели автобуси и страшно много жертви. И представяш ли си какво правят те? Обявяват ден на национален траур! И с това се изчерпва всичко! Ден на траур, моля ти се! Това да не са войници, загинали за родината? Или полицаи, или пожарникари като вашите при двете кули! Да не би да са загинали в изпълнение на служебния си дълг? Някой си пиян глупак утрепал някого и те ще ми обявяват ден на траур! Вместо за две-три години да направят магистрали от край до край из цялата страна! Или поне този прекрасен четирилентов път да разделят с една преграда по средата! Тъпанари! Политици! Крадци и мафиоти!
Ели замълча и повече нищо не каза, чак докато стигнаха.
А Джордж мислено, както си умееше, продължи диалога си с нея:
“Ами че сменете ги на следващите избори. Новите ще са си извадили поука и ще направят, каквото трябва, за да се задържат на власт. Така правим в Америка. Явно има още много да се учите на демокрация.”
Само че не ù каза всичко това на глас, защото може би щеше да засегне националното ù достойнство и да я ядоса още повече. А Джордж не искаше да я ядосва. Все още не бяха пристигнали и Ели държеше волана, а заедно с него и сигурността му.
Той не знаеше, че същия монолог водеше и тя със себе си, но стигаше до задънена улица:
“С кого, с кого да ги смениш? Нали постоянно ги сменяме! Всеки гледа да се налапа, докато е на власт, без да направи нищо, а после, като изпадне в опозиция, просто чака кога ще му дойде редът пак да вземе властта! Това да не ти е Америка! Да лапат, ама и да правят нещо за хората!”
След двайсетина минути те отново седяха пред къщичката насред оголялото лозе на брега на морето.
Ели забърка два импровизирани омлета, салата от парникови домати и ги изнесе на верандата. Хапнаха мълчаливо. Джордж опита още няколко пъти да позвъни на Майкъл, но никой не отговори. Не знаеха какво да мислят, нямаха друг начин да се свържат с него, оставаше им само да чакат.
– Може да си е променил плановете – опита се на глас да импровизира американецът, макар че вече бе започнал сериозно да се притеснява.– Този вариант да се видим тук също беше съвсем неочакван. Той има делови срещи с разни хора. Може нещо ново да е изникнало...
– Не знам – сви рамене Ели. – Той е твой приятел. Ти по-добре го познаваш.
– Може би утре ще се обади.

Краткият зимен ден бързо отминаваше. Започна да захладнява и Джордж реши да извади пътните чанти от багажника на колата, когато телефонът му зазвъня. Той погледна дисплея и въздъхна:
– Най-после! Майкъл е! – Отвори телефона и каза престорено сърдито: – Дивак такъв! Сам ли се сети да се обадиш, или си прочете графика за деня? Къде се изгуби, по дяволите! Ало! Майкъл?
После погледна към Ели с объркано изражение и ù подаде телефона:
– Не разбирам... Някой ми говори на български.
– Ало, кой се обажда? – попита тя, а после се ококори. – Какво е станало?... Той в болница ли е?... Да, ще дойдем до половин час. Веднага тръгваме! – Затвори телефона и махна с ръка: – Джордж, сядай в колата!
– Какво е станало? – попита Джордж, когато вече се носеха по пътя към Бургас.
– Не ми казаха точно. Май го е блъснала кола. Нещо такова. Отиваме в полицията.
– Защо не в болницата?
– Не знам в коя. Този, който се обади, беше полицай и не искаше нищо повече да ми каже. Заяви ми, че трябва да отидем при него. Там ще разберем.
Двамата влетяха във фоайето на полицейското управление и Ели обясни на дежурния полицай, че ги очаква криминалистът Атанас Николов.
Полицаят се обади по телефона и след малко един цивилен мъж на около трийсет и пет години ги повика да влязат. Дежурният записа данните от личната карта на Ели и пое паспорта на Джордж. Прочете името му, вдигна вежди до средата на челото си в израз на безкрайно учудване, но без да каже нито дума, записа в дневника: “George Benkovski”.
Криминалистът ги въведе в една семпла стаичка само с две очукани бюра, столове, стара кантонерка, рафтове за документи и примитивен компютър. Покани ги да седнат, самият той седна на стола срещу тях и ги загледа мълчаливо.
Ели го изчака да каже нещо, но притеснението ù я подтикна първа да наруши странното мълчание:
– Няма ли да ни обясните какво е станало?
– Катастрофа – кратко отвърна Николов.
Ели бързо преведе на Джордж, а той изсипа цял куп въпроси отгоре ù:
– И къде е Майкъл? Как е? Пострадал ли е? Защо този човек нищо не казва?
Ели преведе въпросите му, но от погледа на криминалиста остана с впечатлението, че той вече ги е разбрал.
– Всичко ще ви кажа – отвърна Николов, – но първо трябва аз да си изясня някои неща. Кой е Майкъл Брустър и какво ви свързва с него?
– Приятел е на Джордж – отговори Ели. – И двамата са американци от Денвър. Джордж е в България във връзка с летните студентски бригади в САЩ за срещи с кандидатите да заминат. Не може да не знаете за тези бригади. А Майкъл се обади преди седмица, че случайно му се отворил път към България. Просто щяха да се видят днес.
– А вие, госпожице, как се вписвате в ситуацията?
Нещо в начина му на изразяване никак не ù хареса. Можеше лесно да му каже: “Ами аз съм студентка, миналата година бях на такава бригада и сега помагам на Джордж”, но вместо това се наведе напред и попита:
– Какво значи да се “вписвам” и каква е “ситуацията”?
Атанас Николов забарабани с пръсти по бюрото и я загледа продължително. Но този път Ели не се поддаде на порива си да го залее с въпроси.
“Къса ми нервите – каза си тя. – Защо?”
Джордж гледаше объркано ту нея, ту служителя на полицията и не разбираше какво става.
Най-после криминалистът благоволи да възобнови разговора:
– Какво можете да ми кажете за господин Брустър? С какво се занимава и по каква причина е дошъл в България?
– Не зная – кратко и изчерпателно отвърна Ели.
– Попитайте приятеля му – подсказа Николов.
– Сам си го попитайте.
– Ще се правим на интересни, така ли?
– Никак не ми е интересно! – тросна се Ели. – Крайно време е да ни кажете защо сме тук и какво точно се е случило с Майкъл!
– Тази сутрин е катастрофирал между Бургас и Созопол. А вие ми се сърдите, като че ли аз съм виновен – криминалистът реши да се направи на огорчен и несправедливо обиден. – Опитвам се да изясня нещата, но вместо да ми съдействате да се ориентирам, вие нарочно нищо не ми казвате. После как полицията да си върши работата? А той на всичкото отгоре е чуждестранен гражданин, и то не какъв да е, а американец. Посолството още утре ще ми скочи на главата, ще иска информация, бързо разследване и така нататък... Да не мислите, че ми е лесно?
– Просто ни кажете къде е той и какво се е случило с него. След това каквото искате, ще ви обясним – предложи Ели.
Разследващият обмисли думите ù, погледна я сериозно и отвърна тихо:
– В моргата е.
– Какво!?!
Тя осъзна, че е скочила на крака. Седна и прошепна:
– Не може да бъде! Днес вече преживяхме една такава катастрофа. Как е станало?
– Карал е кола. Блъснал се е челно в идващ отсреща камион.
Брадичката ù затрепера, очите ù се напълниха със сълзи и тя се хвана с две ръце за бюрото, защото почувства, че се олюлява.
Криминалистът мълчаливо и като че ли със загрижен поглед я изчакваше да се съвземе. Ели един два пъти отвори уста, за да заговори, но от стиснатото ù гърло не можеше да излезе нито звук. Преглътна мъчително и видя, че Николов поставя до ръката ù чаша вода.
Кога е станал, откъде я наля – не беше видяла.
Отпи една глътка, после втора и я остави. Трябваше да каже на Джордж. Обърна се към него, погледна го с премрежени от сълзи очи и гърлото ù пак се стегна, като видя огромната тревога, изписана на лицето му.
– Джордж – прошепна Ели и го хвана за ръката, – Джордж, в онази катастрофа днес... Бил е Майкъл. Той се е блъснал в камиона... Не е пътувал с автобус. Той е бил... Загинал е...
Джордж вдигна две ръце към лицето си.
Не можеше да проумее. Не можеше да повярва.
Майкъл? Загинал? Веселият, засмян, пълен с енергия Майкъл? Та той тъкмо тогава говореше с него по телефона! Как е възможно?
Осъзна, че всичко това е изприказвал на глас и криминалистът бе чул всяка дума. Но какво пък? Джордж нямаше какво да крие. Само че как можеше да си обясни случилото се?
– Майкъл беше добър шофьор. Невъзможно е да направи такава катастрофа!
– Няма невъзможни неща – каза на английски Атанас Николов и поклати глава. – Тук всички западняци, като усетят, че контролът ни е по-хлабав, се държат като тигри, пуснати на свобода.
– Но откъде е взел кола? Той долетя със самолет – продължаваше Джордж да отрича случилото се. Сякаш аргументите му щяха да преобърнат събитията.
– Взел е под наем. И тук има рèнтакар, мистър Бенковски. Все пак ще ми кажете ли с какво се е занимавал и защо е дошъл в България?
Джордж разпери ръце и обясни елементарното, което знаеше:
– Майк е антиквар. Има магазинче в Денвър. Продава разни стари неща. Ние сме просто приятели от деца. Аз работя в увеселителен парк и нищо не разбирам от бизнеса му. Дойдох тук за среща със студентите, както бях и в Прага, и във Варшава преди това. Той съвсем неочаквано ми се обади, че идва в България заради нещо си. И аз не разбрах защо... Някаква поръчка от някакъв колекционер... Просто щяхме да се видим за малко и всеки да продължи по задачите си.
– Знаете ли къде е бил, в кои градове? С кого се е срещал?
– Нищо не знам. Нищо подробно не си казахме. А и да беше споменал някакви български имена на градове или хора, аз изобщо нямаше да ги запомня.
– А вие, госпожице, какво знаете?
Криминалистът бе изоставил тона си на подозрителност и високомерие и в гласа му дори звучеше някаква загриженост.
– Аз не го познавах – отвърна Ели. – Когато се обади по телефона, че идва, Джордж се уговори с него за срещата. Не мога да ви бъда полезна. Съжалявам.
Николов поклати глава и въздъхна:
– Не ми е приятно, че ви занимавам с това, но вие тук сте един-ствените хора, които имат нещо общо с него. А знаете, че при смърт някой близък трябва да разпознае тялото. Изглежда вие, мистър Бенковски, сте единственият му близък в България. Само че... не е останало много за разпознаване. След този удар, как да се изразя, лицето му е твърде неузнаваемо. Говорел е с вас, докато е карал. Намерихме GSM-а при педалите в краката му. Аз просто позвъних на последния набран от него номер и така ви открих. У нас е забранено да се говори по телефон по време на шофиране. Може и затова да е изгубил контрол над колата.
Джордж поклати съкрушено глава. Припомни си разговора с Майкъл, как си изпусна телефона, как каза на Ели, че трябва да спре, за да се върнат обратно и точно в този момент беше станала катастрофата. А после Майкъл не отвърна на позвъняванията му.
– Аз... може би все пак трябва да го видя? – плахо попита Джордж.– Или ще направите ДНК-тест за сравнение с родителите?
– Ще отнеме време – сви рамене дознателят. – Но сте прав, изглежда това трябва да е начинът. Ако са му истински родители и не е бил осиновен.
Какво да обяснява на тоя американец за мизерните възможности на българската полиция и за цената на един такъв тест? И за какво да си правят труда? Затова ли, че някакъв чужденец взел, та се пребил с колата си, понеже карал като луд и си говорел с приятелчето по телефона?
Ясно, случаят е приключен. Няма какво повече да се рови. Кола под наем, личните документи в джоба, макар и оплескани с кръв. Никаква загадка!
Криминалистът се изправи, благодари им за съдействието и ги изпрати до изхода.
Утре го чакаше доста писане. Трябваше заедно с Хари, другия експерт от дежурната оперативна група, да обобщят материалите, да напишат докладната записка до дежурния следовател и да му я предадат заедно със становището на съдебния лекар и всички снимки, свидетелски показания и материали от местопроизшествието. Нямаше какво толкова да разследват, а виновникът за катастрофата не беше останал жив, за да го съдят и наказват. Следователят щеше да има грижата да уведоми американското посолство и – сбогом, Майкъл Брустър. Заминаваш в архива! А тялото? Някой друг щеше да има грижата да уточни с родителите дали ще бъде погребан в България или ще искат да получат урната с праха му. Това поне не беше работа на неговата оперативна група.
Атанас Николов вдигна телефона и се обади на колегата си:
– Хари, ще пием ли по една бира? Дай да разпуснем малко.
– Добре. Идвам – отвърна гласът в слушалката.
Наистина беше им дошло много за днес. Какво ли не бяха виждали в практиката си, но от днешната катастрофа дори и техните обръгнали сетива се бяха разтреперали. След малко Хари, или Харутюн Манукян, както беше цялото му име, надникна през вратата и каза:
– Хайде да вървим. Исках да огледам още веднъж колата, но ще я оставя за утре сутринта.
Атанас Николов прибра папката в чекмеджето, угаси лампата и двамата закрачиха рамо до рамо към изхода на полицейското управление.

Ели и Джордж бяха излезли на улицата и мълчаливо вървяха към колата, паркирана наблизо. Късна вечер. Двама дежурни полицаи пиеха кафе до една светеща витрина и весело разговаряха за нещо. Мина момче на велосипед. Слънцето отдавна беше залязло и в разпръсквания от уличните лампи мрак Джордж и Ели се чувстваха като призрачни сенки, току-що излезли от някакво ледено подземие.
– Как ще се върна в Денвър? – прошепна Джордж. – Как ще погледна майка му в очите? Трябва ли да ù кажа: “Майк говореше с мен по телефона и затова катастрофира? Ако не бяхме разговаряли, щеше да си е жив.”
– Ти не си виновен, Джордж. Той ти се обади, не ти на него. Откъде да знаеш, че кара кола в този момент?
– Тя няма да ме упрекне. Но аз не мога да го приема. Да загине ей така, за нищо? Само понеже по едно и също време сме се оказали в една и съща страна някъде в Източна Европа и е пътувал към мен да се видим!
Двамата седнаха в колата. Ели сложи ръце на волана и каза:
– Трябва да пренощуваме някъде. Не мога да тръгна сега за София. Да се върнем пак във вилата, а? Докато ти излезе решението за руска виза, имаме още една седмица.
Джордж отвърна, загледан през предното стъкло към празнично светещите витрини, в някои от които още стоеше новогодишната украса:
– Плаши ме само мисълта, че пак ще минем покрай онова място. Може да е глупост, но нека не се връщаме в Созопол. Предпочитам да поемаме към София.
– Много ми дойде за днес – възрази момичето. – Нямам сили. Нито ще дам на теб да караш. Един катастрофирал американец ми стига на ден. Само тази нощ ще преспим в колибката ми, ей я къде е, на трийсет километра.
Джордж печално завъртя глава:
– Нека не минаваме пак оттам, моля те. Да си намерим хотел тук. Аз ще платя.
– Добре, да си потърсим хотел – сви рамене момичето.

Зима. Липсват курортисти, така че с хотела нямаха никакъв проблем. Наеха стая с две легла.
Жената на рецепцията се подсмихна на комбинацията “българка с чужденец в една стая, той плаща”, но за нейно щастие Ели не забеляза. Иначе сигурно щеше да има буря във фоайето. А и да седне ли да обяснява на всеки срещнат, че нямат достатъчно пари за две отделни стаи, за бензин и за вечеря! Грабнаха си сакчетата и се качиха с асансьора на петия етаж. Стаята с две легла се оказа стая с двойно легло, тоест със спалня.
Ели хвърли сака си на земята и понечи да се втурне към рецепцията, за да вдигне огромен скандал. Имаше страхотна нужда да си го изкара на някого за този ужасен ден. Но Джордж я прегърна и я възпря.
– Оставù. Не си струва. И в твоята колибка спахме в една стая?
– Но не на едно легло! – възропта момичето.
– Пак ще е същото. Ти от едната страна, аз от другата. Нямам сили за повече разправии, моля те.
– Аз щях да се разправям, а не ти – промърмори Ели, но не продължи да упорства. – Добре, ще мина през банята и да хапнем някъде.
– Хубаво – съгласи се Джордж.

В близката пицария си поръчаха семпла вечеря. Салати, две пици... Сервитьорът попита какво ще пият. Ели щеше да откаже, но Джордж поръча по една бира. Имаше нужда да си отпусне нервите.
Почти не говореха в началото.
После той започна да ù разказва за Майкъл. Разни училищни истории, разговорите си с него в антикварното магазинче. Успя да ù представи такъв пълноценен образ на приятеля си, та Ели изпита чув-ството, че отдавна го познава и Майкъл ей сега ще отвори вратата и ще седне при тях на съседния стол. Чак кожата ù настръхна от силата на това усещане.
А Джордж не спираше да говори. Поръча си втора бира и колкото повече се напиваше, толкова повече се потапяше в спомените си. Ели не бе виждала досега мъж да се напива толкова лесно от две бири. Дали причината беше в преживения шок или понеже на американските момчета до двайсет и една години не им позволяваха да близнат алкохол? Или защото уж бяха гладни, а почти не хапнаха? Едва го убеди да си тръгнат накрая. Джордж плати и, подпрени един на друг и съвсем леко клатушкайки се, те се упътиха към хотела, минаха така прегърнати през лъскавото фоайе, сподирени от всичко разбиращия поглед на администраторката, и влязоха в асансьора.
В стаята Джордж бе твърде пиян, за да се съблече сам. Ели с усилие измъкна от ръката му втората вече празна бутилка, помогна му да разкопчае ризата си и той почти успя да се справи с останалото. Легна и се загледа унесено в тавана.
После сълзите започнаха да се стичат от очите му и да мокрят възглавницата, а той беше безсилен да ги спре.
– О, Джордж – погали го Ели и придърпа отгоре му завивката.
Той я прегърна силно, зарови лице в косите ù и захълца неутешимо, шепнейки безспир:
– Това не е истина! Не е истина! Не е истина!
Ели майчински го галеше, утешаваше и притискаше към гърдите си, целуваше очите му.
– Поплачи си, Джордж. Не е срамно. Излей го от себе си. И мъжете плачат понякога.
Джордж се бе вкопчил в това топло и отзивчиво момиче, което единствено в света можеше да го разбере в този момент, даваше му утеха и спасение, беше до него и в приятните, и в тези ужасни мигове от живота му. Струваше му се, че е заедно с Ели от години и светът му до такава степен е изпълнен с нейното присъствие, че тя изглежда като нещо най-обикновено в него и по тази причина дори незабележимо. Но толкова силно, толкова съпричастно и истинско! Ели не беше някаква химера, не видение и недостижима мечта, а тук, истинска и жива!

И нейните нерви бяха опънати. И тя имаше нужда от утеха, от прегръдка и ласка. Потъна в обятията му колкото силна, толкова и беззащитна.
Джордж изпита такова усещане за сливане и единение, каквото никога и с нито една жена не беше изпитвал. Не че бе имало кой знае колко жени в живота му. Той я притисна силно до себе си, изпълнен неочаквано със съвсем различен порив. Тялото ù до неговото. Кожата ù до неговата. Устните ù до неговите.
– Ели... – прошепна с премрежен поглед.
Това не беше въпрос, нито повик, а само констатация.
– Да, Джордж – отвърна момичето в съвсем същия смисъл и се притисна към него.

На сутринта мълчаливо си събраха багажа. Ели нищо не каза за случката през нощта. Джордж се чувстваше неудобно да я коментира и също не отвори дума.
Сега на трезва глава не знаеше доколко това го обвързва с момичето. Дали не бе прекрачил всички допустими граници? Трябваше ли да се чувства натрапник? Ако се извини за нахалството си и се раздели с нея в този момент – няма ли да я обиди и да изглежда като беглец? А трябва ли фактът, че е преспал една нощ с едно момиче, да промени живота му? Не беше ли го пожелала и тя също толкова силно, колкото и той нея? Тя смяташе ли сега да се овеси на врата му или се ненавиждаше, задето е била с някакъв случаен американец в някакъв случаен хотел? Не се ли боеше, че след този миг на близост той ще се натрапи в живота ù и няма да може да се откачи от него? Какво беше Джордж за нея и какво беше Ели за него от този ден нататък?
“Господи!” – психоаналитичната му глава щеше да се пръсне от въпроси, колебания, противоречия, опасения, желания и угризения! Не смееше да я погледне в очите, защото се боеше от това, което ще види в тях.
– Хайде – каза простичко Ели и застана пред него със сака на рамо. Погледът ù не изразяваше нищо по-различно от онова, което бе изразявал вчера сутринта.
Джордж почувства такова разтърсващо облекчение, че, изгубил дар слово, можа само да кимне и да тръгне послушно подире ù.

Няма коментари:

Публикуване на коментар