сряда, 2 март 2011 г.

Глава 29. Ода за завистта, 1863 г.

Завистта е странно чувство. Тя винаги се изразява в едно – гледаш чуждото богатство или щастие и те връхлита особено вълнение.
Различните хора се вълнуват по различен начин. Това най-много им личи например, когато се напият. Едни се веселят с радост в душата, а други започват да гледат изотдолу и налитат на бой.
Така е и със завистта.
Ако си добър човек, доволен от своя живот, макар да не си постигнал кой знае какво, ти се радваш на успеха на приятеля си. Тупаш го одобрително по рамото и казваш усмихнат: “Ей, завиждам ти!”
Ако си добър по душа, но животът те мачка, нямаш късмет, нямаш наследено богатство, с което да се замогнеш още повече, а пък другите те изпреварват – стискаш юмруци и казваш заканително: “Завиждам им! Но ще видят те! Ще им покажа аз кой съм!” Запряташ ръкави и се хвърляш да работиш и да се бориш като никой друг. И постоянно се сравняваш с тяхното ниво като в някакво състезание.
Ако си лош човек или мързелив, или алчен, или глупав, или некадърен, защото не всички бог е надарил с големи способности, гледаш успеха на другия и в душата ти кипят гняв и злоба. Иска ти се да отмъстиш на този, който е виновен за това, което си. Но не знаеш кой е той, а най-често си ти самият. И тогава по-лесно е да отмъстиш на преуспяващия. За това, че е богат, че хората го уважават, за това, че има хубава къща, хубава жена, а ти нямаш нищо и даже не те забелязват. Тогава казваш заканително: “О-хо, ще види той! През носа ще му го изкарам!” И цялата ти енергия, която е била разтворена досега в твоята леност, изведнъж се избистря и започва да буди в ума ти зли намерения. Те в повечето случаи си остават само намерения, злословене и закани, но понякога силно те тласкат да напакостиш на този нищо неподозиращ човек. А той дори не знае, че го дебнеш там някъде от сенките на мрачната си душа.
И ето, в едното блюдо на везните виждаме добрия човек, готов да даде похвала или изпълнен с амбиции, а на другото блюдо са стъпили цели петима – лошият, мързеливият, алчният, глупавият и некадърният. Това е причината повечето хора да смятат, че завистта е недостатък и забравят, че тя може също да бъде и качество и дори двигател, тласкащ те към високи цели.
Гаврил не беше надарен с аналитичен ум. Никога не би седнал бавно и подробно да разсъждава над живота и различните му проявления. Той просто го живееше, стремглаво препускащ  към целите, които от дете си бе поставил.
И сега, на своите двайсет кръгли години той заставаше на извисения чардак на бащината си къща, построена на стръмния склон на градчето, поглеждаше насреща към греещите под юлското слънце хубави и пъстро боядисани богати къщи на преуспелите търговци и от гърдите му напираше да излети едничкото му стремление – да преуспее, да им покаже на всички тях кой е синът на Грую Хлътев и какво може да постигне!


* * *
Майка му застана до него на чардака, погледна го отдолу нагоре, защото момчето ù беше израснало високо, силно и хубаво, и в погледа ù имаше нежност и гордост.
– Какво си се загледал, Гавриле? Като че ли не е едно и също всеки ден!
А той я прегърна силно през рамото и отвърна:
– Знаеш ли, мале, седнах тази сутрин и преброих колко пари имам спестени досега. Смятам, че мога вече да се отделя от бай Динчо и да започна сам търговия с аба. Още тази есен!
– Рано ти е, Гавриле! – строго отсече майка му. – Нямаш и двайсет години! Поне още три години остани при майстора си, изучи хубаво занаята! Иначе набързо ще загубиш това, което си събрал.
– На двайсет съм – поклати глава Гаврил. – Другия месец ще ги изпълня. Време ми е.
Нона го погледна, без да му се сърди, без да възразява повече. Когато беше пред очите ù, нейното сърце винаги се пълнеше с радост. Отгледа тя своя сокол, макар и сама. И той вече се чувстваше пълен със сила. Щеше да разпери крила и да литне нависоко и нашироко. А тя щеше да чака всяка пролет завръщането му в гнездото, да седи кротко на столчето си и да плете поредния чорап.
Това е ориста на майката.

Динчо Попадиин никак не се зарадва, когато Гаврил отиде да му каже, че се отделя и няма повече да му е калфа. Знаеше търговецът, че това ще стане един ден, но смяташе, че до този ден има още три-четири години. Какво да се прави! Пораснало беше момчето на Грую Хлътев, искаше да тръгне по пътя си. Е, нека си опита късмета. Те си стиснаха ръцете с добро чувство един към друг. Всеки беше по някакъв начин задължен на другия и благодарен за общата им работа.
– Желая ти сполука, Гавриле – каза старият търговец.
– Благодаря ти, бай Динчо – отвърна младият.
А после Гаврил тръгна по селата да изкупува аба и шаяк, изтъкани на домашните дървени станове в къщите. Той още нямаше чираци и калфи, които да шият дрехи на чардака в дома му, затова тази зима щеше да продава само на едро топовете тънко или дебело сукно и готови вече дрехи, ушити от разни копривщенски терзии. Дори от бившия си майстор Филип отиде да купи. И Филип му продаде от стоката си, макар да имаше търговци, които редовно му я изкупуваха. Отдели той няколко денка за своя някогашен чирак. С това Гаврил вече можеше да започне.

Наесен той натовари няколко каруци и потегли към Пловдив. Там, както и предишната година, го изчакваха два-три кервана, подредиха се и тръгнаха на юг.
Нямаше неясноти в отношенията. Другите предводители, главните калфи на всеки търговец, вече си знаеха какъв е редът, ако искат да пътуват с Гаврил. Той ръководи тях, те чираците си и всички поред осигуряват въоръжената охрана на дългата обща върволица. Дори бяха поискали това лято и тях да обучава на стрелба в планината. Сега в техните каруци също имаше скрито оръжие и грижата за общата безопасност не тежеше само на него. Още повече, че този път той нямаше свои хора, а пътуваше сам.
Преди тръгването от Пловдив те се събраха на кратко съвещание, определиха реда на каруците си, броя на нощните пазачи, как ще се сменят... Гаврил направи преглед на пушките и пистолетите им и с няколко малки забележки и уточнения бяха готови. Генералът на тази малка армия застана отстрани и даде знак с ръка на първите. Със скрибуцане и плющене на камшици колоната потегли.

Това се повтори и следващата есен. Каруците със стока на Гаврил този път бяха двойно повече и трима чираци го съпровождаха. Беше продал стария си хубав кон на пазара в Цариград и си бе купил още по-хубав. И дрехите му бяха по-спретнати, обшити с повече гайтани, и стойката по-юначна. Всички ги изпълваше възхищение, като го гледаха. Радваха му се. Искаха да станат като него.
Той сам се радваше на успеха си. Дори в началото се изненадваше на отзивчивостта на абаджиите и терзиите, чиято стока купуваше, но много пъти се случи те да го потупат по гърба и да кажат:
– Върви, момче, и добра сполука! Истински търговец ще станеш, като баща си, бог да го прости.
“Като баща си... като баща си... като баща си...” В едно село го чуваше, после в друго, в трето. Това будеше изненада в душата му. Толкова години бяха минали, откакто бе умрял, цели петнайсет, а тези хора още помнеха баща му с добро чувство. И това му помагаше поразително бързо да увеличи и количеството на стоката си и печалбата. Сякаш баща му беше все зад гърба му и невидим го подкрепяше.
Ето така Гаврил се видя с пари, ето така бързо разширяваше търговията си, носеше хубави дрехи и младежите от градчето като хипнотизирани го следваха. Яхваха конете си и препускаха по околните хълмове или се къпеха в ледените дори през лятото вирове на реката, стреляха нейде из гората с пушките си. Досега не бяха имали такъв предводител в лудориите, следваха го с готовност и го обичаха, а старите копривщенци клатеха глави и мърмореха:
– Много са се разпасали тия хлапетии! Някоя беля ще си докарат. Я по-кротко, по-смирено!
Но кой да ги слуша?
Нона също мъмреше сина си. Сядаха да вечерят и тя не спираше да го кори:
– Не правиш добре, Гавриле. Много си буен, трън си в очите на всички. И много се перчиш с тоя кон и тия скъпи дрехи!
– Изкарал съм си парите за тях – отвръщаше синът ù.
И тази вечер – пак същият разговор.
– Ти, сине, не си ли чувал поговорката “Не е важно колко изкарваш, а колко ти остават!” – започна пак майка му. – Стига до ушите ми, че в Цариград много разпуснато живееш, много харчиш. Твои са си парите, но лош пример даваш на другите.
– Стига, мале! – смръщи той вежди. – Взе яденето да ми пресяда вече! Вместо да се радваш колко се замогнахме за три години, ти все ме кориш. Дори не знаеш колко пари съм спечелил!
– Колко де? – сопна се майка му.
– Толкова, че още три години ако върви така, ще бутна през лятото тая стара къща и ще вдигна нова и хубава. Най-гиздавата в селото!
Майка му го погледна, а очите му ликуваха и се смееха. Тия очи! Те ù действаха хипнотизиращо и тя дълбоко всебе си знаеше, че никак дори не го укорява, а напълно му вярва.
От този ден спря да го мъмри. Синът ù бе пораснал. Вече той решаваше. Той беше мъжът в къщата. Оставаше ù да чака следващото нещо, което трябваше да дойде по реда си – да доведе снаха. Дали да не поогледа тя щерките на по-първите търговци? Да го подсети внимателно за някоя от тях, която и на нея би допаднала. Отдавна задомù двете дъщери, време беше и сина си да ожени. Но тая есен Гаврил пак тръгна по търговия и тя остави плановете си за лятото.

Дългият керван скрибуцаше по разкаляния път и едва напредваше. Есента се случи много дъждовна. Тежките каруци затъваха в лепкавата кал и постоянно трябваше да слизат и да избутват ту тая, ту оная. Толкова бавно не бяха пътували никога. Вечерта спряха в гостилницата край Чорлу и май щеше да се наложи да преспят още веднъж преди Цариград. Колкото и да бяха многобройни мъжете в кервана, налагаше се при този преход навсякъде по пътя да преспиват в хановете, натъпкани по много хора в стая, защото не можеше да се спи на открито. Това хем беше по-неудобно и не се наспиваха като хората, хем и повече се охарчиха. А пък тези, които дежуряха с пушки нощем край каруците, до сутринта бяха целите мокри. Половината вече бяха настинали и подсмърчаха. Добре, че и на разбойниците не им се клечеше край пътищата в такова време!
– Лоша есен! – каза на Гаврил единият от помощниците му. – Ужасно се пътува, а край няма! И нощес не знам дали ще мигна!
– Да, край няма! – съгласи се Гаврил, но за мигването той поне се надяваше в този хан да не спи с десет хъркащи мъже в една стая, в която въздухът не стигаше и за трима.
Гостилницата я въртеше една òправна жена, мъжът на която умря преди две години и я остави с три деца на ръцете. Всички мислеха, че работата ще е тежка за нея и ще се омъжи пак. Блазнеха се от тази възможност някои стари ергени измежду каруцарите. Искаше им се да оставят зад гърба си несгодите на постоянните пътувания и затова се позаглеждаха във вдовицата, стараеха се, докато са в хана, да ù помогнат за нещо, някой ремонт да направят, някоя дъска да заковат или керемида да сменят. Тя им беше благодарна, сипваше им по една чорба безплатно и толкова. Гаврил не се натисна като другите, но тя не свали очите си от хубавия младеж. Направи така, че да го задържи в кръчмата край огнището, докато другите си легнаха, а после го помоли да ù помогне, че не можела да си отключи килера, а за утре трябвало да извади някои продукти.
Към килера се отиваше (кой знае защо) по стълбите за горния етаж, където беше нейната стая, но така и не стигнаха до него. След няколко месеца, като се връщаше обратно от Цариград към Копривщица, Гаврил пак се отби тук да провери не е ли заяла този път ключалката на стаята ù. Не беше. Отвори се на първото почукване. Гаврил и двата пъти остави по една турска лира. Жената не възрази.
Добре. Това опростяваше нещата. Не го караше да се чувства задължен, а и тя нищо не искаше от този мъж, доста по-млад от нея.
Та затова той беше почти сигурен, че в този толкова противен дъждовен ден го чака една хубава стая с отзивчива жена в леглото и поне нощес ще се наспи. Не се мамеше с мечти по нея. А и не си въобразяваше, че е единственият пътник, който оставя по една лира сутрин, преди да си тръгне.
Не беше наивен вече. Не и след срещата и раздялата си с Йоаница. Даваше си сметка, че ще я помни до края на живота си, но не знаеше с добро или с лошо. Болезненото му преживяване тогава го направи по-скептичен по отношение на жените. Пазеше се от такива познанства, които можеха да го обвържат и имаше опасност силно да го наранят. В същото време не се отказваше от близостта на случайно срещнати жени като тази ханджийка. Постоянните му пътувания му предоставяха твърде много такива възможности и той знаеше вече, че има някаква власт над жените. Осъзнал бе какво значи да имаш чар. Можеше да грабне едно сърце само с лека усмивка и с настойчив поглед, преливащ от възхищение, и го правеше. Беше се научил, че ако в следващия момент обърнеше гръб и се покажеше безразличен, това много по-сигурно му отключваше стаята на жената, отколкото ако лазеше в краката ù. Стана самоуверен. Искаше и получаваше. Протягаше ръка и вземаше. Не бе човек, склонен към размисли върху битието и човешките взаимоотношения, и това го опази да не стане циник. Дейната му природа и постоянната му заетост не го водеха в тази посока. Той не разсъждаваше върху смисъла на живота. Живееше го.

След два дни бяха вече в “Балкапан” – постоянното седалище на българските абаджии в Цариград, и най-после си отдъхнаха. Дългото пътуване свърши!

Дните в “Балкапан” бяха еднакви и скучни. Чираците на всеки търговец от изгрев до залез слънце седяха в наета от него стая и шиеха. А светлата част на деня беше много дълга. Чак като се стъмнеше и вече не можеха да виждат къде бодат с иглите, спираха. Повечето бяха много уморени и лягаха да спят, защото утре пак работа ги чакаше. Събираха накуп шева си, постилаха чергите на пода и се нареждаха един до друг.
Неколцина от калфите на тоя или оня търговец слизаха в кръчмата, за да се видят с другите като тях, да си поприказват. Гаврил обичаше да слуша младежите от различните краища на българските земи, когато си разказваха къде какво има или какво интересно се е случило. На много места той не бе ходил и беше любопитен. То всъщност никога не се отбиваха встрани от маршрута: Копривщица, Пловдив, Одрин, Цариград. А голяма беше българската земя. Доста можеше да се научи от тези вечерни разговори.
Той влезе, поръча си лучена яхния и седна на една от големите маси, където вече се бяха събрали и си приказваха десетина калфи. 
– ... и тогава турците обкръжили оная къща и започнали да стрелят– разказваше един младеж от Нова Загора. – Те мислели, че вътре е войводата Панайот Хитов и ще го уловят. Хайдутите пък пробили една дупка в стената и също започнали да стрелят. А взело вече да се мръква. Тогава един от потерята се примъкнал отстрани до дупката и взел да ги убеждава да се предадат, защото иначе щели да запалят къщата. 
– Брей! – възкликнаха  слушателите. –  И какво, запалиха ли я?
Гаврил седеше с отпусната лъжица и слушаше захласнат, забравил за яхнията. Откакто беше тръгнал да пътува с керваните, постоянно слушаше разкази за хайдути, които отмъщавали на турците за всяка отвлечена българска мома или обран търговец. Това будеше фантазията му и го караше да си представя, че и той с оръжие в ръка се сражава с цяла потеря, за да спаси някоя открадната девойка, а тя после със сълзи на очи му благодари.

От толкова много разкази, които се повтаряха, видоизменяха и преувеличаваха, той си създаваше един фантастичен образ за другите български земи, в които беше много вълнуващо да се живее. Винаги се намираше някой, който да спори с разказвача, че не било станало точно така, че девойката не я били освободили, а само ходили да я търсят в турското село. Но тези черногледци никак не намаляваха възхитителния образ на хайдутите в неговото съзнание.
– И какво станало после? Хванаха ли войводата?
– Ами! – категорично отрече разказващият. – Той, Панайот Хитов, е неуловим! Никой не го е хващал до днес! Сега ще ви разкажа– всички се приведоха към него с блеснали очи, а той с тайнствен глас продължи: – Свалил си той ямурлука, закачил го на пушката си, открехнал вратата и го показал. Като че ли бил човек и щял да излезе. Тогава всичките турци си изгърмели пушките върху него. И докато ги заредят отново с фишеци, бай Панайот и другият хайдутин скочили с ножовете си срещу тях, разпилели ги като пилци и избягали в тъмното.
– А така! – всеобщ възглас на одобрение сподири последните думи на разказвача.
Всички така го преживяха, като че ли бяха стояли там с войводата в оная къща и с него бяха успели да се измъкнат.
– Хайде, стига празни приказки – подкани ги един възрастен търговец от съседната маса, който също със затаен дъх бе слушал цялата история. – Вървете да спите, че утре пак рано ще се става.
Калфите затропаха със столове и покорно започнаха да се разотиват. Но това беше техният майстор, затова го слушаха. Я да им бе заповядал някой турчин с такъв тон, щеше да види той, дали щяха да са толкова покорни! Хич нямаше да помръднат от местата си!

Гаврил остана да си дояде яхнията.
– Не ги слушай – посъветва го търговецът. – Ако всичките им приказки за хайдути бяха истина, да се чуди човек защо още има живи турци в земите ни и така ни мачкат.
Гаврил кимна, като поразмисли над думите му. Прав беше. Но му се щеше да не ги бе казвал. Има такива хора. Като те видят, че си разперил крила и аха да литнеш, хващат те и те смъкват на земята. От завист ли или може би от загриженост? Сигурно очакват да им благодариш. И сигурно са прави да се съмняват във всичко, ама на тебе ти става криво на душата...

* * *
Така преди няколко дни седяха вечерта неколцина души в кръчмата и един калфа разправяше, че в Сърбия се била събрала българска войска и който искал, можел да отиде и да се запише.
– Не си разбрал, бе! – присмя му се мустакат гайтанджия от Сливен. – Не е в Сърбия тая войска, а под Сливенския балкан. Казашка се нарича, щото повечето са руски казаци, ама има и много българи. И всички са с хубави коне, с униформи и пушки. И даже са християни. Обаче я командва един турчин.
– Не е турчин! – поправи го друг сливенец. – Поляк е, но станал мюсюлманин, потурнак де, и взел името Садък паша. И казаците му са поляци, а не руси! Така да знаеш!
Първият обаче махна енергично с ръка и убедено възрази:
– Знам го аз казак алая на Садък паша. Не ви говоря за него. Чисто бъл-гарска войска се събира в Сърбия и начело ù е Георги Раковски. Нарича се легия! И не е под турско командване, ами тъкмо срещу Турция ще воюва за освобождението на България!
– И кога ще е тая война? – попита някой.
– Де да знам! Ама скоро! Ще видим и ние свобода като сърбите и румънците!
– Чакайте вие да видите свобода! – присмя им се Ненчо Ослеков от масата, където седяха търговците. – Ще я видите, ама друг път! То, ако става само с гледане, както казват хората, и кучето щеше да стане касапин!
До Гаврил седеше Тодор, тъничкото дванайсетгодишно момче на търговеца Лулчо Каблешков, и уж беше заболо очи в някаква книжка, но само я стискаше в ръцете си и една буква не виждаше от вълнение, като слушаше тези разговори за оръжия, хайдути, българска войска и свобода.
И то можеше да разкаже на тия момци, дошли от разни краища на България, нещичко за хайдутите. За родния си вуйчо Дончо Ватаха можеше да разкаже, който тръгнал да мъсти за своя приятел Детелин войвода. Турците го набили на кол насред Пловдив, задето опитал да си върне откраднатата годеница. Колко много можеше да им разкаже за подвизите на вуйчо си, но не се решаваше да се обади. Прекалено свит и деликатен беше по природа.

Баща му бе повел Тодор със себе си, за да види свят, да обиколи с него  Цариград, Измир, Денизли и други вилаети, където имаше търговска работа. Така момчето, затворено доскоро в мирните патриархални пространства на Копривщица, където нямаше нито един турчин, а заптиетата-помаци не влизаха в къщата им без разрешение, за първи път пътуваше толкова надалече.
Това пътуване широко отвори очите му и буквално разтърси душата му, като видя колко много гърци и турци живеят в Пловдив и как се подиграват и замерят с камъни българите. Доплака му се от унизителното отношение на чиновниците към баща му. А в Истанбул се почувства притиснат отвсякъде от турското множество – и физически, и психически. От няколко дни беше в “Балкапан” и просто не смееше да излезе по улиците на столицата. Седеше в хана, говореше си с чираците и калфите, четеше книжки.
И сега очите му светеха от възторг като слушаше препирнята между калфите и майсторите им.
– Кой е тоя Георги Раковски? – плахо попита Тодор, но въпросът му потъна в общия говор и избухналия смях след думите на Ненчо Ослеков за кучето и касапина.
Името го впечатли. Как звучи само – Раковски! Като на някой руски генерал! И момчето си представи един силен мъж с големи разперени настрани мустаци, яхнал бял кон, как язди начело на българската войска, а тя марширува и идва насам да освободи България! То гледаше с широко отворени очи, хипнотизирано от това видение, а книгата в ръцете му трепереше.
– Какво си се вторачил в тая книга? Чак пък толкова ли ти е интересна?–бутна го с рамо Гаврил.
Тодор се стресна и го погледна с големите си очи.
– Нà, вземи я прочети! Може да ти хареса. Аз я свърших! – отвърна той и му я подаде. – Но да ми я върнеш после.
Гаврил взе тънката книжка, погледна я отпред-отзад и я затъкна в пояса си. Що пък да не я прочете? Откакто завърши четвърти клас на копривщенското училище, не беше хващал книга в ръцете си.

* * *
Минаха цели две седмици, преди да отгърне книжката. Тя така си стоеше в стаята му върху един шкаф и събираше прах. Една сутрин Гаврил обърна цялата стая наопаки, за да си намери записката за поръчаните дрехи и топове аба от един турчин от Денизли в Мала Азия, че да му ги приготви. Оказа се, че е сложил книгата върху листчето. Тогава прочете заглавието “Райна, княгиня българска”, преведена от Елена Мутева.
Той полека я взе в ръце и я разлисти. Беше слушал препирните на калфите дали е имало или е нямало българско царство някога, но досега те минаваха покрай ушите му. И даскал Йоаким им бе разказвал в училище, ама отдавна. А виж тук – черно на бяло написано! Княгиня българска! Ще рече – царска дъщеря. Гледай го ти, малкият Тодор, какви книги четял! Гаврил седна и отвори корицата. Започна да чете, като бавно прокарваше пръст по редовете.
Беше сутрин.

Вдигна очи, чак когато стана толкова тъмно вечерта, че не можеше вече да различава буквите.
Започна с първите изречения:
“Вий сте чували да приказват за велики Преслав, престолния град на българското царство. Къде е сега този бял град на голямото царство? Кои хълмове бяха увенчани с неговите крепости? Никой не знае, освен султанът, който във ферманите си нарича шуменския владика– преславски.”
И завърши с последните:
“... а Самуил сам себе си провъзгласи за български цар. Тази беше последната искра на независимостта на българското царство. От 1019 година в българската земя седяха наместници на гръцките василевси.”

В душата на Гаврил бе легнала такава мъка, че му се искаше да заплаче. Сам не знаеше за какво и за кого. Дали за толкова отдавна загубената българска държава или за трагичната любов и смърт на българската Райна княгиня и руския княз Светослав?
– Първо гърците, а после турците... – каза си той. – И я няма вече България. Толкова отдавна я няма, че ние самите сме забравили за нея.
Този ден в душата му зейна една огромна празнина, която той не разбираше и не знаеше с какво да запълни. Чак тръпки го побиха, когато погледна в нея като в тъмно и зловещо подземие, из което бродят само страховити сенки. Полека отстъпи назад, затвори и залости вратата му, но то си остана там, в него. И нямаше вече да изчезне. Знаеше го. Докато не събере кураж да отвори тази врата и да изброди всичките му ъгли със запалена факла в ръка.
Но сега сърцето го болеше. Сега беше смазан. Нямаше сили за това.
А на другия ден главата му се бе прояснила. Той се втурна в работата си и повече не докосна книгата. Погледна я един-два пъти, но не я отвори.
Вечерта я занесе долу в кръчмата и я остави небрежно на масата, където сядаха да ядат калфите и чираците. И повече не я видя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар