вторник, 8 март 2011 г.

Глава 30. Фаталната жена

Докато закусваха в малкия салон на хотела на втория етаж, телефонът на Джордж иззвъня.
– Добре, ще дойдем до половин час – отвърна той, след като изслуша човека, който се беше обадил.
Вече нямаше проблем да се разбере с криминалиста Атанас Николов, щом той му говореше на английски.
– Има нещо ново по катастрофата – обясни Джордж на Ели, след като затвори. – Криминалистът ни помоли да се отбием до него. Добре, че останахме в града.


В полицията след същата процедура като вчерашната – показване на документи и записване на имената, Николов ги въведе в стаята си.
– Какво е новото? – попита Джордж.
– Майкъл е убит – отвърна служителят.
– Това вече го знаем.
– Не ме разбрахте правилно – поясни Николов. – Не е убит, защото е катастрофирал. Катастрофата е била предизвикана, за да бъде убит. Колегата ми от оперативната група при огледа на автомобила е намерил куршум, заседнал в джантата на предното ляво колело. Тази сутрин направихме втори оглед на мястото. Това коренно променя нещата и поставя нови въпроси. И един стар. Какво все пак е правил приятелят ви в България?
– Нищо не мога да добавя към вчерашния си отговор – разпери ръце Джордж. – Единственото, което ми идва наум, е това, че вероятно е искал да купи и изнесе контрабандно някоя ценна антика. Мисля си, че може би е способен на такова нещо. Не знам обаче с какви хора се е свързал тук. Може да са някакви бандити и да са го убили, за да го ограбят.
Криминалистът се облегна назад в стола си и започна да почуква върха на носа си с някакъв молив. После поклати глава. Дали беше знак за съгласие? Не, поклати я съвсем по български с физиономия, изразяваща пълно отрицание на предположението на Джордж:
– Нищо от това, което казвате, не може да бъде вярно. Съшито е с бели конци. Бандитите щяха с радост да му продадат антиката и да му съдействат да я изнесе зад граница. Не са го ограбили, защото единствения наистина скъп предмет, който е носел, златен турски медальон, го намерихме в багажа му. Така го е записал в митническата си декларация и го е обявил като семейна ценност. Убийството му е извършено от изключителен специалист, вероятно отличен снайперист, а такива не са в обкръжението на обикновените иманяри. Гумата му е простреляна в движение, а при голямата скорост, с която е карал, това е почти невъзможно. Моментът е преценен така, че да се блъсне челно в камиона насреща и да няма шанс за оцеляване. Кажете ми кой толкова много е искал да отстрани от пътя си един случайно и съвсем за малко дошъл американец? На кого толкова е попречило идването му тук?
Джордж безпомощно разпери ръце:
– Не знам. Наистина не се сещам.
Атанас Николов натисна един бутон под бюрото си, в стаята влязоха двама полицаи, а той стана и обяви:
– Джордж Бенковски, задържам ви по подозрение в предумишлено убийство на американския гражданин Майкъл Брустър за първоначален срок от двайсет и четири часа.
Джордж, оцъклен от изумление, само посочи гърдите си с пръст и не можа думичка да каже. Цялото му поведение означаваше:
“Кой? Аз? Не може да бъде! Това е крайно нелепо!”
Но такива театрални представления криминалистът беше виждал безброй много пъти. Всяка хваната на пазара циганка с чуждо портмоне в джоба можеше да го изиграе по-сполучливо.
– Съжалявам, че вчера не взехме натривки за барут от ръцете ви, но катастрофата беше толкова убедителна. И щеше да си остане катастрофа, ако куршумът просто бе минал през гумата и бе изхвърчал край пътя. Лош късмет да заседне. Просто лош късмет!
– Но... но... Майкъл му е приятел! – едва събра дар слово Ели. – Ние с нетърпение го чакахме да дойде!
– За да го убиете.
– Но защо? – извика изумено тя.
– Не знам. Вашият приятел Джордж ще ни каже, като реши да си спомни. Там, долу, обстановката е много предразполагаща.
Двамата полицаи пристъпиха, за да го хванат и отведат.
– Чакайте, чакайте – разпери ръцете си Джордж, за да ги възпре.– Това е свободно съчинение! Нямате никакви доказателства, само предположения.
– Намерихме мястото, откъдето е стреляно – възрази криминалистът.– Намерихме гилзата. Един единствен отличен изстрел, мистър Бенковски, поздравявам ви. По нея обаче има хубави отпечатъци. Ще ги сравним с вашите. Къде сте се научили да стреляте толкова добре?
– Вижте, аз... аз... аз изобщо не знам как се държи пушка. Ами че аз съвсем не съм бил скрит някъде край пътя. Той бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. – Тук имам снимка веднага след сблъсъка. Ние с Ели бяхме във втората кола на шосето. Не мога да съм едновременно и при катастрофиралия автомобил, и някъде наоколо в храстите.
Николов взе с недоверие апарата, повъртя го в ръце и отвърна:
– Ще го проверя – той извади празна бланка и набързо оформи изземването на телефона. – Ето, подпишете протокола за доброволно предаване. Когато Джордж подписа, той я прибра в чекмеджето си и продължи: – Но това не променя много първоначалната версия. Вие сте прострелял гумата, а после сте изтичал наблизо, за да направите снимката. А защо ви е трябвала тя? – Николов се замисли. – Сигурно защото убийството на Майкъл Брустър не е било нужно лично на вас. Някой ви го е поръчал и е трябвало да изпратите после доказателство, че сте изпълнил задачата. Изпратихте ли го вече с MMS, сър? Всъщност телефончето е в мен, ще проверя и това. Отведете го за отпечатъци и го заключете долу – нареди той на полицаите.
Ели се надигна, изпълнена с недоумение, направи крачка, като че ли щеше да ги последва, после се обърна и опря длани върху бюрото на криминалиста, а погледът на тъмните ù очи го изпепеляваше:
– Ами аз?
– Какво вие?
– Аз как се вписвам в ситуацията? – цитира тя дословно вчерашния му въпрос.
– Не зная. Вие ще ми кажете.
– Защо го арестувахте? Това е абсурдно! Знаете, че е абсурдно.
– Откъде да знам? Много е логично даже. Дошли двама американски мафиоти да се стрелят в България и да си разчистват неизвестно какви лични сметки, а ние тук трябва да им сърбаме попарата!
– Няма нищо такова! Пълни измишльотини! Като сравните отпечатъците му, ще видите. Аз цял ден бях с него!
– И цялата нощ – предизвикателно добави криминалистът. По безизразното му лице не се четеше насмешка. – Може вие да сте в дъното на цялата работа, госпожице. Нали сте била миналото лято в техния град? На кого първо станахте любовница? На онзи в моргата или на този долу в ареста? Нямате вид на толкова фатална жена, а пък те да вземат да се изпозастрелят заради вас! Каква любов!
Ели го слушаше със зяпнала уста.
– Вие сте психопат – прошепна тя. – Това само някой болен мозък може да го съчини. Защо не арестувахте и мен в такъв случай?
– Вие нищо не сте извършила. Те се изтрепват помежду си. Ако в хода на разследването успея да докажа подбудителство от ваша страна, ще ви арестувам, обещавам ви. А засега сте свободна, само не напускайте страната. Добре е и града да не напускате. Искам да сте на разположение.
– Ще го напусна – спокойно отвърна Ели. – Нямам излишни пари за хотел. Или трябва да ме настаните в някоя от прехвалените си килии, или ме търсете край Созопол. Ето номера на телефона ми, не си мислете, че искам да се скрия. И моля да ми дадете вашия.
– Моят телефон не ви се полага да го знаете – каза важно криминалистът. – Аз ще ви се обадя, ако ми трябвате. И внимавайте да не си навлечете други неприятности!
Ели изхвърча от участъка, седна в колата си и се понесе на юг. Ама че доброжелател! Утре още от сутринта щеше отново да увисне пред участъка, за да прибере Джордж. Нямаше начин да не го пуснат, след като видят, че отпечатъците му не съвпадат с тези на убиеца. Нямаше начин да не го пуснат!
Но кой все пак беше поискал да убие Майкъл?

Няма коментари:

Публикуване на коментар