вторник, 8 март 2011 г.

Глава 32. Внезапното прозрение, 1866 г.

Всяко връщане в Копривщица беше свързано с някакво радостно нетърпение. Уж вече бе голям мъж. Самостоятелен търговец на близо двайсет и три години с доходи, които бързо нарастваха, имаше двама калфи и четири момчета чираци. Щом се прибереше у дома, те щяха да се разположат на чардака и да започнат кроенето и шиенето на новите дрехи. И така – до есента, докато ги натовари в каруците на превозвачите и поеме отново дъл-гия път за Цариград.
Но сега се прибираше и беше жаден за почивка, за милите грижи на майка си, за добрите приятели, с които щеше да препусне по околните хълмове. След това го чакаше дълго обикаляне по къщите на копривщенските тъкачи и по селата наоколо. Щеше отново да изкупува домашно тъкани аба и шаяк. Имаше доста пари, добре бе спечелил от търговията си. Но не можеше да се мери с най-големите. Само че трябваше ли да трупа имот бавно като мравка до четирийсетата или петдесетата си година, за да излезе начело? Искаше да направи нещо по-различно, а не знаеше какво.


Подкованите копита на коня му затропаха по копривщенския калдъръм. Най-после пристигна жив и здрав, а две хлапета се втурнаха като рошави врабчета към къщата на стръмния хълм, за да известят майка му:
– Гаврил си дойде! Видяхме го! Гаврил Хлътев се върна!
Нона остави плетката на столчето си и отиде да вземе два гроша от скътаните си спестявания, за да се отплати на малките вестоносци.
С какъв трепет чакаше да чуе, че вùкат името на сина ù! Майчиното сърце винаги се тревожи. Но такъв панически страх като тази пролет не бе изпитвала. Вече цял месец почти не можеше да спи, откакто двама мъже докараха на площада тялото на един убит търговец. Цялото градче се събра. Всички бяха потресени.
И друг път се бе случвало някой да умре от болест по чужди земи като мъжът ù Грую, бог да го прости. Или да се чуе, че разбойници пресрещнали някого някъде и го убили. Скръб голяма! Но все беше ставало далече. А сега да го убият тука, съвсем наблизо! На половин ден път от дома! В копривщенското землище, в местността Климаш! Това не беше ставало! А двамата, дето го намерили, ей така го видели да лежи на пътя – раздърпан и обран. Преметнали го бяха на седлото на един от конете си и го докараха на площада пред конака да се оплачат на мюдюрина от това нагло разбойничество посред бял ден! Воплите на вдовицата му огласиха улицата и страх надвисна над градчето. Всички бяха ужасно стъписани, защото в малкото си закътано в планината гнезденце живееха като в свободен град, почти се самоуправляваха, имаха си еснафи за различните професии, имаха свои училища и църкви. Рядко виждаха тука турчин, дори заптиетата говореха на български и само фесовете , които мъжете все пак задължително носеха, напомняха на копривщенци в коя държава живеят. Но страшното убийство едва ли не пред прага им внезапно ги отрезвù.

Чак когато Нона разказа на сина си за тази страшна случка, той разбра защо тя така силно го прегърна на вратата и неудържимо се разплака. Бедната му майчица! С какво свито сърце го е чакала цял месец след убийството!
– Много да се пазиш, Гавриле! – нареждаше тя и бършеше сълзите си.–Да не се перчиш толкова с хубави дрехи. И по-малко пари да носиш в себе си, като тръгнеш по селата за аба! Горкият Лукан! Господи, горкият човек! Той с татко ти заедно ходеше.
Лукан Куйлек и Динчо Попадиин – те бяха двамата търговци, с които баща му за последен път беше тръгнал някога към сръбските села, те го бяха погребали там, те бяха докарали стоката му и заедно с нея – скръбната вест на майка му преди толкова години. Те след години донесоха костите му, за да почиват в селската костница при черквата.
Ето че и Лукан го бе застигнала злата участ. Всеки търговец с всяко потегляне на дълъг път рискуваше да не се върне обратно. С течение на времето тревогата се притъпяваше и опасността започваше да изглежда далечна и нереална. Само че Лукан Куйлек... Та Гаврил го имаше почти за роднина! Още в детското му съзнание смъртта на баща му го беше свързала с тези двама мъже в някаква не кръвна, но неразривна връзка. При бай Лукан ходеше за съвет. Към бай Динчо се обърна, когато реши да смени майстора си! Те двамата съвкупно замениха през годините баща му, когото Гаврил не помнеше. От вестта за убийството го заболя така, сякаш още веднъж бе умрял родният му баща. Помрачи се радостта му от завръщането.
Но не задълго. След три дни излежаване на припек и лудории с приятелите трябваше отново да си подхване работата. Събра калфите и чираците, подреди ги на чардака, разпредели им задачите и влезе в стаята да се приготви за път. Времето не чака. Ако не тръгнеше да изкупува абата, другите щяха да оберат най-хубавата стока преди него.
А разбойниците?
“С по-малко пари!” – беше казала майка му.
Добре, хората го познаваха. Вярваха му. Щеше да взема абата и да оставя само капаро. После за ден-два щеше да ги обиколи отново, за да се доразплати. Щеше да си наеме охрана, ако трябва, като тръгне с многото пари.
Гаврил облече по-вехти дрехи, скри парите в тайни джобове на елека си, седна на капрата на каруцата и дръпна юздите.
– Да се пазиш, синко! – изпрати го до пътната врата майка му.– Ако те пресрещнат непознати хора, бягай! Конят ти е бърз. Не се правù на юнак!
– Добре, мале – отвърна той, целуна я по бузата и потегли.
Такава прекрасна зеленина беше застлала гънките на планината наоколо! Дърветата разлистени, натрупани с бял или розов пролетен цвят! Люляците ухаят, като че ли минава през просторите на самия рай! Само ангели дето не прехвърчат наоколо, но пък щъркели и лястовички – дал господ! Трябва ли да гледа човек тая красота и същевременно сърцето му да се свива от опасението, че зад всеки храст може да го дебне враг, изпод всяка шумка – да се подава дулото на пушка? Скоро младият търговец забрави страховете си и се отдаде на радостта от потъването в обятията на родната земя.

В дома на първия тъкач го посрещнаха като брат. Веселата глъч на многобройните му дечурлига, кудкудякането на кокошките, усмихнатата стопанка – все едно идваше у дома си.
– Добре дошъл, Гавриле! Влизай, влизай! – покани го човекът. Седнаха на припек, а от горния етаж не спря да се чува отсеченото потропване на двата дървени стана, където тъчаха жена му и най-голямата дъщеря.
Младият търговец разказа какво има-няма по Цариград и от дума на дума стигнаха до убийството на Лукан Куйлек.
– Голямо нещастие! – поклати глава искрено загрижен стопанинът. – Да се пазиш, Гавриле! Много да се пазиш! Винаги да имаш поне два заредени пищова в себе си! Разбойниците сигурно са били турци, затова никога няма да ги хванат, даже да ги разберат кои са! Че те заптиетата ги знаят. Разбойниците и управниците ни са едно цяло. Едните плащат на другите, за да не ги преследват. Колко е заплатата на заптието? Едвам си изхранва семейството. А от обирджиите получава добро доплащане, за да не работи. Че защо да ги гони по горите и да си рискува живота?
– Така е, така е – въздъхна Гаврил. – Винаги е било така и така ще бъде, докато сме под властта им. Дали ще имаме късмета да се освободим някога?
Стопанинът помълча, поизгледа го, пък полека каза:
– То само с късмет не става, сине. Гърците и сърбите дали късметът им ги отърва от султана? Кръв проляха те, много кръв.
– Чувам, че българска войска щяла да се събира в Белград – подхвърли Гаврил.– Чувах, че и преди това имало някаква легия...
– И аз чувах – въздъхна мъжът, погледна къщата си, тичащите по двора деца и попита: – А тях на кого да оставя? Кой ще защити челядта ни, ако ние, мъжете, идем в оная войска? И като се изправят насреща ни турците с пушките и топовете си кого ще освободим? То, ако ставаше с войска отвън, руският цар колко пъти е тръгвал насам да ни освобождава и все се е връщал зад Дунав...
“Прав е, прав е човекът – замисли се Гаврил. – Няма отърване от турския гнет! Или пътят не е този.”
Ала приказките са си приказки, колкото да си начешат езиците, а иначе работа имаха за вършене. Скоро стопанинът раздипляше пред него изтъкания през зимата шаяк и се пазаряха за цената.
Мъжът прие капарото и се почеса без нужда по главата:
– Добре, ще те почакам. Ти винаги справедливо и честно си ми плащал. Кога ще ми дадеш останалите пари? Като продадеш стоката в Истанбул ли?
– Точно така! – моментално реагира младият търговец.
Тази мисъл дори не му беше минала през ума, но защо не?
Той смяташе да донесе остатъка след месец-два, като договори и с другите тъкачи толкова, колкото можеше да плати. А сега внезапно осъзна, че ако даде на всички само по една трета от парите, ще може да откара в турската столица три пъти повече стока от друг път. Прозрението се стовари отгоре му внезапно и неочаквано, както и друг път му се бе случвало, но това вече май не го изненадваше толкова.
Всяка година Гаврил по малко увеличаваше товара си. Първо напълни четири каруци, после пет, после седем. Сега смяташе, че ще успее да натовари десет. Но къде са десет, а къде са изведнъж трийсет каруци? Това правеха само двама-трима от най-големите търговци!
“Най-големите! – размечта се младият мъж. – И аз като тях. А догодина три пъти повече дори от тях!”
– Една трета сега, а още две трети напролет, като продам всичко. Имаш думата ми! Но задето ще ме чакаш толкова време, аз ще ти платя по-скъпо от другите. За всеки сто гроша ще ти дам сто и десет. Така добре ли е?
– О, добре е, Гавриле! Такава цена никой не плаща – засмя се тъкачът.
– Е, аз я плащам – кимна уверено Гаврил, гледайки го твърдо със светлите си очи.
Този поглед не лъжеше. Младият търговец още не бе осъзнал, че има някакво странно въздействие върху хората, когато ги гледа в очите и им говори. Знаеше със сигурност, че е способен моментално да омайва жените, но ето че и мъжете гледаха откритите му засмени очи, увереното изражение на устните и веднага бяха готови да му повярват. Понякога, като си тръгнеше и отнесеше със себе си магията, която го обгръщаше, по-скептичните се почесваха по главите и се питаха защо така лесно са му повярвали. Но после винаги се убеждаваха, че наистина е трябвало да го послушат и приходите, които получаваха от търговията си с него, бяха точно според обещанията му. Та и сега тъкачът не се поколеба да се довери на този наистина прекалено млад търговец.
Двамата си стиснаха ръцете, а после натовариха денковете в каруцата.
Гаврил успяваше да обиколи най-много трима тъкачи на ден. Каруцата му все се връщаше препълнена. Не остана място в дома му и под навесите, където да трупа събраната стока.

Скоро “лошият му подход” се разчу между търговците и те взеха да мърморят. Как може така? Това беше нечувано в техния еснаф! Хем обещава повече пари от другите, хем не ги дава, а оставя само третинката от тях! Честно ли е така? Не лъже ли наивните тъкачи? Не пречи ли на останалите търговци? Та те обираха след него само трохите и по-некачествената стока, защото хората навсякъде искаха да продават на Гаврил заради по-високата цена.
– Ама той само обещава бе! – гневяха се другите. – Ще ги видите тези пари на кукуво лято!
– Гаврил Хлътев е честен търговец – упорстваха производителите.– Никога досега не ни е лъгал. Не му продаваме от лани ние на него!
Брожението заглъхна от само себе си, когато към края на май той похарчи всичките си пари и престана да изкупува. В двора и в къщата му не можеше да се влезе от натрупани денкове и Гаврил реши да направи още едно нечувано нещо – да наеме седмица преди Спасов ден кираджии и още сега, в началото на лятото, да откара стоката си в Цариград – най-рано от всички останали. Още нищо не бяха ушили калфите и чираците му на дрехи, но там нали и без това щяха да продължат да шият! По-рано ще иде, по-рано ще продаде. До есента може дори да се разплати с тъкачите и още веднъж да изкупи абата им. Втори път в една година!
Той сам се стъписа от това прозрение, стисна очи, сви юмруци и се застави да спре вихрения полет на фантазията си!
“Чакай! Не бързай! Ако стане – добре. Но не го планирай!”

Няма коментари:

Публикуване на коментар