вторник, 8 март 2011 г.

Глава 33. Така му било писано


 След цялото натоварване през този ден, след всички срещи, спорове, заседания, подписи на всевъзможни документи, телефонни разговори и какво ли още не, главата му бръмчеше. Но той имаше странната способност бързо да изхвърля маловажното от ума си. Затваряше очи за десетина минути, облегнат в удобния си стол, и това състояние на границата между съня и реалността прочистваше и ободряваше съзнанието му така, сякаш бе прекарал в леглото си пълноценно осем часа в нощен сън.
След кратката дрямка му трябваше само едно следобедно кафе и беше готов да прегази с цялата си енергия остатъка от деня.

Отвори очи и се усмихна. И това бе професионален навик, изработен с годините. Тази усмивка допълнително го зареждаше. Позвъни на секретарката си и поръча кафе. Тя си знаеше – силно с една лъжичка захар. Попита я дошъл ли е Дмитрий.
– Тук е. Чака от петнайсет минути – отвърна тя.
– Да влиза!
Когато Дмитрий отвори вратата, усмивката я нямаше. Посрещна го бдителен поглед в сините очи.
Младият мъж пристъпи до бюрото, бръкна в дълбокия джоб на якето си и сложи върху полираната повърхност малък фотоапарат.
– Провери ли го? – попита го другият.
– Да. Снимки са вътре.
За десетте години, прекарани в България, така и не се научи правилно да се изразява. Сигурно заради близостта на езика с руския. Но както и да говореше, винаги достатъчно добре го разбираха.
Мъжът с бдителните очи се пресегна и прибра апарата в чекмеджето на бюрото си. После щеше да го прегледа и да го унищожи. Двамата имаха още какво да си кажат. Затова и Дмитрий не си тръгваше, напрегнато очаквайки въпросите, а може би и упреците. Беше се справил, обаче не по най-добрия начин.
– Да, донèсе ми го – каза мъжът с бдителните очи, – но с много гръм и трясък. Не можеше ли да стане малко по-тихо, по-безобидно? Просто да го откраднеш?
– Аз не крадец. Но само аз от цяла твоя охрана го настигнал. Той карал като луд. Ако беше спрял в Бургас, можеше открадна. Но той не спрял. Тогава аз изпреварил, грабнал снайпер и залегнал зад първия завой.
– Да, отлично! – кимна с горчива ирония мъжът и се усмихна със злорадата усмивка на хиена, която ей сега ще оголи зъби и ще те ухапе. – Най-лесно е да застреляш врага! Обаче така прикриваш малкия проблем и създаваш по-голям! Ако за няколко снимки всеки път беше убиван човек, нямаше да останат журналисти в тази страна.
– Аз не застрелял него – възрази с достойнство Дмитрий. – Аз отличен снайперист! Аз бил най-добър в наша рота в Чечня! Аз прострелял гума, а това съвсем не толкова лесно! Очаквах кола да се преобърне и докато други машини спират и хора се мъчат да окажат помощ на шофьора, аз щял да взема фотоапарата. Но точно тогава се появил камион и станала катастрофа. Все пак аз го взел. А че гума била простреляна! Кой ще разбере?
– Дано да си прав, Дмитрий – отвърна замислено хиената. – Дано да мине за обикновена катастрофа. Никой ли не забеляза какво правиш? Как точно го взе?
– При катастрофа апарат просто изхвърчал напред на асфалт. Аз видял. Изтичал уж да помогна, а после паднал на колене, като че ли бил потресен от гледка. Превил се напред, пъхнал апарат под дреха и след това отстъпил назад, глава навел. Никой не обърнал внимание, никой не видял мое лице.
– Дано да е така, но по-добре засега да не се мотаеш тук. Иди във вилата ми.
Дмитрий кимна и излезе от кабинета. Щеше да замине за вилата му край Варна. Знаеше я. Цял месец прекара там, след като шефът му случайно попадна на него, оцени възможностите му и го измъкна от следствения арест. Тогава Дмитрий работеше с група трафиканти на дрога и се бе провалил ужасно. Антимафиотите го хванаха с хероин, оказа съпротива при залавянето, рани полицай, а беше и с нередовни документи. Щеше за доста годинки да влезе на топло, но тогава човекът със странната усмивка направи някакъв юридически фокус, измъкна го и го скри във вилата си, докато шумотевицата заглъхна. А после му уреди паспорт с право на работа, включи го в личната си охрана и Дмитрий се превърна в най-предания му човек, в неговото вярно куче. Беше готов всичко да направи за благодетеля си и две години вече неотлъчно го следваше. Беше неговите очи зад гърба му и ръката, която наказва, когато се наложеше. Всяка минута от денонощието бе на разположение – бдителен и предан. И добре заплатен.
Сега обаче трябваше пак да се скрие – за всеки случай. Ако някой случайно го бе забелязал, не трябваше да го свързва с шефа. Трябваше да изчезне от обкръжението му поне за месец-два.
Е, щеше да се разтовари малко, да се излегне в някой шезлонг на припек под зимното слънце и да отпусне изопнатите си нерви, загледан над морето, отвъд което се простираше родината му. Щеше да успокои тревожните си мисли. Дмитрий не беше убиец по призвание. След службата си в Чечня не бе убивал човек. И сега не го беше направил. Не пряко. Но... така му било писано на американеца.

Няма коментари:

Публикуване на коментар