вторник, 8 март 2011 г.

Глава 34. Беглецът, 1866 г.

Антон изобщо не се бе надявал тази зима да бъде последната от неговото заточение. Но човек никога не знае каква случайност може да промени съдбата му. Някаква непредвидена среща, някоя изтървана дума... Един обикновен ден от лятото на 1865-а и ето че животът му се преобърна.
То лятото на Сахалин, този най-източен остров на руската империя, трудно може да се нарече лято според представите на един поляк. Температурите и в най-горещите дни не надвишаваха пролетните в родината му.
Очевидно представите на човек се менят с времето и с разстоянията. Роденият в охолство шляхтич Антон Бенковски, свикнал на мека постеля в имение с огледала и картини по стените и с прислуга, не би могъл да си помисли преди година и половина, че ще се чувства превъзходно в един обикновен евенкски чум, полуизлегнат на постлана върху голата земя мечешка кожа и с канче неподсладен билков чай в ръка.

Поривите на неспокойния планински вятър люлееха кожените стени на чума, но вътре край огъня беше тихо и топло. Три основни върлини с кръстосани върхове образуваха вътрешния скелет на палатката от кожа с формата на висока пирамида. Ако вътрешните върлини са повече на брой и по-дълги, чумът става по-голям и събира доста хора. Но сега тук бяха само двама – Антон и руснакът, и не им трябваше голямо пространство.
Това също не би могъл да си представи преди – че не просто ще търпи присъствието на един руснак до себе си, ами дори ще си разговаря най-дружески с него. След десетилетията полски борби и въстания, потъпкани с кръв именно от руските войски, след изгнаническия поход и изтърпените страдания и унижения той беше намразил всичко руско до дъното на душата си. А сега, моля ти се, излегнати край огъня, двамата си пекат нанизаните на дървени шишове рибки и си приказват като първи братовчеди.
– Странни хора са местните – говореше руснакът. – Отначало си мислех, че са родствени племена и се опитвах да науча езика им, а се оказа, че са съвсем различни, нищо че са все жълтурести в лицата. Айните говорят някакъв само техен си език. Нивхите и евенките май имат някакво далечно родство, но не съм сигурен.
– Все са диваци, Брада – отвърна полякът.
Всички така наричаха руснака и само за разнообразие понякога го титулуваха с другия му прякор Професора.
– Забавно е да ги изучава човек, като няма какво друго да прави. Ти, Антоша, си отскоро тук и още всичко ври и кипи в душата ти. Ако се позаседиш като мен двайсет-трийсет години, ще намериш по-спокойни занимания за своя ум. А ние, братко, все с нещо трябва да се занимаваме. Иначе ще полудеем тук, накрай света!
Отначало след пристигането си на Сахалин Антон избягваше всички руснаци. И беше все сам, понеже останалите поляци от “червената верига” бяха оставени на континента около река Амур, а само трима пратиха на острова.
После другите двама се разболяха, прибраха ги обратно и остана само Антон. Той дълго не си говореше с Професора. Но накрая осъзна, че този човек също бе заточеник, значи и той някога е бил някакъв враг на руската империя и му е събрат по съдба. Сприятелиха се полека-лека и от него Антон започна да научава полезни умения за оцеляване сред дивата природа..
Научи също, че тук всички, които не са туземци, са или изпратени по служба, или изселници като него. Но на този далечен остров враговете на императора нямаше с какво да му навредят. Затова никой не ги пазеше, не ги връзваше, не ги заключваше, не ги питаше къде ходят. От тях се очакваше просто да живеят на острова, да населят пустия край, да се женят помежду си или да се смесят с местните и да раждат деца – нови поданици на негово величество.

На сутринта двамата разглобиха чума, сдиплиха кожата му и малкото си багаж, натовариха всичко на носилката, която влачеше мулето на Професора, и поеха на юг. Бяха решили да обходят острова по крайбрежието. Вървяха дни наред. Понякога попадаха на нивхи, облечени в халати с геометрична украса и с шапки, обточени с пухкава кожа. Те ги подслоняваха в селищата си, продаваха им храна и топли ботуши. После започнаха да срещат айни.
– Значи наближаваме най-южния край на острова – поясни руснакът.
Един ден по криволичещия път срещу тях се зададе редичка войници в униформи и с пушки на гърба. Като наближиха, Антон с изненада установи, че са японци.
Руснакът започна учтиво да им се кланя и сбута настойчиво спътника си да последва примера му. Войниците отвърнаха на поздрава им и отминаха.
– Брада, какви са тези японци тук? – изумен попита Антон.
– Ти не знаеш ли? Сахалин е съвместно неделимо владение едновременно на Русия и Япония – отвърна руснакът. – Ама наистина ли за пръв път го чуваш?
– Изумително! – Антон спря и чак приседна на един камък край пътя. – Брада, това е невероятно!
– Какво невероятно има? И Аляска е уж наша територия. Но се чува, че царят щял да я продава на американците, защото там няма нищо, освен сняг и лед. То и на тях за какво ли им е? Нищо чудно да продаде и Сахалин на японците след време, но не ми се вярва. Тук все пак може да се живее.
– Чакай, чакай! Стига си бъбрил! – опитваше се Антон да го върне на главното. – Искаш да кажеш, че сега това едновременно е и руска, и японска територия, така ли?
– Така си е! – потвърди другият.
– И като стигнем след две седмици най-южната точка, трябва само да преплувам пролива и мога да избягам в Япония? И никой няма да ме спре?
– Можеш. Но защо ти е да бягаш, Антоша?
– И ти можеш да избягаш с мен. Не си ли го помислял? И отново да си свободен човек!
– Защо ми е да бягам, приятелю? Аз съм руснак. Аз съм си в Русия, макар и на другия ù край.
– Но аз не съм.
Възрастният мъж го загледа и поклати умислено глава.
– Тук за тебе е затвор, така ли? – попита той, като поглади дългата си брада, заради която носеше прякора си. – Ти си млад, нямаш даже четирийсет години. А аз май вече съм на шейсет и пет. Спрях да ги броя. Половината ми живот мина на тоя остров. Започнах дори да го харесвам. Дали ако си ида у дома в Тамбов, ще намеря някой, който още да си спомня за мен? Какво ще правя там?
– Аз имам какво да правя у дома – отвърна Антон. – Имам много неотложна работа и много верни приятели. Имам също майка и двама братя, ако са живи – Антон скочи на крака и повлече напред мулето за юздата, ръкомахайки възбудено – Ще наема лодка, ще преплувам до Япония. Ще работя каквото и да е, само да спестя пари за билет, ще се кача на някой параход и най-много след две години ще съм обратно във Варшава! Борбата не е приключила! Полша още не е загинала!
И той запя, колкото му глас държи, бодрата мазурка: “Йешче Полска не згинела!” Руснакът само поклати глава и въздъхна. И този другар щеше да го изостави. Той не каза нищо повече до вечерта. Когато седнаха край огъня да хапнат скромната си вечеря и светлината на игривите пламъци затанцува по лицата им, Антон загрижено го попита:
– Какво си се умълчал, Професоре? Да не те обидих с нещо?
А възрастният мъж като продължение на съвсем друг разговор му отвърна:
– Няма да намериш лодкар, който да гребе четирийсет и пет версти . Нито дори платноходка. Нито имаш пари да платиш. Това е разстоянието между Сахалин и Хокайдо. Най-късото през Лаперузкия пролив.
Антон стоя известно време вторачен в него, а после попита:
– Искаш да кажеш, че е невъзможно да избягам?
– Възможно е – вдигна очи Професора, – ако дочакаш средата на зимата. Тогава проливът замръзва. По леда за десет-дванайсет часа ще стигнеш.
Двамата се погледнаха сериозно, а после полека се усмихнаха един на друг над огъня и в очите им заблестяха дяволски пламъчета.

Зимата дойде и се преполови. Те си бяха направили колиба на закътано от вятъра място сред крайбрежните скали и останаха заедно до последния ден, когато Професора най-после каза:
– Време е, Антоша. Нощес вятърът се е обърнал. Утре трябва да тръгнеш.
Той дълго бе възпирал поляка. Казваше му, че ледът е още тънък, че вятърът е насрещен и ще го вледени. Антон започна да го гледа с подозрение. Дали не се опитваше все пак да го задържи при себе си? Но ето че сам го подкани да тръгва.
Двамата напълниха кожената раница със сушено месо, Антон обу най-дебело подплатените си ботуши, сложи най-топлите си дрехи и ръкавици и поседнаха за минута, загледани един в друг. Остана само да се сбогуват.
– Върви – каза простичко руснакът. – И бог да е с теб.
Антон кимна, прегърна го силно и тръгна по леда. Не се обърна повече назад. Тук не оставяше нищо свое, нищо, за което да съжалява. Само един приятел.

* * *
Работата на дигата бе тежка и за нея получаваше веднъж на две седмици по седемдесет и пет до осемдесет сена. Беше силен мъж. По-силен от всичките дребни японци наоколо. Затова и майсторът, ръководещ укрепването на дигата, нае Антон. Прецени, че този гигант за същите пари ще свършва два пъти повече работа. И не се излъга.
Дигата трябваше да възпре буйните води, които се очакваше да рукнат в речното корито при пролетното топене на снеговете. Тя пазеше селото и нивите, затова разбитите и подровените от ланските порои места всяка пролет се подновяваха и укрепваха с камъни, докарани от близката кариера. Напълнените догоре плетени кошове хвърляха на предварително определените от майстора места. Бурните води можеха да търкалят отделни камъни, но не и когато са в цял, пълен догоре кош, затворен със също така плетен и добре завързан капак. Товареха по няколко във всяка  лодка, гребяха покрай брега и ги пускаха и трупаха там, където имаше нужда. Всеки ден.
Антон не знаеше нито дума японски, но не му и трябваше. Виждаше, че с него се държат абсолютно честно. Жената на майстора идваше в дните за плащане и когато се зададеше по дигата с пакети бисквити в ръцете, грубите работници до един ù махаха.
Бъбреха весело, събрани под навеса за следобедния чай. Жената им заплащаше труда изключително точно, те прибираха парите си в ризите или ги увиваха в кърпа, а реката ехтеше от гласовете им. Колкото даваше на другите, толкова тя отброяваше и на него.
Антон плащаше за храната и стаята, която бе намерил, по трийсет сена за две седмици и остатъка грижливо спестяваше. Живееше при бедния директор на селското училище господин Масао. Стаята не беше голяма, само шест татамù , но му стигаше като временен подслон. Тук беше вече трети месец и успя да спести цели двеста и седемдесет сена. Не знаеше много ли е това или малко. Искаше само да му стигнат за пътя до Токио. А там вече имаше европейски търговци, свещеници и дипломати. Все някак щяха да му помогнат. Франция винаги ги е подкрепяла. Може би трябваше да намери тъкмо френското посолство, да поиска среща с посланика. Дали не е време вече да тръгне или да остане и следващите две седмици за още една заплата?
Май е крайно време да тръгва. Доста се застоя в това село.
Антон събра във вързоп малкото си багаж и се приготви да го върже на гърба си, както бе видял японките да носят бебетата. Нахлузи на краката си плетените от слама сандали и тогава чу викове и писъци от улицата. Изскочи бързо навън и се огледа. Няколко по-организирани мъже вече тичаха с дървени ведра, пълни с вода, а зад близките къщи се вдигаше пушек.
Антон грабна едно ведро от двора и се втурна с другите. Образуваха верига. Гребяха от близката рекичка и плискаха върху горящата сграда, но тя беше дървена и нищо не можаха да спасят. Поне опазиха от огъня най-близките къщи. Наоколо плачеха десетина деца, а хазяинът му, целият раздърпан и начернен от въглените, крачеше съкрушен между руините. Училището бе изгоряло до основи.
Полякът нагази между пушещите греди и потупа успокоително скърбящия директор. Искаше да му покаже някак с жестове, че ще се съберат и за няколко дни със задружни усилия ще вдигнат училището отново. Беше разбрал за тези три месеца, че японците точно така решаваха общите проблеми.
Господин Масао тъжно се усмихна и също така го потупа с благодарност по ръката.
“Ясно – помисли си Антон. – Няма да замина днес. Ще остана още два-три дни. Те ми помогнаха и аз трябва да им помогна.”
Хората се разотидоха по домовете си.
Хазяинът също се прибра. Изми се, облече чисти дрехи, прегърна жена си и сина си, мъничкия Куме, каза им нещо и излезе, а те коленичиха разплакани на земята.
Антон не разбираше какво точно става. Заинтригуван, той последва японеца и така отново стигна до опожареното училище.
Там, сред още димящите останки, директорът постоя мълчаливо с наведена глава, вглъбен в себе си. После коленичи, извади отнякъде дълга кама и с рязък жест я заби в корема си.
– Стой! – изкрещя с всичка сила Антон, с два скока се намери до него и изтръгна камата от ръцете му. – Защо? Господи! Хора, помогнете!
Той прегърна олюляващото се тяло и се вгледа с ужас в очите на умиращия човек, които се притвориха бавно, а устните му се извиха в усмивка, пълна с достойнство и вътрешен покой.
Антон заплака. Раменете му се разтърсиха от неудържими ридания. Той не разбираше тези хора. Не проумяваше какви мотиви ги движат. Много важно, че училището изгоряло! Трябва ли да се самоубива човек заради това? Напротив, трябваше да го изгради отново!
Някакви ръце го вдигнаха, други поеха мъртвото тяло от него и много внимателно и с уважение го отнесоха някъде.
– Защо? – питаше Антон и се вглеждаше в лицата около себе си.– Защо го направи? Кажете ми, защо?
Обясниха му.
С много, много жестове, с някаква смесица от много японски, тук-там английски и дори руски думи. Днес в повереното му училище бил изгорял портретът на императора, а директорът Масао допуснал това да се случи. Не спасил от пламъците свещения образ. Единствената достойна постъпка била да си направи сепуко. Длъжен бил да го направи, иначе щял да се опозори за цял живот.

Антон крачеше по пътя на юг с вързопа на гръб. Трябваше да прекоси Хокайдо и да се прехвърли с параход на големия остров Хоншу, за да стигне до Токио. Вятърът развяваше косите му. Щеше да изсуши и сълзите, които още му пълнеха очите, но каквото и да му нашепваше, нямаше да му помогне да разбере тези хора. Той имаше друга представа за позора и достойнството. Може би сам упорито вървеше към своята смърт, но не чрез самоубийство. Не! Тази грижа великодушно оставяше на враговете си и враговете на своята родина. А Антон, вкопчен в живота, щеше да ги предизвиква до последния си ден!

Няма коментари:

Публикуване на коментар