вторник, 8 март 2011 г.

Глава 36. Човекът без лице

Криминалистът Николов се държеше сдържано. Нито нагло и безцеремонно, нито гузно. Не се извини за безпричинното задържане на Джордж. Можеше да прибере всекиго за двайсет и четири часа по основателно подозрение и той смяташе, че е имал такова.
Ели беше готова да вдигне огромен скандал във фоайето на полицейското управление, да заплаши, че ще се обърне към медиите и към адвокати, ако той откаже среща с нея. Но реши да започне кротко с простия въпрос към дежурния полицай на входа дали може да влезе при господин Николов, предварително натаралежена, че ще получи високомерен отказ или ще я накарат да чака неопределен брой часове.

За нейна изненада пет минути, след като дежурният позвъни по телефона някъде в дебрите на полицията, от стъклената врата излезе самият господин Николов и след процедурата по записване на личните данни я поведе към кабинета си. Това, което сме виждали в американските филми как някой разтревожен гражданин се втурва в полицейската служба и нахълтва в някаква обща зала, където гъмжи от полицаи и следователи, и как тропа по бюрото на интересуващия го служител, в България посмъртно не можеше да се случи. Дали пък и в Америка става така наистина? Но тук ако той не иска да те види, няма начин да влезеш.
Двамата минаха покрай “трамвая” – висяща от тавана тръба, на която бяха закопчани с белезници “клиентите” на районното от тази нощ – няколко жалки пияндета, участвали в сбивания, и двама наркомани, ограбили кола или аптека. Те подсмърчаха, поизтрезнели и гузни, и се обръщаха с гръб към влизащите. До обяд всичкият този боклук щеше да бъде разчистен.

Ели влезе в кабинета на криминалиста, след малко един униформен полицай въведе вътре Джордж и си отиде. Американецът беше без белезници, намусен и с вид на човек, който наистина е спал в килия, макар и само една нощ. Той седна до Ели и двамата демонстративно мълчаха. Може би очакваха извинение и разрешение да си вървят.
– Така... да започнем – каза делово Николов, от което се разбра, че това си беше поредният за него работен ден, в който следваше да си върши редовната работа, и те двамата бяха част от тази работа. Той бръкна в бюрото си и извади голяма снимка. Снимката на катастрофата, свалена от GSM-а на Джордж. Сложи я пред себе си и я заразглежда, сякаш сега за първи път я виждаше. После я плъзна към американеца. – Това сте заснели, мистър Бенковски. Един кадър отдалече. Жалко за вашия приятел. Съжалявам и за неудобството, което изтърпяхте, но докато не получих становището на специалист по отпечатъците, не можех да снема подозрението от вас.
Не беше точно извинението, което очакваха, но “благодаря” и за толкова! Все е нещо.
– Докато тече разследването, ще ви причиня още две неудобства, за които предварително моля да ме извините. Едното е, че ще задържа в следствените материали телефона ви. А второто е, че не можете още да напускате страната.
– Нали вече не е заподозрян? – реагира моментално Ели. – Може да излети за Америка, когато си иска, и вие нямате право да го спрете.
– Трябва ни тук, само докато тече разследването, ако възникне необходимост да се снемат още някакви показания...
– Питайте сега – настоя тя. – Иначе с темповете, с които разследвате, той ще трябва да се засели за постоянно в България и да си намери къща и работа. Докато се пенсионира, може и да приключите.
– Много се научихте да приказвате! Много на едро хвърляте обвинения!– ядосано отвърна Николов. – С тия заплати и с толкова много дела на главата на един експерт какво можем да направим?
– Потърсете си друга работа, щом тази не ви харесва – даде му безплатен съвет момичето. – Тези ваши приказки постоянно ги слушаме по телевизията. Затова престъпниците се разхождат на свобода! А, и още едно прекрасно оправдание имате. “Ние ги хващаме, а съдът ги пуска!” Бисер в жанра!
– А не е ли така? – настръхна криминалистът.
– Ако представите годни доказателства за пред съда, няма да може да ги пусне! – заяви момичето. – Само че за това се иска да се напънете. Иска се да не слушкате толкова много, когато някой ви “съветва” да замотаете някое разследване.
– Хайде, ще си говорим сега за корумпирани ченгета! – викна той.– Свободни сте. Вървете си! И той да си отлита, щом иска. Ето му паспорта!
Николов бръкна в бюрото си и хвърли отгоре международния паспорт на Джордж.
– Само че аз ще си бъда в България и ще ви досаждам постоянно!– закани се Ели. – Ще искам да знам докъде сте докарали разследването. Не си мислете, че той като си иде, ще сдиплите случая с това убийство в архива!
Цялата им препирня се водеше на български. Джордж не разбираше за какво се карат, а и не слушаше, защото въртеше голямата снимка в ръцете си и внимателно я разглеждаше.
– Какво е това? – неочаквано попита той и посочи някакво петънце на асфалта близо до смачканите коли.
Не беше камък, защото имаше съвсем правилна правоъгълна форма. Николов взе снимката от ръцете му и отново я разгледа.
– Това ли е телефонът на Майк? – попита Джордж.
– Не. Той беше паднал вътре в колата при краката му. Това е друго нещо.
Той извади още снимки от бюрото си, направени от фотографа на следствената група, която пристигна на местопроизшествието може би петнайсетина минути, след като Ели позвъни в полицията.
– На нашите снимки това нещо го няма – отбеляза криминалистът. Замисли се. Отново заразглежда снимката на Джордж. Ясно му беше, че дори още да я увеличат, обектът само щеше да се размаже. Изпухтя озадачено.
Джордж полека изтегли снимката от ръцете му и пак се вгледа в нея, опитвайки се да си припомни всеки миг от случилото се.

Тогава той се беше развикал на Ели, че не се спира така рязко...
Катастрофа, а после слиза и прави снимка. Някакъв човек крачи напред и някъде там пада на колене на асфалта, поразен от гледката. Уловил го е още изправен и в гръб. Висока фигура, светла средно дълга коса, спортно яке...
Джордж си спомни, че той спря и коленичи точно на мястото, където сега на снимката се вижда предметът. Приведе се напред. А после на полицейските фотографии предметът го няма.

– Ето ви го убиецът – заяви Джордж и го посочи с пръст. – Той отиде до мястото, падна на колене и тогава е прибрал “нещото”.
– Няма лице – констатира Николов.
– Все е някакво начало. Имате ръст, коса, походка... нали ще си извадите друга снимка от телефона ми? Бих искал, ако може, да взема тази.
– Вземете я – отвърна криминалистът и се облегна замислен в стола си.
Така го оставиха Ели и Джордж на излизане – смълчан и замислен.
– Може пък да поработи по случая – измърмори Ели, сякаш да се извини за това, което изля отгоре му. Но това беше точно толкова полуизмъкнато извинание, колкото и неговото към американеца за причиненото неудобство.

В първата закусвалня Джордж влезе със сака си в тоалетната, изми се и си смени дрехите. Почувства се пречистен и малко по-спокоен. После закусиха и хванаха пътя за София.

– Утре трябва да си предадеш паспорта в руското посолство, ако искаш да ти сложат визата. Стига да са ти я разрешили – подсети го Ели.
– Да, добре – отвърна със странно безразличие той. – Но и да отида до Москва, после ще се върна пак тук. Трябва да знам как се развива разследването. Може да хванат убиеца през това време.
Ели се усмихна иронично на оптимизма му, но нищо не каза.
Този стрелец, този снайперист, той не беше случаен. Бяха го скрили вдън земя, тя можеше да се закълне в това. Най-вероятно дори го бяха извели от страната. Можеше да е навсякъде – в Сърбия или Косово, в Русия или в това забутано скучно градче, покрай което току-що минаха с колата...

Няма коментари:

Публикуване на коментар