вторник, 8 март 2011 г.

Глава 37. Скука, 1866 г.

И тази сутрин, както цялата седмица вече, започна с песента на славеите в клоните на дърветата, с подвикванията на хлапетата, които тичаха към училището, с тропота на някоя каруца по каменния копривщенски калдъръм или чаткането на копитата на дребните магарета. Изглежда проливните дъждове наистина вече бяха отминали, но още не можеше да се разбере пролет ли е или лято. Сутрин бе твърде хладно, а по обед наставаше истински пек. Но така беше в това планинско градче и мюдюринът Мустафа ага отдавна му бе свикнал.

Той седеше на конашкия чардак и лениво опъваше от наргилето. Нямаше нищо особено за вършене, както и вчера, както и онзи ден. Беше благодарен на Аллах, че всичко в повереното му градче си вървеше кротко и спокойно. Като речицата, която течеше през него от единия до другия му край. От двете ù страни минаваха калдъръмени улици, свързани тук-там с някое гърбаво каменно мостче като това пред самия конак. Из въздуха се носеше уханието на нацъфтелите люляци и прекрасният им аромат сякаш правеше още по-изразително усещането за спокойствие и безвремие. Така, както се бе отпуснал, мюдюринът леко се унасяше в дрямка и сигурно щеше даже да заспи, но тъкмо тогава едно от заптиетата изтропа по стъпалата към чардака и наруши спокойствието му.
Мюдюринът го изгледа въпросително и даже с твърде подчертано недоволство, което заптието ясно долови, затова смутолеви:
– Ще прощаваш, Мустафа ага, ама един човек те търси. Казва, че ти бил братовчед.
– Братовчед ли? – това вече го заинтригува и разсъни. Надигна се с пъшкане и тръгна да види кой е неочакваният посетител.
А той вече бе стоварил дисагите си под навеса и беше дал коня си да го отведат в конюшнята на конака, за да се погрижат за него. Седеше на една пейка и си вееше с кърпа, а изпод чалмата по зачервеното му лице се стичаха капчици пот.
Мюдюринът се засмя и разтвори ръце да го прегърне:
– Гледай ти, гледай ти, Мехмед! – възкликна той – Не съм си и помислял, че ще ме намериш чак тука! Ха добре дошъл!
– Добре съм те заварил – отвърна също така сърдечно новодошлият. – Брей каква жега е тука. По нас в планината още си е доста студено.
Въпреки чалмите и мюсюлманските имена разговорът се водеше на чист български, защото както копривщенският мюдюрин, така и гостът му бяха помаци от Родопите и това си беше родният им език. Новодошлият бе висок и кльощав за разлика от пълничкия си братовчед, което беше белег за доброто благосъстояние на домакина.
Скоро и двамата се бяха излегнали удобно по миндерите на чардака, гощаваха се с пържени яйца със сирене, пиеха айран и разговаряха. Мустафа ага питаше за жена си и децата, за роднините. Половината село му беше рода, така че разговорът се очертаваше да бъде дълъг. Пък и Мехмед като че ли за никъде не бързаше.
– Жена ти е добре – отговаряше той на въпросите. – Момчетата я слушат, но момичето ти е малко разглезено.
– Е, нали ми е само едно и е най-малкото – усмихна се великодушно градоначалникът. – Ами мама и татко как са? Здрави ли са?
Братовчедът отговори, че са здрави, баща му само зъби го болели, ама минал през селото хекимин  и му извадил два зъба, та сега не се оплаква, но по-трудно дъвче. Разказа за лели и вуйчовци, за своите родители и останалите братовчеди.
– Ами баба как е, още ли е жива? – попита Мустафа ага.
– Тя всички ни ще надживее – засмя се Мехмед. – Като скакалец е, по двора, на нивата, всекиму казва кое как да направи, всекиму ум дава – той уж се  пошегува, но веждите му се свъсиха
– Какво има, Мехмед? – внимателно го погледна мюдюринът.
Братовчед му помълча, пък се огледа и тихичко подхвана:
– Не знам дали да ти кажа, ама нейсе! Като разбра, че ще идвам насам, повика ме баба настрани и ми даде една парà. “Там – казва – онова село е християнско. Има черква в него. Да влезеш и да запалиш една свещица пред иконата на Дева Мария.” Аз се дръпнах. “Как – викам, – ще влизам в черква да паля свещ? Нали съм мюсюлманин!”. Пък тя ми тика паричката и отвръща – “Ти всеки ден, сине, влизаш в черква, ама не си разбрал. Джамията в наше село преди е била черква. Аз и тука бих запалила свещ, ама икони няма и образи няма по стените. Тъй че изпълнù тая молба на баба си, запалù една свещ пред иконата на светата божия майка.”
Мехмед, макар и притеснен, словоохотливо разказваше случката, защото очевидно всичките дни, докато беше пътувал насам, тя бе тревожила правоверната му душа и имаше огромна нужда да я сподели с някой много свой човек.
“Ма, бабо – викам, – ти луда ли си! Каква Дева Мария? Каква божия майка? Аллах акбар! Бог е един и Иса е само негов пророк, а Мириям е просто майката на пророка! Такава е нашата вяра!” “Майка му е тя, ама девица! – отвръща ми баба. – Какво знаеш ти за вярата ни! Турска е нашата вяра, ама ние не сме турци. От майка ми знам, а тя от нейната майка, че сме били християни нявга и сме се молели на Иса и майка му да ни закрилят. Така е, те и сега ни закрилят, ама вие, момчетата, нищо не знаете, защото имамът от малки ви пълни главите! Добре, че ние, жените, се молим и заради вас. Ама не всички. Малко останахме...”
Мехмед замълча. Като разказа случката, той отново преживя онова стъписване, което беше изпитал тогава. Сякаш изведнъж очите му се бяха отворили, а е бил слепец, живеел си е спокойно, уверен в своята вяра сред единоверци. Обаче изведнъж бе открил подлост и измама у най-близките си. Със страх се запита дали и майка му тайно не се кръсти и кои от роднините му са истински мюсюлмани. Изведнъж се беше почувствал сам и гол сред тръни и целият бе настръхнал. Беше се уплашил. А баба му го погледна в ококорените очи и съвсем иначе си изтълкува оцъклянето му.
“Тъй, тъй – каза му, – сега разбра ли каква е истината!” Тикна паричката в ръцете му и се врътна да си гледа работата.
– Ето я – завърши Мехмед, бръкна в пояса си и сложи един грош на ниската масичка.
Мустафа ага се пресегна, взе го и го повъртя между пръстите си. После извади кесията си и го прибра, а братовчед му почувства облекчение, че той така просто го освободи от тоя непосилен товар.
– Да не ти е грижа това – усмихна се Мустафа ага. – Баба и на мен така поръчва, като си идвам в село. Аз съм все тук на служба, рядко се случва, но като си затръгвам насам, ми дава по някое грошче за Дева Мария. Ами я кажи тебе кой вятър те довя? По каква работа си тръгнал?
Новата посока на разговора окончателно освободи братовчед му от тревогата и той завинаги забрави случката с баба си. Отвори уста и заобяснява колко дълго е гледал как Мустафа ага си идва в селото веднъж, дваж годишно с хубавите си дрехи, на хубавия си кон, как добре живее семейството му с парите, които им носи от заплатата, а как той, Мехмед, години наред превива гръб по бедните планински нивици на баща си и едва връзват двата края, та се замислил веднъж и решил да дойде при добрия си братовчед и да го помоли и него да уреди на държавна служба. Всичко това той изля в един многословен поток и замълча притеснено, сякаш сега щеше да чуе присъда.
Мустафа ага се замисли. Не бе очаквал това, но не се изненада. От деца заедно бяха израснали с Мехмед и той от малък си беше злоблив. Не се бе замогнал, не се бе оженил и завистта му към другите, които вече си бяха подредили живота и домочадието, с времето само беше нараствала. Можеше ли да го назначи при себе си като заптие? Можеше, но не искаше. Мехмед щеше да получи и униформа, и заплата, но никога нямаше да стане нещо повече от заптие и винаги щеше да завижда за по-горното положение на братовчед си.
“Няма да е добре! – размисляше Мустафа ага. – Хубаво е човекът, на когото помагаш, да ти е благодарен, а не все повече да те намразва. Но той е братовчед! Трябва да направя нещо за него, да го уредя някак, само че по-далече от Копривщица.”

Той се надвеси от чардака и подвикна на един от подчинените си, който премиташе двора поради липса на друга работа:
– Я изтичай да ми доведеш някой даскал!
После се обърна към братовчед си и обясни:
– Като дойде даскалът, ще напише едно писмо до един мой стар приятел от войската. Нямам при мен свободно място, но него го виждах скоро в Пловдив и разбрах, че е получил служба в едно градче Тетевен, оттатък Балкана. При него все ще се намери някое място. Навремето в Кримската война му спасих живота, та ми е длъжник. Пък аз досега услуги не съм му искал, но за братовчед си ще го направя!
Мюдюринът се усмихна доволен. Това решение беше добро.
И Мехмед се засмя. Олекна му на душата. Животът му най-после започваше да се подрежда. Щеше да стане заптие, после мюдюрин като братовчед си, пък после – кой знае! Може и каймакамин, и паша! Какво като е неграмотен? И Мустафа не знае нито да пише, нито да чете, пък ей го нà как се е издигнал! А като трябва нещо да му се напише, вика гяурския учител и той припка послушно.

Така се размечта Мехмед, защото никак не беше запознат с работите на братовчед си. Не знаеше, че той съвсем случайно получи преди десетина години този пост, въпреки че не можеше да чете и пише, въпреки че не беше турчин. Или може би именно защото не беше турчин! Но тази странна административна аномалия, която не можеше да се случи в цялата Османска империя, се бе случила точно тук, в това планинско християнско градче. Не просто се беше случила, а бе възникнала като специална необходимост.
Преди петнайсетина години Кримската война с Русия наложи доста мирни селяни мюсюлмани да бъдат мобилизирани във войската. Та и Мустафа, тогава съвсем юноша, попадна на фронта. Раниха го още на втората седмица. Един руски куршум му прободе крака над коляното, когато тъкмо измъкваше някакъв ранен войник изпод вражеския обстрел. Мустафа попадна в болницата с превързан крак, а на съседното легло пъшкаше и стенеше един офицер, турчин, когото здравата бяха надупчили – и в гърдите, и в двата крака. Само “мъжкото му достойнство” бе останало непокътнато, та от това после беше много горд и, като се ожени, натвори една сюрия дечурлига. Но тогава изглеждаше, че няма да оцелее. Мяташе се, бълнуваше. А Мустафа си беше здрав, само дето не можеше да стъпи на левия си крак. И понеже по цял ден нямаше какво да прави, седеше до леглото на офицера, бършеше му челото с оцет, куцукаше да му донесе вода, хранеше го с лъжичка в устата като бебе.
И човекът взе, че оцеля. Стъпи си на нозете и беше дълбоко убеден, че дължи избавлението си не толкова на доктора, колкото на Мустафа. Затова, като се върна на поста си, то войната вече беше свършила, извика помака на служба при себе си. Мустафа остави жената и децата на село като всички гурбетчии и отиде. Щеше да взема заплата и да им праща достатъчно пари. Турчинът пък бе станал началник в Пловдив и назначи неграмотния помак за заптие. Така Мустафа изкара пет-шест години. Един ден най-неочаквано офицерът го повика в кабинета си и го попита:
– Мустафа, ти нали говориш български?
– Да, ефенди, но съм истински правоверен мюсюлманин! – побърза да се защити помакът.
– И жена ти с децата си живее в твойто село, нали? – продължи да пита началникът.
– Там си е.
– И там нека да си остане! А тебе решихме да пратим мюдюрин в едно планинско градче. Може и да си го чувал. Копривщица. Хората му са кротки, но доста заможни и затова си вирят понякога носа. Ти гледай да не ти се качат на главата! А ние пак ще се виждаме, като идваш до Пловдив по работа. Сега върви си събери багажа и ела да ти дам документите.
Мустафа стоеше стъписан и не можеше да повярва на ушите си. Така си остана като вкопан насред стаята и не помръдна.
– Хайде, върви – подкани го офицерът. – Избери си пет заптиета от моите, понеже те познават и ще те слушат. Като идеш, настаняваш се в конака и всички, които са там, ми ги прати тука. То само заптиета са останали. Предишният мюдюрин вече си замина, така че ти ще си началникът.
Ей тъй му се отблагодари турчинът, задето му бе спасил живота. Добра служба му даде и на добро място.
Чак месеци по-късно Мустафа ага разбра каква беше истинската причина за внезапното му издигане.
Истинската причина бяха същите тези копривщенци – кротки и работливи, ама своенравни. Все занаятчии, търговци, бегликчии  и животновъди. Бяха хора със самочувствие. Лесно беше да ги управляваш, стига да знаеш как. Подчиняваха се за всяко нещо, ако просто го поискаш с уважение, а не им заповядваш високомерно, както го правеха турците. Трябваше да ги насочваш с юздите, а не да размахваш камшик над главите им.
Неочаквано за себе си той се озова в твърде голямо чисто българско християнско градче с над десет хиляди жители, а нито един турчин не живееше в него и те всячески се стараеха да не допуснат такова заселване.
Много време трябваше да мине и да спечели Мустафа доверието на местните, за да му споделят едно свое старо суеверие. Всички копривщенци били дълбоко убедени, че ако се случи туркиня да роди в селото им, това ще е началото на заселването му с турци и тогава – край на тяхното благоденствие! Та като назначили предишния управител, той бил трийсетина годишен и дошъл с младата си жена. Пък тя била бременна. И тогава настанало такова брожение, такова безпокойство– като да разровиш мравуняк с пръчка. Заможните копривщенци, които довчера си пиели кафето с мюдюрина, започнали да проявяват към него открита враждебност, да го съветват съвсем направо да си потърси служба на друго място, писали молби и протестни писма до началниците му в Пловдив, заплашвали дори, че има на кого да се оплачат и в Цариград, ако тоя мюдюрин не бъде сменен...
И постигнали своето.
Та ето, от десет години насам мюдюринът им хем не беше турчин, хем и жена му си живееше с цялата му челяд някъде далече в неговото си село. Хем и Мустафа се издигна в службата, макар и съвсем неграмотен. Но той завинаги си остана благодарен на своя началник, че в оня момент се беше сетил тъкмо за него. И сам на свой ред се сети и си избра за заптиета все помаци като себе си. Така че дори в конака на Копривщица не се чуваше турска реч. Но братовчед му нямаше да остане сред отбраните му хора.
В Тетевен градоначалник бе станал един друг турчин, който по време на същата оная Кримска война си беше прост войник, но взел че се издигнал. Тогава го бяха ранили тежко и тъкмо него Мустафа измъкна на гърба си изпод вражеския обстрел. Спаси му живота и човекът неведнъж му казваше:
“Как да ти се отплатя, Мустафа ага, за доброто, което ми стори? Каквото поискаш, ще направя за теб, стига да е по силите ми!”.
Ето, дошъл беше моментът да поиска.

– А ти как я караш тука? – попита братовчедът Мехмед, защото на свой ред трябваше да прояви внимание към своя домакин.
– Как ли? – откъсна се Мустафа от спомените.
Огледа от чардака спокойните копривщенски улици с пъстро боядисаните къщи, лениво течащата река между тях и отвърна:
– Скука. Всичко си е спокойно. Нищо особено не се случва. Хората не ми създават никакви проблеми. Няма нито с какво да се похваля, нито от какво да се оплача. Скука ти казвам. Да даде Аллах всекиму такава служба. И на теб ти пожелавам.
– Да, да – съгласи се привидно братовчед му, макар че ръцете го сърбяха да се залови за бъдещата си работа и никак даже да не лентяйства, а напротив, да се покаже пред началството колко добре може да се справя. Само така щеше да се издигне.
В това време едно заптие донесе хартия и мастилница с перо и въведе бившия учител Найден Геров, когото случайно бе срещнал на улицата. Той беше дошъл от Пловдив да навести роднини. Облечен бе с дрехи по европейската мода – риза с папийонка, панталони и сако.
Братовчедът Мехмед погледна овехтелите си потури и си каза наум: “Гледай го ти, гяурина! Как се е издокарал!”
Найден Геров поздрави учтиво и когато Мустафа ага му обясни, че иска да му напише едно писмо, той седна с кръстосани крака пред ниската им масичка и се зае да превежда думите му първо на глас по турски, а след това да ги изписва с върволици от арабски букви отдясно наляво в дългата и учтива молба до добрия приятел на мюдюрина в Тетевен.
Като свършиха, поканиха го да изпие с тях едно кафе и той с благодарност прие. Засърбаха шумно горещото добре подсладено кафе и Мустафа ага учтиво попита:
– Как върви школото, даскале? – той продължаваше да го нарича така, въпреки че Найден от десет години вече не беше учител в Копривщица.–Наближава ли годишният изпит на учениците?
– Скоро е, в края на месеца, ага. Ще те поканят да идеш.
– А твоите работи в Пловдив как вървят? Много ли работа имаш?
– Е, царска служба, затрупан съм – усмихна се Найден.
Братовчедът от село хем го гледаше накриво, хем реши да не стои настрани от разговора:
– Царската служба е голяма чест и отговорност – заяви той. – Полезна е на държавата ни! – А в същото време завистливо си мислеше: “Виж, ти! Да не повярваш, гяурин на царска служба!”
Колкото и да беше прост, той добре знаеше, че държавните длъжности са само за правоверните мюсюлмани. Така си мислеше, защото българите, че и той самият, наричаха “царско” всичко, свързано с държавната власт. Дори столицата Истанбул наричаха Цариград. Той въздържа любопитството си, но си каза с пренебрежение, че сигурно са го назначили писар в конака или нещо такова.
Найден Геров се досещаше какви мисли се въртят в главата на простия помак, но не взе да му обяснява, че един образован българин прави достатъчно ясно разграничение между царска и султанска служба. И когато каже “цар”, има предвид единствения носител на тази титла, а именно руския цар. Предпочете да остави госта на мюдюрина в блажено неведение. Мюдюринът също си замълча. Като гледаше завистта на Мехмед и киселата му физиономия, реши, че няма защо да го дразни допълнително.
“Ще замине към Тетевен, то е далече от Пловдив, и злобата му ще угасне. А иначе все ще го е яд, че българин християнин може толкова много да се издигне.”
Мюдюринът Мустафа ага не беше завистлив човек. Дори се радваше на успехите на другите и уважаваше вицеконсула на Русия, нищо че беше бивш даскал от това градче. Той искаше да си живее спокойно и колкото може да избягва лошотията у хората. След малко българинът се надигна да си върви, сподирян от благодарностите му.
Найден Геров излезе от конака, премина реката по първото мостче и пое из стръмната улица. Видя отдалече двама младежи, които добре познаваше – Гаврил Хлътев и Тодор Филипов. И двамата вече бяха станали търговци, но ги знаеше от основното училище, та затова и те го поздравиха с полагащото му се уважение.
Когато бившият учител отмина, Гаврил попита приятеля си:
– И какво толкова е станало, че ще се събира лонджата на еснафа ? И защо ще се занимават с теб? Ти си честен търговец! Да не би някой да те е наклеветил?
– Ох, Гавриле, не става дума за търговски работи, а за съвсем друго. Голяма беля! Така затънах, че не знам има ли отърваване!
– Като не е за работата ти, защо да се събират? – недоумяваше Гаврил.
Майсторите от ръководството на абаджийския еснаф свикваха събрание и вземаха решения, само ако възникнеха професионални проблеми. Те даже се готвеха да обсъждат на такова събрание новия му начин да изкупува аба от тъкачите, но така и не се наканиха, а Гаврил вече свърши парите. Преди няколко дни даже изпрати натоварения керван с калфите и чираците си към Цариград. Сега обаче щяха да съдят Тодор, а той дори не беше чул с какво толкова ги е ядосал приятелят му.
– Ох, не ме питай, Гавриле! Тръгнал съм при вуйчо си, нали е в лонджата, да се посъветвам с него. Ще го моля да ме защити някак.
Тодор безнадеждно махна с ръка и тръгна забързано.
– И аз ще те защитя! – подвикна младият търговец подире му.– Ще дойда и ще се закълна, че никога не си мамил и не си лъгал в сметките! Чу ли?
Той изпрати с поглед Тодор, после се обърна и пое към къщи. Влезе в двора, опразнен вече от камàрите денкове, и подвикна:
– Мале, върнах се.
Майка му седеше под големия люляк и както винаги плетеше чорап.
– Какво каза сестра ти? – попита тя, без да вдига глава от куките.– Ще идва ли утре на аязмото  или ще ми прати само Михаил аз да го заведа?
– Няма да идва, че много работа имала. Ще го изпрати сутринта. Да знаеш само как ми се накара! Така ме насоли, така ми се навика! Ако бях по-малък, щеше и да ме напердаши!
– Че за какво ти е викала? С какво я ядоса толкова?
– Да не повярваш! Като се върнах от Цариград, донесох едно пищовче на Михаил. То е играчка, не стреля с куршум, ама така е направено, че издава гръм като истинско. Нали е момче, нали търговец ще става, трябва да свиква да борави с оръжие. Той много му се зарадва. Другите момчета нямат такива. Извадил го вчера да им се похвали и гръмнал няколко пъти. Леле-леле, кака какви ми ги наприказва! Щял да се простреля и да се осакати, щял да се убие, щял съм в гроба да го вкарам! Разбойник съм искал да направя от сина ù! По затворите да изгние... Не ти е работа! Не мога да ти повторя всичко.
– Тая Василя! – поклати глава майка му. – Нищо де, ще ù мине. Ти утре ще дойдеш ли на аязмото?
– Наумили сме да се съберем една дружина, затова не ме чакай. Като дойде Михаил, тръгвайте. Ще ви настигнем с конете по пътя.
Гаврил постоя, помълча и отново се обърна към дворната врата:
– Аз пак ще изляза. Ще ида да се наговоря с другите къде да се съберем утре. Пък и да попитам каква попара е забъркал Тодор, та ще го съдят на еснафския съвет довечера.
Тъкмо щеше да тръгне, когато чу тихите думи на майка си:
– Аз мога да ти кажа за попарата му.
Гаврил се обърна и внимателно я погледна. Тя беше отпуснала плетката в скута си и също го гледаше в очите.
Тези негови очи – упорити и насмешливи едновременно, големи и добри. Като на непрежалимия му баща. Той винаги щеше да я гледа от отвъдното през очите на сина си.
“Толкова му прилича!” – сви се от сладостна болка сърцето ù.
– Какво си чула? – върна се Гаврил и приседна до нея.
– Сутринта пред черквата жените си приказваха, та затова знам. Ама дали е вярно...
Явно женската агенция беше разпространила прясната новина.
– Е, казвай де! – нетърпеливо настоя той.
– Ами какво да ти кажа? Не е седял мирен твоят приятел! Не си е държал гащите вързани, та една мома е непразна. Подлъгал момичето, а не ще да се ожени за него. Такова поведение не е за един честен търговец, та сега лонджата се вижда принудена да се занимава с него!
– Това ли било? – възкликна Гаврил едновременно смаян и развеселен.
– Това я! – натърти майка му. – Тъй че и ти си опичай ума! Дръж си потурите здраво вързани, че да не ме срамиш пред целия град!
– Добре, мале – засмя се Гаврил и скочи да изтича при приятелите си, за да им съобщи какво е станало.

Привечер, когато слънцето вече се беше скрило зад високите върхари на дърветата, но небето още светлееше, Гаврил си облече обшитите с гайтан дрехи, препаса широкия, украсен пояс, накриви фесчето на главата и попита майка си:
– Как е, добре ли изглеждам?
– Добре, добре... – промърмори тя.
Не беше от тия, които ахкат и хвалят децата си шумно, но хубавият ù син изпълваше с гордост нейното майчино сърце.
Гаврил подви нагоре контешките си мустачки и излезе. До бояджийницата под долната махала не беше далече. Там се боядисваха абите на всички от еснафа след изтъкаването им. Там беше и голямата зала, където се събираха майсторите на лонджата, когато станеше нужда. По един, по двама те идваха, без да бързат, и влизаха вътре. Облечени в чепкени  от фина вълна, обточени с кожа, с градски фесове на главите и кехлибарени божигробски броеници в ръце, защото повечето бяха хаджии. Говореха си важно и без да въртят любопитно очи насам-натам. Цялото им поведение изразяваше достолепие.
Дървената врата поскърцваше след всеки от тях и двете жени отвън се опитваха, вглеждайки се в това или онова лице, да привлекат вниманието му, но по нищо не личеше някой да ги е забелязал.
Гаврил отдалече видя жените, а като приближи, ги огледа. Бяха очевидно майка и дъщеря. Младата беше доста хубавка, въпреки зачервените от плач очи. Той отвори вратата и също влезе. Беше още млад търговец, затова пристъпи по-назад между връстниците си, които стояха прави, а първомайсторите, двайсетина души, бяха насядали на столове в средата на залата и образуваха полукръг. Приказваха си тихо на групички и от общия ромон на говора им нищо конкретно не можеше да се чуе. Няколко газени лампи хвърляха призрачна светлина в помещението, а ъглите му тънеха в мрак. По едно време предводителят на еснафа Ненчо Ослеков плесна с ръце няколко пъти, за да въдвори тишина, и каза да поканят двете жени.
Те пристъпиха мълчаливо сред това мъжко сборище, но съвсем не изглеждаха плахи. Вярно, че по-младата сведе очи към земята, както го изискваше приличието, но майка ù огледа дръзко присъстващите и зачака да чуе какво ще последва.
– Тодоре, застани и ти пред нас – обърна се първомайсторът към младежа, който до този момент се спотайваше по-далече от средата на залата и по-близо до своите приятели.
Той пристъпи и застана в образувания полукръг, но на подчертано разстояние от майката и дъщерята.
– Кажете сега – подхвана пак майстор Ненчо, – в какво обвинявате този абаджия, Тодор Филипов.
– Обвинявам го, че се отмята от обещанието си и не иска да се ожени за дъщеря ми – уверено подхвана майката. – Всеки млад мъж, като се хареса с някоя девойка, редно е да прати сватовници и да я вземе за жена, а не да я подлъгва само и после да се отказва от думата си!
– Така ли е, Тодоре?
– Никаква дума не съм давал – отвърна Тодор.
– Даде ми дума – обади се девойката. – Каза, че ще се ожениш за мен!
– Кой може да потвърди? Имаш ли свидетел? – попита я първомайсторът.
– Свидетелят ми е тука – отвърна тя без никакво колебание и посочи корема си.
Това със сигурност можеше и да е вярно. Но тази липса на всякакъв срам стъписа почтеното мъжко общество. Повечето от тия достолепни търговци бяха женени, имаха по няколко деца, но никога по такъв безочлив начин не бяха предизвестявани. Те неволно смръщиха вежди и ако до тоя момент бяха готови да упрекнат публично младия Тодор, сега тяхната увереност във вината му силно се разколеба.
Настъпилата мъртвешка тишина твърде се проточи и майстор Ненчо, поставен в ролята на съдник, който трябва да бъде безпристрастен, се видя принуден отново да попита:
– Така ли е, Тодоре?
Тодор пристъпи от крак на крак. Усещаше как нагазва в гъсто лепкаво блато. Започна да го обзема паника като човек, който потъва, гълта вода и безпомощно осъзнава, че ей сега ще се удави!
– Не е вярно. Никой път не съм обещавал, че ще се оженя за нея!– извика той и паниката прозвуча в гласа му. 
– Обаче си идвал у дома по нощùте, нали? – извиси глас майката.– Аз съм почтена вдовица и никой досега не е посрамвал честта ми. И няма да позволя да посрамиш честта на дъщеря ми! Никой не те е теглил насила у дома! Сам си идвал, а сега се отмяташ!
– Така ли е, Тодоре? –  попита пак първомайсторът.
Тодор погледна умолително вуйчо си, седящ сред съдниците му, но той не бързаше да се обади.
– Така ли е? – отново прозвуча въпросът. – Ходил ли си нощем в дома им?
– Ходил съм – смутолеви младежът, наведе очи и почувства как му причернява, как ушите му пищят от напрежение и главата му кънти.
“За кой дявол ти трябваше? – крещеше някой в ума му и сякаш го биеше с юмруци по черепа отвътре. – Нямало страшно, тя не отказвала. Къде са сега приятелите, които те заведоха?”
– Харесваш ли това момиче? – намеси се Динчо Попадиин.
Тодор замълча. Трябваше много да внимава какво отговаря. Така каза вуйчо му. Харесва ли това момиче?
– Не я харесвам – заяви той решително, а ушите му пламнаха от лъжата. Добре, че осветлението от газените лампи беше мъждиво и това не се видя.
Не я харесваше ли? А през вечер тичаше до къщата ù и хвърляше ситни камъчета по прозорчето. Не я харесваше, а се хлъзваше през открехнатата портичка, промъкваше се в нейната стая, бързаше да пъхне жадно ръце в пазвата ù, да напълни шепи с облите ù топли гърди, да потъне между краката ù! Не я харесваше, а не си тръгваше, преди да обязди два или три пъти кобилката. Харесваше му! Това му харесваше! Но дали тя му харесваше? Тя ли беше жената за него до края на живота му?
В този момент момичето изплака и вопълът му прозвуча в стихналата зала:
– Той ми обеща, че ще се ожени за мен!
– Не я харесвам – вече по-уверено повтори Тодор.
– А как стана тъй, че да идеш у тях? – това беше гласът на вуйчо му. Беше преценил точно кога да се обади и какво да попита.
– Приятели ме заведоха – вдигна глава Тодор.
– Защо те заведоха? – продължи да подава въпроси вуйчото.
– Защото и те бяха ходили при нея. Тях също беше пускала нощем в стаята си.
– И други ергени ли си пускала в стаята? – продължи атаката вуйчото, обръщайки се към стъписаната претендентка.
Тя не бе очаквала така да се обърнат нещата, погледна объркано майка си и замънка:
– Аз... и да са идвали, нищо не е ставало... Аз само него обичам...
– А ако повикаме ваши съседи да ги питаме дали са видели, те какво ще ни кажат? – обадиха се и други от съдниците.
– Можеш ли да ни кажеш кои още са идвали?
Момичето гледаше ту един, ту друг от питащите и стъписано мълчеше. Майката гневно стрелкаше с поглед майсторите.
– Няма да обръщате така нещата! – викна тя. – Нали и той е търговец като вас, затова го защитавате, а дъщеря ми ще остане посрамена! Щом ù е направил дете, трябва да се ожени, да бъде баща и глава на семейство като всички! Ще си плати за стореното!
– Ти плащаше ли ù? Даваше ли ù пари? – хвана се за думата вуйчото.
– Давах ù – окопити се Тодор. – Даже, ако забравех, тя сама си искаше.
Сред надигналия се ропот в залата едва се чу отчаяното оправдание на момичето:
– Даваше ми ги като подарък... като годеник на годеница...
– Хайде бе! – обадиха се насмешливи гласове, главно откъм правостоящите, сред които беше и Гаврил.
Той се позасмя, защото сам бе давал така пари на жени и вдовици. Но не глупаво като Тодор! Не в Копривщица, а далече, далече по хановете към Одрин и Цариград. Трябваше да му каже как се прави това, ако сега приятелят му отървеше кожата.
Майсторите по столовете също открито се подсмихваха.
Майката на злочестата девойка усети, че отива към пълен провал, но още не искаше да се предаде.
– Ти така ли ще се отречеш от детето си? – викна тя и вдигна юмруци пред лицето на току-що изплувалия удавник. – Така ли ще оставиш своя син да расте без баща и всички да го подритват? Как ще го погледнеш утре в очите?
Тодор мигаше объркан насреща ù и не знаеше какво да отговори.
– Усмири се, жено! – обади се с внушителен глас първомайсторът и внезапно всички замълчаха. – Дали след всичко това можеш да твърдиш, че точно от него е заченала разпътната ти дъщеря?
Жената се сви като ударена и изскимтя от безсилие.
– Така ли си я възпитала и такъв пример ли трябва да даваме на нашите дъщери? – продължи съдникът безмилостно, а после съвсем тихо добави, та само двете жени го чуха и седящите най-близо майстори: – Отскоро ли е така тя и дали да не потърсиш някоя веща знахарка? Ще ти дадем триста гроша за това.
– Малко са – изсъска майката с блеснали от гняв очи. – Повече ми трябват, поне две хиляди. Толкова ще ви струва да го отървете!
– Защо са ти толкова много? – наведе се напред и тихо попита Ненчо Ослеков.
– За да се махнем от това проклето място! – отвърна тя злобно.
Първомайсторът се облегна назад в стола си и високо обяви:
– Споразумяхме се! Тодор Филипов да ми донесе до една седмица хиляда гроша, които аз ще предам срещу разписка на тия две жени, за да нямат повече претенции към него. Дали сам ще ги плати, или ще ги събере и от приятелите си, които също са ходили в оня дом, си е негова работа. Така ли решаваме, майстори?
Насядалите наоколо му заклатиха утвърдително глави:
– Така, така. Това е правилно.
– Съгласни ли сте? – попита той двете жени.
– Две хиляди е по-добре – обади се майката, но като срещна твърдото му мълчание и още по-твърдия му поглед, побърза да добави– Съгласни сме.

Над селото лежеше спокойна тишина и само някое куче пролайваше, като усетеше стъпките и говора на разотиващите се по домовете си абаджии. Те се разпръсваха на групи по махалите, говорейки си приглушено за качеството на тазгодишната вълна или за утрешното отиване на аязмото и за разни други неща.
Не коментираха току-що решения проблем, не състрадаваха на двете жени и не ликуваха за победата над тях. Но някак си им беше гузно, въпреки убедеността, че са били прави да вземат именно такова решение. Искаше им се по-бързо да забравят случката, да я изхвърлят от ума си, а това най-лесно щеше да стане, като прибягнат до изпитания и доказал своята резултатност способ – веднага, щом си идеха у дома, щяха да разкажат най-подробно на жените си за събранието, щяха да си легнат и с облекчена съвест да заспят.

А на другия ден в черковния двор женското новинарско общество щеше със задоволство да коментира, че онези две блудници са си получили заслуженото.
О, това не беше коравосърдечие! Нито женска примиреност пред законите на един мъжки свят. Напротив, достойните съпруги само така можеха да опазят здравината на своите семейства и мъжете си, които и без това през по-голямата част от годината бяха далече от дома, пътуваха по търговските си дела и можеха да срещнат какви ли не изкушения. Разтревоженият кошер щеше поне още една седмица тихо да бръмчи, докато майката и нейната дъщеря успееха да продадат къщата си и да напуснат градчето презрени, укорявани и отбягвани от всички.

Но това тихо и кротко предстоеше да се случи, без да се вдига шум, без да стига до ушите на турския управник. А на другия ден, когато братовчедът Мехмед по живо по здраво си замина, мюдюринът отново зае любимото си място на чардака с любимото си наргиле, загледан към спокойните къщи на скучното градче.  В прецъфтяващите люляци жужаха пчели и прекрасният аромат се носеше из въздуха с всеки повей на вятъра.
Мустафа ага обаче забеляза, че взеха да се събират хора на групи, имаше и мъже, но главно жени и деца. Струпваха се и поемаха нанякъде. Повика едно от заптиетата и го прати да види какво е това оживление.
След малко заптието се върна и съобщи:
– Нищо особено, ефенди. Утре щяло да бъде Спасовден.
– А-ха – кимна управникът успокоен и продължи да си седи. Нямаше причина за тревога. Знаеше го вече. Всяка година преди Спасовден повечето копривщенци отиваха на аязмото под връх Богдан на половин ден път пеша, та, които са болни от нещо, да се измият с водата му, че тъкмо тогава била най-лековита. Щяха днес да идат и утре да се върнат. Мюдюринът не им се бъркаше в религиозните обичаи. Само бащински ги наблюдаваше.

Но след половин час тропот на копита, изстрели, които проехтяха над покривите и весели младежки гласове го накараха силно да се намръщи. Звучеше, като че ли избухва въстание! Ама че своеволие!
Той се огледа от чардака и видя двайсет и повече младежи на коне, че и с пушки, весело да препускат насам-натам по улицата, а после сритаха конете и изчезнаха между къщите по дирите на отиващите към аязмото поклонници. Начело им беше оня хубавец Гаврил, който през по-голямата част от годината се губеше по търговия към Истанбул, но като си дойдеше, постоянно будеше тревога в сърцето на градския управник заради неспирните си лудории, стрелби в гората и надпрепусквания с момчетата. Не подхождаше на кротката рая да се държи така! Не одобряваше Мустафа ага такова поведение и едва го изтърпяваше досега. Но до днес поне не бяха гърмели насред селото!
След като младежката дружина се скри от погледа му, отново настана тишина, но той повика четири заптиета и им нареди:
– Я вървете и вие след тях да ги държите под око, че да не стане някой сакатлък! Да не стрелят и да не се ежат толкова. Така ще им кажете. Иначе да си се мият там с лековитата вода, както си знаят по тяхному.
– Добре, ага. Ние сме без коне, ама ще гледаме бързо да идем.
Тъй беше тук. Можеше веднъж в годината да му се отвори работа, но мюдюринът трябваше да си е на мястото и да не позволява своеволия.

Заптиетата пристигнаха чак преди здрачаване на широката леко наклонена към извора горска поляна. Копривщенци бяха напалили огньове, миришеше на печено месо, разнасяха се бъклици с вино. Свирни и песни огласяха гората. Млади и по-възрастни се хващаха на хоро, а момците прескачаха огньове. Неколцина викаха и гърмяха с пушки.
Четирите заптиета застанаха стъписани в края на поляната. Брей, каква веселба! А с тия гърмежи на пияна глава щяха да утрепят някого.
– Я да спрете! – викна най-възрастният от тях с провиснали черни мустаци и сърдита физиономия. – Дайте тука пушките, че да не нощувате в конака!
Младежите ги забелязаха, изсмяха се и им обърнаха гръб.
– Спрете се, бе! – викна друг от заптиетата. – Тука да съберете на купчина веднага всичкото оръжие!
– Абе, хòра, що не си идете, ами сте се довлекли чак тука да ни разваляте веселбата? – потупа го по рамото един от младежите. Казваше се Танчо Шабанов и уж се усмихваше, но в очите му се виждаше колко е объркан.
– Ти ли ще ми говориш така бе, гяур? – ядоса се представителят на мюдюрина, изви му ръцете на гърба и бързо ги намота с тънкото въженце, което си беше взел, защото на връщане смяташе да събере някой наръч дърва. – Арестуван си! И другите ще ви арестуваме, ако не си предадете оръжието и не мирясате!
Танчо примигна стреснато, а младежите ги изгледаха смълчани и намусени. Може би щяха да размислят и да изпълнят нареждането.
Тогава някъде отстрани един тих, но застрашителен глас попита:
– Така ли ни гарантира султанът религиозните свободи?
Заптието се обърна сърдито към питащия.
Беше Гаврил. Пушката в ръцете му беше наведена към земята, но сега той я повдигна леко и я насочи в заптието до Танчо, което гледаше учудено и продължаваше да стиска края на въженцето.
Младежите наоколо също повдигнаха пушките си към стъписаните пазители на реда.
– Сега вие си дайте оръжието и го отвържете – все така кротко рече Гаврил.
Другарите му невъздържано се разсмяха. Те не чакаха заптиетата да изпълнят заповедта. Сами ги разоръжиха и отвързаха другаря си. Скоро четиримата помаци седяха гърбом един към друг със здраво вързани ръце и крака, а веселбата продължи още по-буйна от преди и с някакъв привкус на революция. Сред народните песни екнаха и такива като “Стани, стани, юнак балкански...” и “Вятър ечи, балкан стене, сам юнак на коня...” Даже улегнали мъже, надигаха бъклиците и с блеснали от виното очи викаха “Да живее българската свобода!”. Тази нощ вързаните заптиета трепериха за живота си така, както никога не им се беше случвало. Тези кротки хора, дето на всичките им знаеха имената и си мислеха, че и на мравката път правят, изведнъж се показаха непокорни поданици и пламенни родолюбци.
– Ще ни заколят, бе, като се напият. Ще ни заколят! – с треперлив глас каза мустакатият.
Другите само изпъшкаха в безмълвно отчаяние.

На сутринта ярките лъчи на слънцето разпръснаха нощните сенки и видения. В изтрезнелите глави на копривщенци се пробуди разкаяние. Младежите, начело с Гаврил, се бяха метнали на конете и вече препускаха към дома, все още весели от снощното си буйство. Другите мъже отвързаха измъчените заптиета, нахраниха ги, извиниха се, върнаха им пушките, но в очите им продължаваха да греят присмехулни пламъчета. Помаците си тръгнаха към Копривщица, а след тях с музика и песни останалите се носеха във весела тълпа. Щяха да се приберат по домовете си и пак да се заемат с обичайното си ежедневие, в което почти не чувстваха тежестта на османската власт. Но нещо се беше преобърнало в душите им, за което сами още не си даваха сметка.
И в душите на заптиетата нещо се преобърна.
Те отидоха да докладват на началника си като бити псета с подвити опашки. Дълго и жално му се оплакваха, а той ядосано вика по тях един час, докато целият се изпоти и на лицето му изби ярка червенина. Мъжете търпяха с наведени глави. Всичко вече можеха да изтърпят от него, нали се бяха отървали живи. Но когато чуха какво им заповяда, разбраха, че не могат да изтърпят всичко.
– Недей, ага! – ахна мустакатият. – Не ни пращай нас да го арестуваме. Той ще ни застреля!
– Няма да ви застреля, некадърници – ядоса се мюдюринът. – Не ви пращам да го арестувате. Доведете ми го само да си поговоря с него, да го вразумя, преди да е направил по-голяма поразùя!
– Някой друг да иде – прошепна мустакатият.
– Ние не щем – добави втори, а останалите също се свиха и стояха така с наведени от срам очи, но напълно непреклонни.
Мустафа ага ги изгони, викна подире им да не му се мяркат днес, иначе той лично ще ги застреля, и прати други двама да доведат Гаврил в конака. Те не се затрудниха никак. Младият мъж сам тръгна, защото не смяташе, че с нещо се е провинил. Мюдюринът Мустафа го посрещна, седнал зад служебната си маса в стаята на втория етаж.
– Влез, Гавриле – каза той и отпрати с жест заптиетата. – Какви си ги вършил нощес? Мога да те арестувам и да те пратя на съд в Пловдив за бунт срещу султанската власт. Не стига, че си затварям очите за пушките ви, ами си позволявате да гърмите с тях насред площада! Позволявате си да връзвате заптиетата ми! На какво прилича това?
– А те защо ни се бъркат на религиозните празници и идват да ни казват какво да правим и какво да не правим? – дръзко отвърна Гаврил.
Този неграмотен помак преди пет години можеше да го уплаши, но сега Гаврил беше видял свят, бе разговарял при пътуванията си с разни хора, някои от които умни и с отворени очи за това какво става по близки и далечни земи. Чувал беше за църковните свободи, прогласени от султана. Затова му отвърна с вирната брадичка и смръщени вежди.
– Ти на мен няма да ми държиш такъв тон! – викна Мустафа и тропна по масата. – Ти няма да правиш заптиетата ми за посмешище! Разбра ли! Ние тука сме властта! Ние представляваме държавата и не може такива пройдохи като тебе да ни се подиграват! Марш и да не съм те видял повече!
– А ти няма да ми крещиш като на куче! – викна на свой ред Гаврил. – Аз съм уважаван търговец. Ако моят еснаф напише оплакване против тебе, няма да се видиш как ще изхвърчиш от града ни!
Той нямаше намерение да казва такива неща. Този мюдюрин беше най-добрата власт, която бяха имали от десет години насам, и копривщенци щяха да направят пътека до Цариград, за да си го върнат обратно, ако началниците му го пратеха другаде. Но думите излетяха ей така от устата му.
Мустафа зяпна безмълвен и стъписан насреща му от тази изумителна заплаха. А в следващия момент крещеше и тропаше с крак по дъските на пода, та заптиетата му отдолу да не се помайват излишно:
– В кауша ! Затворете го веднага тоя разбойник! Тоя хаймана! Тоя престъпник! Да не го виждам повече днес. Долу ще стоиш в мазето, докато ти дойде умът! Ти ще ме заплашваш мене!
Заптиетата се втурнаха, грабнаха Гаврил за ръцете, за дрехите и го повлякоха към тъмното подземие. А Мустафа ага, тоя добър човек, който никога не бе пречил на християните, който тайничко пускаше пратените от баба му грошове в дарителницата на селската черква, който отиваше заедно с тях на великденската служба и приемаше подаряваните му боядисани яйца, този веротърпим Мустафа беше до дъното на душата си обиден и огорчен, че бил погазвал религиозните им свободи. До сълзи обиден! Ще го заплашва той него! Оплаквания щял да пише!
Хем се гневеше, хем се боеше, че това може и да стане. За разлика от него, българите всичките знаеха да пишат и да четат.
Той дълго пухтя и размисля. На няколко пъти понечи да разпореди да освободят арестувания, но все пак се отказа. Трябваше да му имат уважението в това градче. Нямаше да навреди на лудата глава долу, ако преспи една нощ в конака!

На другата сутрин, докато още сърбаше първото си кафе и се чудеше какво точно да направи, ето че се появи зетят на Гаврил, също търговец, женен за по-голямата му сестра.
Иван Маджаров влезе в стаята и сговорчиво започна да го убеждава, че момчето е младо и такава лудория е разбираема. Нали никой не е пострадал. Е, вързали били заптиетата, ама добре са се държали с тях, нахранили са ги, върнали са им пушките. Та по-добре да го пусне, инак младежите в селото се събират, шушукат си, може някоя по-голяма глупост да направят, щото и оръжие имат по къщите...
– Ще го пусна, Иване, но тука пред теб да ми се извини. И на заптиетата да се извини също! И глоба ще плати за наказание.
Доведоха Гаврил отдолу, а той никак даже не изглеждаше смирен. Стоеше насред стаята, нищо не казваше, само очите му се смееха.
– Много голяма глоба искаш, ага – като истински търговец започна да се пазари Иван. – Десет златни лири са много пари! Две лири мисля, че е достатъчно.
– Не е – поклати глава мюдюринът.
– Пет лири поне – не се отказваше Иван.
– Осем лири – отстъпи Мустафа. – Още сега да ги донесе майка му, иначе пак ще го затворя долу!
– Осем лири ли? – викна Гаврил и пристъпи напред. – Нали съм бил голям разбойник! Престъпник! Страшилище за държавата! Цялата работа била, за да ти дам осем лири!
– Ти да мълчиш! – кресна агата.
– Нищо няма да ти платя, докато съм жив! – викна Гаврил. – Ти ако получиш една парà от мен, да я заковеш отвън на вратата на конака!
– Млъкни, бе! – викна Мустафа, извън себе си от гняв. – Млъкни, че ще изгниеш долу в кауша! Никога няма да излезеш оттам!
– Успокой се, ага – намеси се сговорчиво Иван. – Аз ще ти ги дам тези осем лири, пък той после ще ми ги върне.
– Тука пред мене документ да направите. Пòлица да подпише, че има да ти връща тия осем лири! Иначе и тебе ще арестувам! – затропа по масата Мустафа ага и измъкна от шкафа зад гърба си лист и мастилница с перодръжка.

Навън на улицата Гаврил се нахвърли с гневни упреци върху своя зет. Не трябвало да идва. Помакът сам щял да го пусне до довечера. За нищо не можел да го обвини пред никакъв съд, само така се заканвал.
– Майка ти се измъчи, Гавриле – отвърна му Иван. – Цяла нощ плака и кърши ръце. От зори ме е заръчкала да вървя да те откупувам. Какво можех да направя?
– Майка ми! – тросна се Гаврил. – Значи майка ми била виновна, че ти дойде да лазиш в краката му! Аз малък ли съм, че майка ми да тича да ме спасява? Осем лири ще му даваш! Ще ти ги върна, Иване, наесен, като продам стоката! До последната парà ще ти ги върна, но нищо повече не искам да правиш за мен! Никога вече! Разбра ли?

Той се прибра ядосан вкъщи и хлопна вратата на стаята си пред лицето на тревожната си майка. Шумоля нещо вътре, тропа с вратите на шкафовете. После излезе и троснато ù каза, че заминава след кервана си и ще иде на черквата, за да му прочете поп Марко каквато трябва молитва за добър път, сполука и здраве.
Нона се разплака и припна да събере роднини, че да го изпратят, както подобава.
Гаврил се върна след час от черквата поукротен, седна да хапне и пийне с близките си, после преметна дисагите с набързо събрания си багаж на гърба на коня и го поведе по улиците към края на селото, сподирян от малката тревожна група изпращачи. Мъчно му беше за майка му, че така трябваше набързо да се разделят. Мъчно му беше за изтърпяното унижение в конака, макар младежите от селото цял ден да препускаха по улиците с конете си и да празнуваха освобождаването му като някаква голяма българска победа над османската власт.
Вървеше бавно с поводите на коня в едната ръка и прегърнал крехките рамене на майка си с другата. Хубав, силен, гневен, разчувстван от това изпращане, скръбен, защото не така си представяше да замине тоя път и тържествуващ за проявеното непокорство, но и унизен заради платената глоба – всичко това бушуваше в душата му и пълнеше с едва сдържани сълзи очите му.
– Сбогом, мале – каза той и понечи да се качи на коня си.
Тя пак се вкопчи в ръката му и продължи да върви с него, безсилна да каже и дума, защото сълзи задавяха гърлото ù. Любимото ù момче! Трябваше ли така да си иде – гневно, обидено, огорчено?
Гаврил я прегърна силно и продължително. Взе от ръцете ù малката китка здравец, която тя набързо беше откъснала и завързала с червен конец с нанизана на него мъничка златна паричка за късмет. Затъкна я над ухото си, целуна майка си по двете бузи и яхна коня.
– Сбогом, мале – стисна за последен път ръката ù и потегли напред.

Тя повървя още малко с него, хваната за седлото отстрани и после спря. Остана така – една самотна, тънка, облечена в черно фигура насред ливадата. Гаврил се обърна още веднъж, помаха ù с едно последно “Сбогом, мале!”, което тя не чу, но видя устните му да го изричат.
А после пълните ù със сълзи очи престанаха да виждат света наоколо, всичко плувна в тези сълзи, тя падна по лице в дъхавата, обсипана с цветя ливада, и дълго и неутешимо плака.

Няма коментари:

Публикуване на коментар