вторник, 8 март 2011 г.

Глава 38. Височайша визита

В огряната си от зимното слънце стая Николов седеше зад бюрото, изпаднал в някаква странна апатия. Американецът и приятелката му отдавна бяха излезли, но усещането за безсилието му остана да виси след тях. Такива бурни разправии рано сутринта му бяха от любимите. След това целият му ден тръгваше накриво. Огледа мизерния си кабинет, в който едничкото що годе модерно нещо беше петгодишният му компютър. А иначе – стара кантонерка, задръстена с папки, олющено бюро, на дясната му страна също купчина папки и документи. Добре, че слънцето грееше ослепително, та поне бе топло. Òгледът на обстановката го доведе до един едничък извод – нужно му беше да излезе навън и да изпуши цигара. Нямаше никакво желание да разгърне което и да е от чакащите  разследвания.
“Отлагам, отлагам, но никой от сдиплените в тях случаи няма да се разреши от само себе си. Трябва да се работи!”
Само че вместо да посегне към тях, той бръкна в чекмеджето си и извади от плика с вещите на загиналия американец мобилния му телефон. Беше прегледал повикванията и записаните телефони и така бе стигнал до Джордж. Нямаше нито един български номер. С кого се беше срещал, си остана загадка. Ако е звънял на някого, то е било от хотела или от другаде. Нямаше тефтерче с номерà. Нима всичко е помнел в главата си?
“Голям конспиратор!”
Но сега конспирацията му се обръщаше срещу него. Някое от другарчетата му го беше застреляло, а никакви следи не водеха към убиеца. Дознателят се замисли за снимката от телефона на Джордж. А какво ли бе снимал самият Майкъл? Защо не беше проверил още?
Може би защото смяташе, че бандитите не си правят групови снимки за спомен. Или някакво неясно усещане за опасност го бе спирало. Но сега през деня яркото слънце разпръсна сенките на мрака, той се облегна в стола си и започна да прехвърля запаметените снимки.
Както и очакваше – макар и дребнички в групите си по четири кадъра, сюжетите ясно си личаха. Рожден ден вкъщи, компания на басейн, цяла поредица ухилени роднини на някаква сватба, това пък трябва да е гаджето му пред архитектурни забележителности в няколко претенциозни пози на манекенка. После пиянска компания– доста размазани кадри в лошо осветено заведение. Заради отблясъците от светкавицата очите им светят като на вампири. Пак гаджето – не, това е друго момиче. Палавник е бил този Майкъл! Пейзажи, пръснати тук-там между запечатаните мигове от живота му. Последна снимка– някакви дебелаци и един костюмар между тях... Нищо интересно...
“Чакай! Стой! Дебелаци със синджири на вратовете! Това са си нашенски мутри!”
Ето че се снимали бандюгите за спомен!

Николов увеличи снимката, но и сама на дисплея на телефона тя не позволяваше добре да се разгледа, а беше направена и отдалече. Само че дори от това разстояние, и на това малко екранче той разпозна лицата на хората. Ето защо нещо в него го бе възпирало да прегледа снимките. Всяка от трите ухилени физиономии познаваше отлично! Опасното в случая беше, че бяха заедно в един кадър.
“За такава снимка се убива!” – каза си дознателят, загледан в мъжа с костюма между “братята” и в хищната му усмивка... Полека остави телефона на бюрото си, сякаш бе започнал да му пари.
Вече не му се пушеше.
След малко екранчето угасна. И Николов затвори очи, сякаш това щеше да го изолира от ставащото. Но не се получи.
Отвън спряха няколко черни коли едновременно, излязоха мъже, хлопнаха се врати. Някакво височайше началство беше пристигнало. Криминалистът стана от бюрото си и отиде до прозореца да види.
От втората кола излезе и се огледа с бдителния си поглед човекът от снимката. Човекът с усмивката на хиена.
“Лично!!! – констатира Николов. – Да разбере накъде са ни повели следите, да ги замете, докато е време. Значи идва при мен!”
Той се отдръпна от прозореца и трескаво се огледа. Имаше само няколко минути, за да реши какво да прави, каква позиция да заеме, какво да покаже, че знае. Или всичко? Не, това е опасно!
“Аз не знам! Аз нищо не знам!” – изкрещя в него чувството му за самосъхранение.
Атанас Николов, четирийсет и две годишен криминалист с двайсет години стаж в полицията. Женен с две деца, разведен. Сам, никому ненужен... Но и той е човек, и той душа носи! И на него му се живее още на този свят!
Внезапно му хрумна нещо.
Извади от бюрото си телефона на Джордж, изтри последния заснет кадър с катастрофата и го пъхна в плика с вещите на Майкъл. Снимката нямаше да се изгуби. Имаше я на хартия в още няколко разпечатки, имаше я на файл в компютъра. Така... В òписа с вещите на загиналия беше записан GSM, без да е уточнена марката, ето ви го, пълен с отвъдокеански телефонни номера! Опасния телефон на Майкъл пъхна в джоба си. Нямаше защо да го обискират веднага, а той се надяваше и въобще да не се стигне дотам. Ръцете му трепереха. Това дали беше достатъчно? Нещо издайническо в разследването около Джордж? Май не.
“Е, да се надявам, че ще оцелея!”
Криминалистът взе една папка от купчината вдясно, отвори я по средата и загледа изписаната страница. Буква не можеше да прочете!
Телефонът на бюрото му иззвъня:
– Николов, качи се, ако обичаш, при мен!
Началникът на районното. Значи там са нахълтали. Ама разбира се! Той какво си въобразяваше, че министърът лично ще цъфне в кабинета му? Имаше си йерархия!
Той остави папката демонстративно отворена и излезе. Прочете преди това надписа на челната страница, за да знае с какво се занимава в момента.
Кабинетът на началника, както го изисква полицейската символика, беше на горния етаж. Николов почука и влезе. Адреналинът бе кипнал в кръвта му и го блъскаше в слепоочията.
– Добър ден – усмивка на почуда, – добре дошъл, господин министър! Каква изненада лично да ни посетите!
Столичното началство кимна и слънчево се усмихна, но очите му копаеха в душата на криминалиста:
“Дребно човече. Няма огън в него. Няма да се инатù.”
– Седни, Николов. Господин министърът специално за твоя случай е дошъл.
“Че той откъде знае за него? – запита се служителят, но сведе поглед – По добре и наум да не си задавам такива въпроси, защото с тия очи като свредели ме чете, сякаш съм отворена книга!”
И като потвърждение на опасенията му министърът на вътрешните работи обясни:
– От американското посолство ме информираха, интересуват се как върви разследването и настояват за бързото му приключване. Все пак загиналият е американски гражданин.
– Самата истина! Те се грижат за хората си в чужбина! – потвърди началникът на РПУ-то. – Тази сутрин ги уведомих.
“Глупак! – изруга го наум министърът. – Тази сутрин си ги уведомил, а аз съм вече тук! Дано и криминалистът му да е такъв идиот!”
Не беше. Пролича си по свиването на юмруците върху коленете. Пръстите му чак побеляха.
– Те още вчера знаеха. Изглежда и друг е звънял в посолството– импровизира министърът наслука.
– Сигурно онзи, другият американец, когото задържахме вчера, но го пуснахме – продължи с мечешките си услуги полицейският началник.
“Пуснахме го преди малко, не е имал възможност да звъни – възрази мислено криминалистът. – Убеден съм, че и приятелката му не им се е обадила.”
Но благоразумно кимна и се съгласи:
– Да, сигурно точно така е станало.
– Какво установихте до този момент? – делово попита министърът.
– По колата е стреляно – отвърна Атанас Николов, това не можеше да скрие, имаше го в следствените материали. – Намерихме куршум, забит в джантата налявото предно колело, намерихме гилза с отпечатъци. Задържахме приятеля на загиналия, към когото е пътувал, макар че беше малко вероятно той да е извършителят. Отпечатъците му не съвпаднаха. Нямаме никакви други следи, които да ни насочат нанякъде. Ще поровим още малко, но смятам, че скоро ще приключим случая. Заведен е срещу неизвестен извършител и май ще си остане неизвестен.
Бдителните сини очи го пронизваха до кости. Не смееше да вдигне глава, но трябваше да бъде убедителен в репликите си и се насили да го направи. Успя да издържи на погледа, а после въздъхна и разроши косата си. Това просто движение му позволи да отклони очи от министъра към началника на управлението.
– Толкова знаем – разпери ръце той. – Имам още куп дела и тъкмо подхванах едно от тях. Ако разрешите да се оттегля...
– Не бързай – полека каза министърът. – Делата ти ще ги разпределят на другите ти колеги. Това разследване е важно. Посолството няма да се задоволи с толкова прост отговор. Ти иди, събери всичките материали и файлове, обади се на жена си да ти приготви багаж като за командировка и идваш с нас в София. Там ще сформираме специална оперативна група под моето пряко наблюдение. Не е толкова просто. Странен американец, перфектен снайперист... Тук трябва да се внимава с изводите!
Последното изречение беше казано бавно и натъртено.
“Тук трябва да се внимава с изводите!”
– Да, господин министър! – отреагира веднага началникът. – Веднага ще му оформим командировката. За колко дни?
– Безсрочна – уточни министърът, като не сваляше поглед от криминалиста.
Този човек беше много притеснен. Зачервен, нервен, не го гледа в очите, не върти опашка като останалите. Нещо е научил, но какво?
“В София ще разбера – реши министърът. – Ще дам всичките материали на мой човек да ги приключи по-най бързия начин и да ги предаде в подходящ вид на следователя. А този умник просто няма да се докосне повече до разследването! Като мине месец и всичко заглъхне, ще го изритам обратно.”
“Умникът” стана и разпери ръце:
– Трябва сам да си събера багажа. Разведен съм, така че...
– Ще те откарат с една от колите ми. И побързай, че нямам време.
Не биваше да му позволи нищо да скрие вкъщи и с никого да разговаря. Но за всеки случай после щеше да уреди няколко момчета да претърсят дома му. А той беше вече в ръцете му и нямаше да го изпусне. Прати един от придружителите си с Николов в кабинета му да съберат материалите и после до апартамента му за личния багаж.
Атанас Николов за минути струпа всичко накуп – вещите на загиналия, събраните улики, записките от разговорите със свидетелите, от разпитите, снимките от местопроизшествието... Презаписа файловете на диск. Сложи всичко в една чанта, поразрови шкафовете и чекмеджетата. Охранителят на министъра стоеше прав, опрял гръб на вратата, и го наблюдаваше. Не го дебнеше, той не знаеше подбудите на началника си. Просто го чакаше и се прозяваше. Не си беше доспал след снощната разпивка.
Когато Николов си даде сметка за това, усмихна му се и каза:
– Натоварено е май и при вас. Рано-рано са ви вдигнали да тичате от единия край на България до другия.
– Уцели в десетката, приятел! Всеки ден е така. Не остава време да се изпикае човек. Къде ви е тука тоалетната?
– По коридора отвън вдясно и чак в дъното.
– Ей сега се връщам!
Николов седна, да си отдъхне за миг и да събере мислите си. Един GSM има в плика с вещите на убития, но и втори е описан в протокола от вчера. Щеше ли да забележи някой, преди да се опита да оправи този детайл? Дали нямаше да му измъкнат всички материали и да ги дадат на друг? А този друг щеше ли да си направи труда да ги прочете старателно? Не биваше да го подценява. Можеше да забележи.
Отвори чекмеджето и взе една празна бланка за връщане на вещи. Сгъна я и я пъхна в джоба си. После вдигна телефона.
– Ало, Хари – заговори без встъпление на колегата си, защото нямаше излишно време, – мен ме изтеглят в София заедно с всичките материали от катастрофата.
– Защо? – учуди се колегата му. – А мен?
– За теб никой не спомена и по-добре. Случаят се оказа много особен.
– Нещо ново ли си разбрал? – мигновено съобрази другият. – Имаш ли какво да ми кажеш? Да дойда ли при теб?
– В никакъв случай! – подскочи Николов, ослуша се и продължи шепнешком. – Налягай си парцалите и се прави на глупак, ако искаш да оцелееш. Никому нищо не казвай и не питай! Имаш две деца.
От другата страна на слушалката Харутюн Манукян продължително замълча. Чуваше се единствено учестеното му дишане, след което произнесе само една дума с въпросителна интонация.
– Снайперистът?
– Да – отвърна Николов и затвори телефона, защото се чуха стъпки в коридора и бодигардът на министъра влезе с усмивка на облекчение в кабинета.
– Готов ли си? Това ли е всичко? – сочеше приготвената чанта.
– Май това е – огледа се Николов и стана, за да го последва към колата.

След един час кортежът на министъра летеше към столицата. В третата кола седеше Атанас Николов. В багажника отзад беше вехтото му куфарче с набързо събраните вкъщи лични вещи. Материалите от полицията бяха по-напред, в колата на министъра. Черният асфалт на магистралата бе сух и караха бързо. Виеше се като змия сред побелелите от сняг хълмове.
“Няма опасност да ме катастрофират – каза си Николов и малко се успокои. – Може и да се измъкна жив.”
Никога не го беше мъчила клаустрофобия, не го притесняваха тесни пространства, но сега, в тази кола между широките рамене на двамата охранители до себе си, се чувстваше като хванат в капан. Вълчи капан с остри железни зъби!

Няма коментари:

Публикуване на коментар