вторник, 8 март 2011 г.

Глава 39. Време за промяна, 1866 г.

Гаврил пристигна в Цариград в началото на юли. Настигна чираците и калфите си с кервана по пътя и ги изпревари. Те щяха да се влачат още две седмици, а през това време той можеше да обиколи клиентите си и предварително да договори няколко продажби. Разходи се напред-назад, вдъхна от прашния, но изпълнен с динамика цариградски въздух, постоя и на пристанището, загледан в големите чуждестранни параходи. Те винаги го изпълваха с някакъв трепет, с мечти по далечни, непознати земи. Откъде идваха? Какви хора живееха там, отвъд? Колко бяха далече? Може би някой ден щеше да се качи на един такъв параход и да прекоси чуждите морета чак до Египет! Или чак до Америка! Това му изглеждаше съвсем фантастично, като да си пожелае да отиде на оня свят, без значение дали в царството небесно, или в подземията на ада.

Постоя на пристанището и се върна в града. Упъти се към склада на най-големия си клиент Кемал Исмаил ага.
Турчинът го посрещна на прага, покани го учтиво на кафе.
– Много си подранил, Гаврил ефенди, защо така? – попита той.
– Събрах стока, карам я – отвърна българинът. – Защо да я държа до есента? Още е на път, но до десетина дни ще пристигне и започвам да я продавам. Ти редовно купуваш от мен, затова първо при теб дойдох.
Турчинът поглади брадата си замислено. Доля му кафе от джезвето и поклати глава:
– Не е много редно това, което си намислил. Има си някои правила, а ти искаш да ги променяш. Трябва и другите търговци да си докарат стоката и тогава да тръгне алъш-веришът. Ти да продаваш и те също.
– Ха, за тях ли си се загрижил? – изсмя се Гаврил. – Че аз ще продам и ще спечеля пари, а тях ги няма още!
– Дали за тях съм се загрижил, Гавриле, или за себе си... – многозначително поклати глава турчинът. – Помислù и сам ще разбереш.
Гаврил имаше достатъчно време да размисля, докато пристигне керванът му. Не беше трудно да се сети какво има предвид турчинът. Когато се съберат наесен всички продавачи, купувачът тръгва да избира и първо се продава най-евтината стока. Който се старае да държи висока цена, е принуден да я свали, ако иска да продаде. Затова Кемал ага му каза, че повече е загрижен за себе си. Като е тука само Гаврил, няма я мярката – скъпо ли иска, или евтино. Ако някой сега купи от него, може после да се окаже, че много е платил.
“Какво да направя? Да седя и да чакам другите до есента ли? Или още отсега да сваля цената по-ниско от най-ниската миналогодишна? Печалбата ми ще е малка и още повече ще намалее от това, че аз пък обещах по-скъпо да платя на тъкачите – Той крачеше напред-назад из стаята си в хана “Балкапан” и се чудеше как да постъпи. – От друга страна погледнато, дори и малката печалба от трийсет каруци аба и шаяк е по-голяма, отколкото от десет, с колкото щях да тръгна при стария си начин на изкупуване. Значи пак повече ще спечеля! Не е важно единичната цена да ти е висока, а повече стока да продадеш!”  
След като сам откри тази забележителна закономерност, Гаврил отиде да я провери при своя мъдър клиент. Предложи му с десет на сто по-ниска цена от миналогодишната.
Кемал Исмаил го потупа по рамото и каза:
– И тази цена е висока, Гавриле. Ела да ти покажа какво докараха англичаните на нашия пазар преди две седмици. Шаяк, тъкан на машини, гладък, качествен и евтин. Цената му е наполовина на твоята. Не си мислù, че те лъжа. Ти можеш ли да продадеш на половин цена?
Това, което видя младият български търговец, беше стъписващо.
– Много е тънък – едва успя да възрази той. – Не може да топли през зимата, нищо че е гладък и евтин.
– И по-дебел има. И с различни цветове.
– Рехаво е изтъкан. Вятърът ще свири из потурите ти, ако си ги ушиеш от него.
Турчинът се разсмя:
– Потурите ще си ушия от твоя, ако ми го продадеш по-евтино. Хайде да не е на половин цена, но с една трета трябва поне да свалиш.
– Ще си помисля – отвърна Гаврил и се прибра в хана.
През следващите дни обиколи още търговци и прекупвачи, но все същото. Отиваше на пристанището и гледаше пушещите комини на английските и френските кораби съвсем не с онова възхищение, което будеха преди в душата му. С тези кораби в земите на Османската империя пристигаше скорошното разорение на копривщенските абаджии. Не изведнъж, не тази година, но неизбежно.
“Ако сега оцелея и успея да продам дори със съвсем нищожна печалба, ако успея поне да продам без загуба, а само колкото да се разплатя с тъкачите и да си върна вложените пари, трябва да търся друг занаят, друга търговия! – мислеше си той, загледан в заплашително издутите трюмове на корабите. – Още отсега трябва да търся! Още отсега!”
А стоката му дори не беше пристигнала.

Но какво като пристигна след десет дни? Струпаха я в складовете на “Балкапан”, чираците и калфите му седнаха да шият, а Гаврил се изгуби по пътищата оттатък Босфора. Яздеше из близки и по-далечни градчета и селца, гледаше как живеят хората, с какво се занимават, какво обличат. Запозна се с различни интересни личности. Стигна на юг чак до Денизли и до Измир. Откри, че и там живеят много българи и арменци. Цели християнски села като из българските земи.
“Че колко са турците в Турция? – запита се по едно време той, като си даде сметка какви хора среща. Пълно беше с българи, гърци, сърби, евреи, арменци, кюрди, татари, черкези, арнаути, цигани, араби... Дали се сещаше за всички, които някога бе виждал или сега откриваше?– Брей, че държава! Османска империя, казват. Вярно е империя!”
Видя обаче, че хубавките английски платове никъде ги нямаше из азиатската част на Турция. Само в Истанбул бяха докарани и още не знаеха какво точно да шият от тях. Значи предстоящото разорение не беше толкова скорошно. Не и сега в този момент. Той се върна в хана, прегледа какво бяха ушили хората му и нареди да го диплят и трупат. Нямаше закъде да бърза. А на приятеля си Кемал ага каза кратичко:
– Прав си, че не бързаш да купуваш. Е, аз пък не продавам!
Седна при хората си в голямата стая, хвана като тях иглата и се залови да шие. Цяло лято. Докато дойдè септември и един по един пристигнаха керваните на другите копривщенци.
Тяхното присъствие не подобри значително нещата. Вярно, че се отвори търговията с аба, но другите не се вслушаха в съветите му да държат заедно една по-висока цена. Не си направиха като него труда да пообиколят  и сами да проверят, не повярваха на неговите наблюдения. Млад беше, за да се облегнат на преценката му. Видяха и те английските платове, уплашиха се и побързаха да разпродадат доста евтино. Никога не си бяха тръгвали преди пролетта, а сега посред зима бяха приключили. Гаврил обаче се заинати и нищо не продаде с някаква безумна вътрешна увереност, че само той е прав, а всички останали грешат. Може и да не загубиха пари другите, но почти нищо не спечелиха. А какво щеше да ги движи оттук нататък? Какъв интерес имаха да въртят празна мелница?
“Или това не е мелницата, или пък още не е празна!”
Гаврил реши да заложи на второто.
Той изпрати през януари и последния останал с него куражлия, който най-накрая все пак се предаде и също развърза стоката си на ниска цена. Това беше злополучният любовник приятелят му Тодор Филипов. Написа и изпрати по него едно писмо до зет си Иван Маджаров, в което му съобщаваше, че засега не е спечелил пари и още не може да му върне дълга си от осем лири, но ще го плати непременно. Изпрати с Тодор чираците си и задържа само двамата калфи.
И остана. Нямаше вече пари. Хранеше се по един път на ден в кръчмата при хана на вересия и чакаше. Какво? Сам не знаеше.

Но ето че дочака!
Един ден през февруари дойде при него Кемал ага и му предложи да изкупи шаяка и абата му на миналогодишната цена, а също и ушитите дрехи. Гаврил моментално отказа. Дори не се замисли защо.
“Ако сам идва и сам предлага добри пари, значи може да плати още по-добри!” – такава беше простатата му логика, когато после седна да разсъждава.
След два дни се появи арнаутинът Таке Зарче бей от Охрид. Те всички там в албанските планини, откъдето бе родом, се смятаха за бейове. Предложи десет гроша отгоре. Гаврил отказа.
Нещо се беше случило. Трябваше бързо да разбере какво.
Излезе да поразпита по кафенетата сънародниците си, които си живееха в Цариград, и най-вече тия, дето списваха местните вестници на български език. Даже си купи няколко вестника. Скоро картинката му се изясни. Не само гърците на остров Крит се бунтуваха вече цяла година. Допълнителна войска събираше султанът срещу Румъния, понеже румънците трупали свои части по границата и се готвели да му обявят война. Та цели нови турски полкове, и то спешно, трябваше да се облекат в топли дрехи за виелиците там по Добруджа и Влашко, а тънките английски шаячета не ставаха за тази работа. Стоката на българските абаджии беше отдавна разпродадена и пръсната из необятната империя и само Гаврил бе останал! Затова пък складовете му – пълни догоре. Ако рече да ги отвори, турските терзии мигновено щяха да ги ушият на потури и антерии за армията и щяха да я облекат само за една седмица. Но той се запънал като магаре на мост и упорства. “Не продавам, та не продавам!” Като разпита хубаво и като изчете ситно изписаните вестници, още по-твърдо отказа.
– Защо бе, Гавриле? – недоумяваше единият от калфите му. – Не продаваше, като ти сваляха цената. А сега я качват, дават ти каквото искаше и даже много повече, а ти пак не щеш!
– Още могат да вдигнат – отвръщаше Гаврил и сърбаше рядката бобена чорба, защото ханджията друго вече не му сипваше на вересия. Днес боб, утре леща, вдругиден пак боб.
След една седмица упорство и неспирни пазарлъци, отново дойде  Кемал Исмаил и му предложи двойно на миналогодишното заплащане.
Гаврил му сипа кафе и го погледна с веселите си очи. Беше отслабнал, но погледът му грееше пак така бодър, леко присмехулен и уверен.
– Това вече е друг разговор, Кемал ага – каза той. – Добри пари предлагаш този път.
– Само не ми казвай, че пак ще си помислиш – вдигна две ръце турчинът. – Аман от твойто мислене! Колкото повече мислиш, толкова по-малка ще е моята печалба от сделката.
– Ех, Кемал ага, добър търговец си, но няма да ме подведеш. Знам каква ще ти е печалбата, затова не се вайкай! Ти вече си я договорил с правителството и тя е двойно по-голяма от моята! Така че не ми плачи като обран евреин!
Турчинът се усмихна, но нищо не каза. Не потвърди и не отрече. Нямаше защо да се надлъгват повече двамата. Всичко беше ясно.
– Добре – подаде му ръка Гаврил. – Ела утре с каруците си и с парите. На място ще товарим и ще смятаме какво трябва да ми платиш. От всички истанбулски прекупвачи ти спечели.
Турчинът тежко се надигна от дивана, наметна сюртука на гърба си и преди да си тръгне ниско се поклони на младия мъж:
– Ашколсун , Гаврил ефенди! Ти ще станеш голям търговец, с каквото и да се захванеш занапред! Защото по очите ти чета, че за последен път продаваш аба. 
Той си тръгна, а Гаврил поклати умислено глава. Брей, колко го издавали очите му! Четял бил! Ама вярно прочете. Тази пътека бе измината вече до края. Време беше за промяна. Но накъде да поеме занапред?

През следващите три дни толкова работа му се струпа, че не му остана нито минута за душевни терзания. Трябваше да отварят всички денкове, да броят и отчитат от коя дебелина по колко топа товарят слугите на Кемал Исмаил в каруците му, да размотават по някой произволно избран топ, за да провери купувачът дължината му и дали не е мухлясал от дългото седене в склада, а после пак стегнато да го намотават. И така дни наред, докато всичко до последното влакно беше изнесено заедно с готовите дрехи.
После цял ден броиха прихода си със светнали очи. Толкова пари накуп през живота си не бяха виждали! Разплатиха се с ханджията, че му и надплатиха даже за търпението, а той щедро ги нагости с печена кокошка. Не бяха хапвали месо от три месеца!
Гаврил извади тефтерите си и с двамата калфи разпределиха на кого от тъкачите колко трябва да доплатят. Той им повери тези пари и ги изпрати обратно в Копривщица, а сам реши да остане в Цариград с печалбата. Да си потърси друг занаят. Те го гледаха тъжно и объркано и само дето не подсмърчаха като сирачета на раздяла. Никак не можеха да проумеят защо тъкмо когато късметът му така бе проработил, когато майсторът им така бе напреднал в търговията с аба, реши да я зареже! Ами че каквато дарба има, догодина ще спечели още по-голяма купчина пари!
Гаврил замълча. Как да им обясни, че такава случайност идва веднъж в живота на човек. Че догодина няма пак да се облича цяла войска, а копривщенци ги чака дълга и предварително изгубена битка с английските, френските и немските предачни машини и станове. Накрая фабриките щяха да бъдат единствени на пазара. Единствените победители!
Той изпрати помощниците си към Пловдив с добре охраняваната от войска държавна поща, понеже носеха много пари. Плати, разбира се, на офицера. Там калфите му трябваше или пак да наемат въоръжена охрана, или да пренасят парите на части. Те няколко пъти се обърнаха да му помахат, а по лицата им още се четеше скръб и недоумение.
Гаврил им обърна гръб и се върна в хана. Скри добре богатството си, а на съвсем отделно място прибра осем златни лири. Тях не ги прати по калфите. Държеше лично да ги хвърли в краката на своя зет, като се върне в Копривщица, или когато дойде той със стоката си в “Чорапчи хан”. А той щеше да дойде, защото чорапите засега поне се плетяха само на ръка. Още не беше измислена такава специална машина, която да плете в кръг. Но щяха да измислят и то скоро. Гаврил никак не се съмняваше в това.

Няма коментари:

Публикуване на коментар