вторник, 8 март 2011 г.

Глава 40. Единствените победители, 1867 г.

Когато всички поканени най-после се извървяха, сбогувайки се с дружески ръкостискания, когато бяха изречени на немски и унгарски всички поздравления и благопожелания, когато най-после музиката и говорът замлъкнаха и в залата останаха само лакеите да разчистват отрупаните с храна и напитки маси, новият министър-председател на новото унгарско правителство си сипа дъхаво червено вино в една чаша, отпи глътка, поздравявайки сам себе си в голямото кристално огледало, и я отнесе на бюрото в новия си кабинет. Седна в мекия стол и се усмихна.
“Победа! – това кънтеше в ушите му. – Ние сме единствените победители! Ние, унгарците!”
Цяла вечер по време на приема този вик напираше отвътре и му се искаше да го изкрещи на всеослушание. Едва се сдържаше заради присъстващата тълпа австрийци, дошли специално в Пеща, но той блестеше в ликуващите му очи.

– Ние им натрихме носовете! – каза го сега на глас и се разсмя.– Всички други въстания за национално освобождение се провалиха. Поляци, чехи, хървати, далматинци, румънци, литовци... Кой още? А, да, италианците от севера успяха донякъде да се измъкнат изпод лапите на Австрия, но не сами. Не. Само ние се преборихме истински! Само ние успяхме!
Колко им беше криво! Боже господи, колко кисели им бяха физиономиите, дори когато му честитяха! Колко им беше гадно, че тия дребни тъмнокоси унгарци ги хванаха за розовите немски вратове, смъкнаха ги от височайшия им господарски пиедестал до себе си и им казаха: “Ние, господа, сме равни с вас. Ще трябва да го преглътнете и даже да си смените името на държавата, ако искате да оцелее.”
Така се появи на света Австро-Унгария.
Гюла Андраши отпи от виното, погледна рубинения му цвят и се замисли колко кръв проляха, в колко бунтове и въстания бе участвал той самият цели двайсет години, за да се стигне до този ден. Колко много приятели загуби! Едни загинаха, други го изоставиха и емигрираха. Нарекоха го изменник. Трябвало да се бори докрай.
“До кой край? До края, в който ще извоюваме пълна независимост? Или до края, в който ще загинем всички?”
На бюрото му и на стената зад него горяха само две газени лампи и ъглите отсреща тънеха в мрак. Очертаваха се силуетите на поставените в тях столове за посетители. Тапицирани, с извити облегалки. Бъдещите посетители на новия министър-председател в двусъставната империя, в която щеше да има две правителства и два парламента. Общи щяха да бъдат само императорът, границите и парите.
Отпи още една глътка. Виното вече го замайваше. Идваше му в повече след многобройните наздравици тази вечер. Разля топлина и мекота в тялото му. Гюла сложи чашата на бюрото си и взе в ръка равно изписания лист на писмото, което получи сутринта, но предпочете да го остави за после, за след празненството. Не беше важно писмо. Дори можеше да се обзаложи с някого, че знае какво е казано в него. Защото подател бе бившият му приятел, скъпият на сърцето му Лайош Кошут. Честният и непреклонен другар, който предпочете изгнаничеството пред пазарлъците с Австрия.
Погледът на Гюла пробяга по редовете.
Ето, както беше очаквал. Упреци и само упреци:
“...В този акт аз съзирам гибелта на нацията...  ...Длъжен съм да наруша мълчанието си в името на Родината и на потомците и да те замоля– погледни с по-високия си държавнически поглед и помисли накъде водиш Родината...  ...Недей да отнемаш на нацията възможността да кове сама своята съдба!...”
– Да, скъпи приятелю – въздъхна Гюла Андраши и остави дългото писмо на бюрото. – Говориш ми за бъдещето, а не виждаш по-далече от днешния ден! Той не е гибел, а възраждане. Ние се възродихме от пепелта на поражението от четирийсет и девета, когато ти избяга при турците с цялата ни армия, за да отървеш кожата, а ние тук доведохме борбата докрай.
– Гибел е – отвърна другият в съзнанието му, – защото сега завинаги ще останете под властта на Австрия. Само ще се залъгвате с някаква автономия.
– Не автономия, а дуализъм – поправи го Андраши, вперил поглед в креслото от тъмния ъгъл вляво, сякаш там беше седнал Лайош, кръстосал отново крак върху крак, както при отдавнашните им младежки препирни. – Това е сериозна разлика. Ние си имаме своя власт, училища, армия!
– Но сте поданици на Хабсбургите! Затова ли загинаха приятелите ни? За да се кланяш пред австрийския трон като придворен лакей? Те ще ви омаят с титли, ще претопят сабите ви и ще отлеят от тях ордени, с които да наградят вашето покорство. Ще ви се прииска все повече да приличате на тях, ще ги наричате свои братя и ще започнете да се срамувате от това, че герои като приятеля ни Шандор са загинали, проливайки австрийска кръв. Имената на нашите борци ще станат неудобни и ще ги забравите.
– Никога няма да забравя Шандор!
– Паметник ли ще му издигнеш? Ще напишеш ли на него “Шандор Петьофи, загинал в битка за свободна Унгария”? Или господарят император ще се обиди?
– Престани, Лайош – прошепна уморено Андраши. – Не бъркай с пръст в рани, които не зарастват! Защо не се върнеш у дома?
– Защото много мъртъвци са налягали по пътя между мен и теб.
– Нека заедно ги погребем. Нека ги покрием с цветя и се порадваме на днешната победа.
– Днешното поражение. Ако Шандор беше жив, щеше да ти каже същото.
– Защо си толкова сигурен? Може би щеше да застане на моя страна?
– Не се карайте за мен – обади се загиналият поет от креслото в другия тъмен ъгъл. – Аз не съм най-важният. Важна е Унгария! Ти, Гюла, сигурен ли си, че имаме право на всичко това, което получихме?
– Господи, не ви разбирам и двамата! Лайош ме упреква, че сме получили прекалено малко, а ти какво точно ме питаш?
– Не получихме ли прекалено много? Гюла, измамиха те австрийците с тази сделка! Хързулнаха под твое управление всичките си славянски владения без полските. В днешните ти унгарски земи половината не са унгарци! Нима хърватите не се бореха за свобода като нас? Ти ли сега ще бъдеш този, който ще потъпква въстанията им, за да пази целостта на империята? Ти ли, борецът за независима Унгария, ще им кажеш, че нямат право на независима Хърватия?
Гюла Андраши удари с длани по лакираната повърхност на бюрото си и изгледа гневно двете кресла. С кого спореше всъщност? Със сенките на старите си другари или със собствената си съвест?
– Прав е – обади се пак Лайош Кошут. – Отговори му!
Андраши истински се ядоса на тяхната праволинейност. Хубаво е да си честен и принципен, но трябва да си и стратег. Да гледаш надалече. Затова стисна юмруци и отвърна раздразнено:
– Аз имам една важна задача днес! Трябва да опазя Унгария. Да ù дам време да стъпи на краката си, за да има силата да оцелее, когато утре поискаме окончателното си отделяне. Не разбирате ли, че точно към това се стремя, нищо че не го казвам на глас? Това е скритият замисъл на нашия дуализъм – да опазя Унгария! И аз ще я опазя дори от такива като вас!
– Не ми отговори какво ще правиш с бунтуващите се славяни – върна се към въпроса си Шандор Петьофи.
– Знам, бивши мои приятели, защо толкова ми ги навирате в очите! Знам, скъпи Лайош, че си словак, а дядо ти Юрай дори се е борил за тяхната независимост. Даже майка ти не е унгарка, а германка! Знам, че и ти, Шандор, всъщност си Петрович, а не Петьофи, защото баща ти е сърбин, а пък майка ти е словачка! И гробът ти е някъде там край Шегешвар, в земите на Дракула, който може би ти е прадядо! Какви унгарци сте вие и с какво право ме обвинявате, че водя към гибел Унгария? Това са моята страна и моят народ и аз по-добре от вас знам кое е добро за унгарците! По-добре от вас! Защото властта днес е в моите ръце и животът е пред мен! Вас ви няма! Единият е далече зад граница. А другият – далече на оня свят! Животът е пред мен! Няма вие да ми казвате как да постъпвам!
Той се усети, че е станал прав, вика и тропа с юмрук по бюрото, а от съборената чаша виното се бе разляло по лакираната повърхност и капеше върху новия килим на пода на едри кървавочервени капки.
Вдигна лампата и протегна ръка към единия от тъмните ъгли, а после към другия. Креслата бяха празни, разбира се. Беше говорил със себе си. Сигурно, защото беше пил прекалено много или имаше нужда да каже тези неща на собствената си съвест.
Е, каза ù ги!

Няма коментари:

Публикуване на коментар