петък, 11 юни 2010 г.

Глава 16. Любовта дава крила

 Полет със самолета от Денвър, прехвърляне на друг за Лондон, безкрайни часове над океана... Искаш да заспиш, а не можеш. Искаш да гледаш филм, а не ти е интересен и новите обувки те стягат. Гледаш вода и само вода през илюминатора. И тъкмо ти се струва, че преди миг си заспал, най-после, ето ти я Англия! Кратък престой и нов самолет.
Джордж бе като разглобен, когато пристигна в Прага, столицата на Чехия. Беше съсипан не толкова физически, колкото психически. Най-важната причина да тръгне на път, единствената причина всъщност, отпадна от графика. Нямаше да лети за Москва! Ръководството на увеселителните паркове “Сикс флагс” реши тази година да не набира студенти от Русия за лятната работа.
“Защо??? – крещеше измъчената му душа. – А Таня??? Как ще видя Таня? Нали заради нея тръгнах!”

Майкъл го изпрати на летището и като го видя, че едва ли не ще заплаче, съжали го и му подсказа вариант, за който и сам може би щеше да се сети по-късно.
– Нали в София е последният ти ангажимент? Какво ти пречи да си купиш оттам един билет и да отидеш до Москва?
Така беше на теория. На практика се оказа, че няма виза за Русия и ще трябва, докато е в София, да подаде молба в руското посолство. Щеше ли да получи?
Нямаше спомен как минаха срещите му със студентите в Прага. Присъстваше съвсем съвестно, отговаряше на въпросите автоматично, помагаше им да се ориентират. Наистина се стараеше, но мисълта му препускаше напред, а новите обувки ужасно го измъчваха. Проклетите обувки! Единствен той беше с костюм от всички представители на американски фирми. Единственият пълен идиот с нови обувки! Виеше му се свят от тях!
Като навит на пружинка робот изпълни задълженията си и в полската столица Варшава. Сърцето му обаче вече летеше към София. Душата му жадуваше да стигне по-скоро там и от аерогарата да отиде направо в руското посолство. Докато беше във Варшава, прелисти тефтерчето си и намери телефона на едно момиче от българките, които това лято работеха в парка. Собственоръчно му го бе написала с четлив почерк – Ели и телефон. Същата Ели, която заедно с двете полякини и Таня пиеше бира тогава в онова заведение. Джордж не беше сигурен, че ако каже на шофьора на таксито да го закара в руското посолство, той щеше да го разбере. Затова му трябваше Ели, добро и отзивчиво момиче.
Обади ù се от Варшава. Помоли я да го чака на летището, защото много се нуждае от помощта ù. За негова изненада, тя искрено се зарадва. Така му се стори.
И ето го отново в самолета. Седалките – гъсто наредени една зад друга, нямаше много възможности да шава, а обувките вече стягаха краката му като някакъв средновековен инструмент за инквизиции. Единствените обувки, с които беше тръгнал! Какъв глупак!
Майкъл сигурно би възкликнал:
“Защо не си взе и старите смачкани маратонки?”
О, той знаеше защо не ги взе. Нямаше да отиват на новия му панталон! Той беше тръгнал да цивилизова диваците! Да бъде на висотата на институцията! Нà ти сега! Краката му пулсираха, имаше чувството, че са се надули като балони и няма да може да стъпи.
“А защо не си купи някакви маратонки още в Прага или във Варшава? Защо се изтезаваш толкова време?” – не го оставяше на мира приятелят му.
“Ами защото съм си такъв... Все отлагам. Мислех си, че обувките ще се размачкат, ще ми свикнат краката с тях... А то все по-лошо става!”
“Ти и с твоята Таня така отлагаше. Вместо още в Денвър да я изтъркаляш в леглото, сега обикаляш света!”
“Млъкни!” – тръсна глава Джордж. Идеше му да вие от болка! Дано по-скоро да кацне и да свърши работата в руското посолство, после ще му мисли.
Погледна през прозореца – София като на длан, спускане и самолетът кацна. Ще успее да стигне до лентата за багажа, без да рони сълзи. Първите куфари се появиха. Джордж позна своя, грабна го и с куцане пое към паспортния контрол. Беше по средата на опашката и търпеливо с нещастен вид зачака да му дойде редът.
Най-после! Подаде паспорта си и болезнено се усмихна. Въобразяваше си, че разкривената му физиономия изобразява любезност. Мъжът в униформата погледна паспорта, после Джордж, после пак паспорта и попита на български:
– Откъде идвате, господине?
– Екскюз ми, ай донт андърстенд – не разбра Джордж.
– Да, бе, стоите две години в чужбина и забравяте българския!
Представителят на граничните власти го гледаше осъдително, потропваше с паспорта и не му го връщаше.
– Уот`с дъ проблем? – попита Джордж объркан.
Служителят като че ли дори се ядоса. Подаде паспорта на колегата си с думите “Я го провери тоя да не е фалшив”, а на Джордж направи знак да изчака встрани и повика следващия пътник.
Направо му се доплака. Краката го боляха ужасно. Какво им ставаше на тия граничари? Той се огледа безпомощно като хванат в капан. Идеше му да избяга!

В това време в отделената със стъклена стена съседна канцелария служителят внимателно го наблюдаваше, докато неговата колежка разучаваше паспорта с лупа и го прекарваше през специалното четящо устройство.
– Гледай го как се оглежда. Странен тип. Дали не пренася наркотици? – каза наблюдаващият.
– Нека му проверят куфара – отвърна колежката. – Паспортът изглежда редовен.
– Какво му е редовното? Виж му маршрута. Лондон, Прага, Варшава. Защо се е мотал по цяла Европа? Сигурно пренася наркотици! Или е терорист.
– Да, ама паспортът е истински.
– Как ще е истински с това име? Виж го как се криви и какви физиономии прави. Да не е глътнал наркотика? Може да е “муле” от гълтачите.
– Дайте му очистително – посъветва го колежката му. – И къде ти е логиката? Ако са му направили фалшив американски паспорт, защо е трябвало да му избират българско име? Наред му е паспортът! Така си се казва човекът! Провери му багажа и стомаха и го пускай да си върви, че може да се оплаче в американското посолство за безпричинен тормоз!

Джордж никога досега не бе изтърпявал такива страдания и такова унижение! Два часа го мотаха, обърнаха му куфара наопаки, едва ли не го разпориха, гледаха него самия на рентген... След като го накараха да си събуе обувките, той беше убеден, че никога вече няма да може да натъпче краката си в тях. Но незнайно как със сълзи на очи успя. Най-накрая жалък и съсипан излезе в залата за посрещачи.
– Джордж! – извика Ели, изтича при него и сърдечно го прегърна. – Какво стана? Защо се забави толкова?
– Не знам  – отвърна той изтощен. – Нещо не мe харесаха.
Погледна към краката си и въздъхна:
“Никакво посолство днес! Никаква Таня! Отивам да си купя маратонки! Веднага!”
– В кой хотел ти е резервацията? – попита го Ели. – С кола съм, ще те закарам. Старичка е, но върши работа. Хайде да вървим.
– Не мога! – призна си Джордж. – Не мога да направя нито крачка. Тия нови обувки ми измъчиха краката, а не съм си взел други. Ели, у вас продават ли се маратонки?
– Джордж, ние сме в Европа, не в някоя джунгла!
Почувства се още по-нещастен, че май я обиди. Реши да изкупи греха си като престане да хленчи и направи нещо наистина героично. И го направи! Направи една крачка! Но лицето му се сгърчи от болка и той се предаде. Разбра, че героизмът не е за всекиго.
Ели го изгледа съчувствено и попита:
– Джордж, ти носиш ли си домашните чехли?
Тя беше неговият ангел спасител!
Можеше и сам да се сети. Докато митничарите му ровеха багажа, тия чехли няколко пъти минаха пред очите му! Защо не ги обу още тогава?
Не, не можеше да се сети. Нямаше въображение, нямаше нестандартно мислене. Беше изтъкан от правила и стереотипи. С чехли на улицата в снега през януари!?! Но сега това го спаси.
Със старичката астричка за двайсет минути бяха в центъра. Ама че мъничък град! Че пък и столица! Паркираха и тръгнаха пеша.
– Ето! – извика той щастлив, сочейки една витрина.
– Не, Джордж, този магазин е евтин – възрази Ели. – Маратонките в него не струват. Пфу, ментè. От тях още повече ще те заболят краката.
– Какво значи “ментè”? – попита той.
– Ами “ментè” е имитация, нещо, направено да те излъже, че е истинско, но е фалшиво. “Ментè” са дрехи или маратонки с етикети на световноизвестни марки, които само са написани, а стоката е боклук!
– Ментè. Боклук – Джордж старателно повтори тези думи, първите, които научаваше от българския език.

Скоро наистина намериха хубави маратонки, рай за измъчените му крака. Джордж още не си беше обменил долари срещу местната валута, затова се наложи Ели да ги плати. После отидоха в хотела. Той подаде паспорта си на рецепцията. Служителката намери резервацията, преписа данните на някакъв служебен формуляр и му се усмихна толкова радостно, сякаш беше отдавна загубеният ù брат. Подаде ключовете за стаята му и каза:
– Заповядайте! Добре дошъл отново в родината!
“Какво им става на тия хора? – започна да се дразни Джордж.– Защо ми говорят на български и то така, сякаш очакват да ги разбера?”
Стаята не беше голяма. Джордж седна на леглото, а Ели на единствения стол.
– Хайде да отидем да вечеряме някъде – предложи тя. – Ако искаш първо си почини, ще дойда по-късно.
Тя очакваше Джордж да поеме инициативата и дори да ù обясни за какво точно му беше нужна помощта ù, но изглежда бе много уморен.
Той вдигна към нея очи и заговори замислено:
– Ели, нещо странно става около мен. Пристигам в Прага и на летището ми говорят на чешки, като очакват да ги разбера, въпреки че паспортът ми е американски. В хотела се повтаря същото. Пристигам във Варшава, започват да ми говорят на полски и дори изразяват огорчение, задето не ги разбирам. Пристигам в София и тук огорчението преминава в гняв, подозрение и сам не знам още какво. Като отида в Москва, сигурно направо ще ме арестуват. Колкото пò на изток вървя, толкова по-странни неща се случват. Ти имаш ли някакво обяснение?
Ели си припомни прекалената дружелюбност на служителката от рецепцията. Тя също го беше приветствала на български с някакъв особен ентусиазъм. Пресегна се и взе паспорта от ръцете му, прочете името. А после погледна младия американец и се усмихна.
Много странно се усмихна. Дори взе да се киска.
– Моето име ли? – сети се Джордж. – Някаква простотия ли означава на български? Или нещо адски смешно?
– Ти си знаеш, че фамилията ти е славянска, нали?
– Да, и какво от това?  Малко ли американци има със славянски, италиански, китайски фамилии? Ние сме нация от преселници.
Ели изведнъж стана сериозна:
– Виж Джордж, ще се опитам да ти го обясня. Няма нищо смешно или конфузно във фамилното ти име. За чехите и поляците то е било просто славянско и те са ти заговорили на своите езици. Дотук нормално. Но в България фамилията ти не е обикновена. Тя е специална. А в комбинация и с личното ти име... Как да ти го кажа така, че да го проумееш? Това, което е написано в твоя паспорт, ти го четеш “Джордж”, а един обикновен българин ще го прочете “Георг”. А фамилията ти е Бенковски. В нашата българска история един-единствен човек се е казвал Георги Бенковски. Никой преди него и никой след него. Ти с това уникално име си се сторил подозрителен на граничната полиция. Помислили са паспорта ти за фалшив, щом специално са го проверявали. Жената долу реагира по-нормално, може би те взе за потомък на този велик за нас човек.
– Възможно ли е да съм му потомък наистина?
– Не. Той не е имал деца.
– Не пряк потомък, може би на някой друг от рода му? – продължи да предполага Джордж.
– Не, Джордж. Няма такъв род. Това име е измислено. Изобщо не съществува българска фамилия Бенковски. По някаква случайност след онзи единствен Георги Бенковски отпреди около сто и петдесет години, ето че ти си вторият в България. Обаче няма българин, който да не знае това име! То е все едно във Франция да се казваш Наполеон Бонапарт, в Италия – Леонардо да Винчи, а в Англия – Уилям Шекспир.
Джордж се опита да осмисли чутото:
– Да се казвам Наполеон Бонапарт... наистина би изглеждало странно. Дори не само във Франция. Да... или ще ме сочат с пръст, или ще гледат на мен с подозрение. Искаш да кажеш, че този Георги Бенковски за вас е също толкова... толкова...
– Велик – подсказа Ели.
– Не съм го чувал. За разлика от Наполеон, Леонардо и Шекспир...
– България е малка страна – сви рамене тя. – И нашата история си е само наша.
– А как е истинското му име?
Ели се позамисли и сви рамене:
– Хм, май никога не съм го знаела. За нас той си е просто Георги Бенковски. Даже аз съвсем случайно четох скоро нещо и там се споменаваше, че истинското му име е друго. Мисля, че повечето хора не знаят и това.
– Ти ме заинтригува. Искам да науча повече за този човек.
– Добре, но не днес. Да вървим да вечеряме. И приеми един безплатен съвет. Не си показвай паспорта без нужда. Навсякъде се представяй само като Джордж. Става ли? Така няма да ти се случват необясними неща.
– Обещавам! – тържествено вдигна ръка Джордж. – Ще се постарая да се държа колкото може по-незабележимо и да си замина колкото може по-скоро!
– Толкова сериозно го каза – засмя се Ели. – Дано не ти мине котка път!
– Значи ти смяташ, че като отида в Москва, там няма да ме набият?
– Няма. Но ще напират да ти говорят на руски. Кога заминаваш?
– От теб зависи. За там нямам командировка, нямам и виза, а искам да намеря Таня – Джордж я погледна в очите открито и откровено и тя с болезнена яснота осъзна истинската причина да я потърси.– Ще трябва ти да ми помогнеш, Ели. Хайде сега да вечеряме.
Той стана и отвори вратата.
“Значи Таня! Ако наистина зависеше от мен... Ех, Джордж – въздъхна Ели зад гърба му. – Аз по-скоро бих ти попречила. Но човек предполага, а господ разполага...”
Вечеряха в китайския ресторант на съседната улица и Джордж най-после се отпусна. За първи път от деня, в който излетя от Денвър, се почувства почти като у дома си, в Америка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар