вторник, 8 март 2011 г.

Глава 31. Само неприятности!, 1863 г.

Външният министър на Русия Горчакòв бързаше с каретата си по Невски проспект, изпълнен с тревога за предстоящия си разговор с Негово величество. Копитата на конете изчаткаха по Дворцовия площад и спряха пред парадния вход на Зимния дворец. Лакеят отвори вратичката и шейсет и пет годишният държавник слезе с пъшкане. Мина под високите извити арки на външната колонада, влезе в просторното фоайе и се заизкачва по мраморните стълби.
Застана пред кабинета на Александър ІІ и си сложи кръглите очила с тънки рамки, които, съчетани с голобрадото му лице, лишено дори от твърде модерните напоследък буйни бакенбарди, му придаваха достолепния вид на немски професор по философия. Пое си дъх и почука.  Когато дочу отвътре позволението на Негово величество, решително отвори вратата и влезе.

Императорът и самодържец всеруски, великият херцог на Финландия и крал на Полша стоеше до високия прозорец, вперил поглед навън към широките води на Нева, мощно устремени от голямото Ладожко езеро към Финския залив.
“Човек никога не се уморява да гледа как гори огън и как тече вода”– беше му казал някой преди време и той винаги се сещаше за тази мисъл, когато застанеше до прозореца и се загледаше към реката. Наистина, тя всеки път му действаше отпускащо и го успокояваше, ако бе ядосан.
А сега имаше сериозна нужда да търси успокоение във водите на могъщата Нева. Затрупан бе само с неприятности! Брат му, великият княз Константин, също бе твърде нервен и крачеше напред-назад из кабинета. При влизането на външния министър той само го погледна, изсумтя и седна на един стол. Горчакòв поздрави почтително и остана прав.
– Заповядайте, Александър Михайлович, седнете – покани го императорът, посочвайки му стол и сам седна зад бюрото си. – Разговорът ни ще е сериозен. Смятам, че е крайно време да приключим с безобразията в полските земи!
Княз Горчакòв също смяташе така.
– Това проклето въстание продължава вече близо половин година!– недоволстваше императорът. – Крайно съм огорчен. И крайно уморен! Отдавна трябваше да съм заминал от този мъглив град за Ялта. Императрицата и децата вече ме чакат там, на слънце в летния дворец, а аз се занимавам с неща, които смятах, че за две седмици трябваше да бъдат решени! Две седмици или хайде, нека е месец. Но от края на януари до края на юни! Това е безобразие!
Дотук Горчакòв все още нямаше реплика в пиесата. Затова само кимаше с глава и мълчеше.
– Докъде я докарахме! – кипеше, а не питаше негово величество.– Толкова се забалтавихме, че да ми пращат през април протестна нота другите императорски дворове в защита на правата на поляците! Недопустимо!
– Ваше величество, с тази нота те искаха да кажат... – обади се Горчакòв, но императорът го прекъсна.
– Знам какво искаха да кажат, скъпи Александър Михайлович! Много добре ги разбрах! Искаха да кажат “Докога ще търпиш да танцуват на главата ти мазурка? И защо още не си ги натикал в миша дупка?” Това искаха да ми кажат, защото три месеца бяха предостатъчни да се справим! А всяко продължаващо въстание у нас ще предизвика бунтове и сред техните подвластни народи. И тук, както виждате, точно това се случи. Към поляците незабавно се присъединиха техните първи дружки литовците!
– Танцуват ти мазурка, защото вместо да ги смачкаш с войска, ти им обнародваш разни манифести с обещания за амнистия. Я пратù армия да избеси половината, а другата половина да натири в Сибир, че да видим тогава! – заяви позицията си брат му и гневно кръстоса крак върху крак.
После се сети внезапно още нещо и го добави към речта си с бурно жестикулиране:
– И кои, моля ти се, ни изпращат нота? За Англия и Франция е ясно, от тях може да се очаква. Но и Австрия, представете си! Австрия, която също си отхапа добро парче от полското кралство и от години мачка и обезличава поляците, сега ми излиза в тяхна защита! Ноти, моля ви се, подписва!
– Страх ги е и техните да не се разбунтуват – припомни външният министър.
– А Прусия защо не я е страх? – възрази му великият княз Константин.– Защо веднага ни подкрепи? Още първата седмица заяви, че е на наша страна, а на втората вече подписа Конвенция за съвместно противодействие!
– Защото... господин Бисмарк е много умен мъж – отвърна Горчакòв. – И тримата лично го познаваме, така че стремежът му за сближение с нас не е никаква изненада.
– Господа, и аз бих го поканил да сподели закуската ми, но сега не обсъждаме колко симпатичен човек е приятелят ни Ото. Ето какво обсъждаме – императорът извади от бюрото си голям лист гербова хартия с калиграфски изписан текст и големи завъртени подписи най-отдолу.
– Какво е това? – присви очи зад очилата си Горчакòв.
– Това, скъпи мои, е нова нота на същите трима посланици. Не смятах, че ще си позволят пак да ми пращат ноти и да наливат масло в огъня. Сами виждат, че достатъчно сме затруднени и без тях.
– Пращат, защото полските емигранти са се разтичали из цяла Европа. Пишат петиции на всички крале и правителства и проглушават ушите им с молби за възстановяване на полското кралство. Дори убеждават французите да обявят заради тях война на Русия – осведоми ги Горчакòв.
– Французите? – изсмя се княз Константин. – Те да не си въобразяват, че сегашният им Наполеон Бонапарт е като  предишния! Дори той навремето с двете си полски войни какво направи? А?
– Владислав, племенникът на покойния граф Чарториски, го натиска и Наполеон ІІІ се мъчи да демонстрира някаква активност – обади се императорът. – Но сега става дума за нашата активност. Днес тук с вас трябва да решим какво точно ще направим и да го направим наистина, за да мога най-после да замина на юг.
Александър ІІ замълча и ги загледа изпитателно.

Пръв се обади Горчакòв. Той си знаеше, че от него се очакват смислените предложения, а великият княз Константин щеше само да ги залива с емоциите си.
Но такова отношение от негова страна си беше напълно обяснимо. Не всеки императорски брат е оцелявал по чудо след две покушения срещу живота му и все от поляци във Варшава. Да те нападнат със саби и щикове в двореца “Белведер” по време на следобедния ти сън, да те накарат унизително да клечиш по бели гащи в сенките на декоративните растения по балкона на спалнята, докато в това време избиват придворните ти и офицерите, това не е просто унизително. То е ужасяващо и не може да бъде забравено, дори да се е случило преди цели трийсет и три години!
А за капак на всичко, след като едва бе преглътнал и гнева, и страха си и миналата година бе отишъл на посещение в кралството, те за малко не го застреляха на стълбите пред варшавския театър. Оцеля, но успяха да го ранят! Не, наистина след такова нещо и въпреки всички обесени атентатори той не можеше спокойно да разговаря за Полша! Не и той!
Затова Горчакòв побутна с пръст очилата си нагоре и се опита да изложи своите мисли:
– Според мен, ваше величество, имаме две задачи. Едната е да решим какво ще отговорим на нотата на посланиците, а втората е да набележим много конкретни действия срещу поляците и литовците. Тези действия трябва да са добре балансирана система от натиск и отстъпки.
Обсъждането беше дълго. Възможните идеи за излизане от блатото не бяха твърде противоречиви помежду си, но с тънки нюанси. Трябваше да се държи сметка и за поведението на въстаниците, и кои сили точно ръководеха в момента бунта – дали крайните “червени” революционери или умерените и склонни към преговори “бели” представители на шляхтата. Трябваше да се отчитат реакциите и кроежите на другите европейски монархии, съюзите или враждите помежду им, а също и плановете на самата Русия за единоборства и съглашения в бъдещата ù европейска политика.
Не беше лесно.
Горчакòв теглеше към умереност, към въздържане от резки действия, за разлика от великия княз, който с тропане по бюрото изискваше войски, бесилки и разстрели.
– Добре! – разпери ръце императорът. – Взимай колкото искаш полкове, дори дивизии, ако трябва, и върви да колиш и да бесиш!
– Аз ли? – скочи прав княз Константин и слабата му фигура се изпъна като върлина. – И защо точно аз? На мен кракът ми повече няма да стъпи там! Никога! Да вървят генералите! За какво ги държиш на служба? За какво им плащаш?
Навън вече мръкваше, а лакеите в зимния дворец, като чуваха виковете в кабинета на царя, не смееха да влязат, за да запалят газените лампи.

Накрая умората, настъпващият мрак, нетърпението на Александър ІІ да замине на юг и гневливостта на брат му си казаха думата.
На другия ден генерал Михаил Муравьов получи длъжността литовски генерал-губернатор и начело на многохилядна войска пое към поверената му губерния, а със същата задача  и достатъчно войски към Варшава бе изпратен немецът по произход граф Берг.
След две седмици, когато вече имаше достатъчно окуражаваща информация от тях как протича омиротворяването на полските земи, външният министър Горчакòв отговори на посланическата нота с дръзкото изявление, че поляците в Русия са получили от господаря си много повече отстъпки и привилегии, отколкото имат онези, извън руските територии, и за какви отстъпки повече претендират посланиците. Освен това той възмутено добави, че те нямат абсолютно никакво право да се месят във вътрешните работи на Русия. Междувременно бе убедил Австрия да се присъедини към съглашението им с Прусия и австрийските войски наложиха тотална окупация на своята част от Галиция. А французите и англичаните вече бяха изгубили интерес към дипломатически импровизации по полския въпрос.

Когато Негово императорско величество най-после успя да се настани в царския си вагон и да поеме на юг по Николаевската железопътна линия към Москва, а оттам с карета пристигна в слънчевия си дворец край Ялта на Черно море, Муравьов опожаряваше владетелските домове и шляхтишките имения в Литва. Изсичаше горите, служещи за убежище на въстаниците, бесеше виновни и невинни и пращаше под конвой оковани върволици бунтовници в затворите или на заточение далече, далече на изток.
Същото вършеше в полските земи граф Берг без никакво колебание, състрадание и умора. Смърт, кръв, пожари, висящи трупове на бесилките, издигнати на публични места, заточения, конфискации на имущество и изселване дори на тези шляхтичи, които не бяха въстанали. Изпращаха ги далече от полските земи, защото утре можеше да им дойде друг акъл в главите. След такъв погром не можеше да има вече полско въстание. Не трябваше да има!
А някакъв си архиепископ Фелински, въобразявайки си, че бащицата император не знае какво се върши в земите му с подвластния му народ, седнал и с цялата си наивност му написал писмо, призовавайки християнското му милосърдие и умолявайки го да спре проливането на християнска кръв. Така ли? Хайде в Сибир на заточение! Каква християнска кръв, моля ви се? Та те са католици! Нека приемат православието и тогава ще помислим.

* * *
Колелата на някаква карета, натоварена и отгоре с багаж, очевидно идваща много отдалече, късно една вечер вдигнаха прах по Ришельовския булевард на Одеса и спряха пред френския (както беше написано на табелата) хотел, който примамливо бе отворил врати между една гръцка търговска кантора и печатницата на двама братя арменци. Графинята, която пътуваше съвсем сама, слезе и уморено се огледа. Щеше за няколко дни да се подслони тук, докато намери и наеме подходяща къща някъде извън града. Искаше да вижда колкото може по-малко хора, да има по-малко контакти с познати и непознати и по-малко отегчителни разговори. Не ù беше до светски живот. Край с него! Оттук нататък ù оставаше само да оплаква съдбата си и тази на своите синове.
Единият – застрелян пред очите ù, вторият – на заточение, а третият – в неизвестност. Дали щеше някога да узнае нещо за него? Жив ли е или мъртъв? Как би могъл той да я извести, дори да беше жив, след като я накараха грубо, нея, самотната вдовица, веднага да си събере багажа и да тръгне?
Накъде?
Кочияшът имал заповед!
И ето, докара я. В Одеса – най-младият, но най-бързо растящ руски град. Никой в имението не би могъл да каже на милото ù момче къде е заминала майка му, дори то да се окажеше живо. Никой не би могъл да ù каже къде изпратиха другия ù син на заточение. В Сибир? Но Сибир е огромен! Сибир е всичко на изток от Урал до Тихия океан.
Очите ù вече нямаха сълзи. Защо ли живееше? Защо не си прережеше вените и да приключи сметките си с този свят?
“Ами ако все пак... Ако случайно малкият я открие? Ако по-големият, Антон, успее да избяга от заточението или получи амнистия след няколко години?”
Тя щеше да се постарае да помогне на съдбата. Щеше да напише писма на слугите в имението си, на близки и познати наоколо му. Тя щеше да известù за себе си къде е, къде могат да я намерят синовете ù. Ако оцелеят. Ако имат късмет. Ако бог е милостив...
Защото хората не са.

* * *
В това време Антон вървеше на изток, окован в една от дългите върволици заточеници, все по-далече от родните земи.
На изток от Варшава, на изток от Москва, на изток от Волга и Нижни Новгород, от Урал и Казан, през Челябинск край старата крепост “Челеби”, и Омск, и все пò на изток и пò на изток... неизвестно накъде и докога.
Вървяха вече повече от пет месеца поне по десет часа на ден. Конвоиращите непрекъснато се сменяха от точка до точка. Старите се връщаха обратно при домовете и жените си, а нов конвой ги поемаше нататък до следващия град заедно със съпровождащите ги заповеди. Така войниците от третия или четвъртия конвой вече не знаеха какви са тези стотици хора и какво престъпление са извършили срещу царщината. Затова вече не ги биеха жестоко и без причина с възлестите камшици, не разраняваха допълнително телата им, достатъчно наранени от оковите, които не се сваляха, и от протритите обувки, ако някои все още ги имаха. Другите късаха парцали от собствените си дрехи и намотаваха краката си, за да могат да вървят, защото, ако някой паднеше изнемощял на пътя, все пак го биеха, докато стане. Така дрехите, покриващи телата им, все повече намаляваха и те не знаеха дали няма да пристигнат там, където ги водеха, такива, каквито ги е майка родила.
По пътя пазачите им оставяха на определени места по двайсет-трийсет души, според дадените им списъци, и отделяха заедно с тях най-изнемощелите от останалите. Защо да вървят, докато умрат, като тук щяха да свършат добра работа, при това съвсем безплатна, по подготвящото се трасè на бъдещата транссибирска железница.
Обаче веригата, където беше окован Антон, бе специална, отбелязана с по един червен парцал в началото и в края. От нея никъде не отделиха дори един човек, даже да умираше. Такава беше заповедта. Те щяха да вървят до самия край, където и да бе той!

По някое време ги срещаха дълги кервани, натоварени с денкове памук и други стоки, или пък ги застигаха и вървяха известно време със заточениците. Случваше се дори да нощуват на едни и същи места. Но те не бяха вързани с вериги. Скоро конете, мулетата или камилите им ги изпреварваха и изчезваха зад хоризонта. Търговците и превозвачите гледаха тези оковани мъже, старци и момчета на по шестнайсет години, бъбреха на неразбираеми езици и понякога им подаваха по парче овнешка пастърма, препечена на вечерните им огньове.
– Кайда? – питаше някой казах или туркмен и това по една случайност много приличаше на руското “куда”, тоест накъде.
Заточениците тихо отговаряха на полски:
– Не вемию.
Казахът клатеше съчувствено глава и им даваше стара, изпокъсана черга, която и без това скоро щеше да захвърли. И тя моментално ставаше на парцали за намотаване на краката.
На другия ден керванджиите казваха “Кьорискенше!” и забързано ги подминаваха, сподирени от благодарни погледи.

И ето, след пет или шест месеца преход заточениците спряха за по-дълго. Тук нямаше точно селище, но беше пълно с временни постройки, някакви бараки, със забързани хора, заети с важна строителна работа. Тук свалиха оковите на всички, с изключение на “червената” верига. Настаниха ги в бараки, дадоха им дрехи, храна, заведоха ги под конвой до брега на голямата река, за да се изкъпят. Казаха им, че тя се казва Об и на това плато ще строят нов сибирски град на името на блаженопочившия император Николай ІІ, и този град ще бъде голяма железопътна станция.
Повечето бяха пристигнали.
Бяха на пет хиляди и петстотин километра от дома. И сигурно никога вече никой от тях нямаше да се върне обратно.
За Антон Бенковски и неговите двайсетина спътници, оковани отделно, това отново се оказа само временна спирка – малко по-продължителна, колкото да си поемат дъх, да сложат някоя подарена дреха на гърба си и отново да поемат напред. Те бяха най-активните въстаници, най-злите врагове на императора и трябваше да бъдат отпратени най-далече.
Антон нямаше ни най-малка представа, че ги чака още толкова път на изток чак до остров Сахалин на тихоокеанското крайбрежие на Русия. Нямаше представа, че въстанието в полските земи все още отчаяно продължава въпреки нечувания терор и последните му искри ще угаснат чак година и седем месеца след обявяването, когато той и спътниците му щяха да са стигнали на Сахалин. Нямаше представа преди, че земята, която е кълбо, дори след една година равномерен ход не може да бъде обиколена цялата, а е все Руска империя! И под властта ù живеят безброй много народи, а не само поляците.
“Господи, срещу кого сме се вдигнали!?! – с изумление констатираше той. – Това не е държава, а самата безкрайност!”
Започна да проумява задружните усилия на Англия, Франция и Австрия по всякакъв начин да удържат амбициите на Русия към Балканите, към излаза ù през Черно море в Средиземно, на ламтежа ù с чести войни да заграбва парчета от османските територии.
Те от една страна я насърчаваха постоянно да воюва с Османската империя, а от друга – твърдо защитаваха султана, за да може конфликтът им да се точи безкрайно и двата гиганта да се изтощават един друг. Така и османците полека-лека щяха да бъдат избутани от завладените от тях европейски земи.
Можеше ли да бъде изтощен такъв колос като Русия, който само си бе положил главата в източния край на Европа, а цялото му жизнено, пълнокръвно и мускулесто тяло лежеше невидимо за очите зад високата планина Урал? Ако се надигнеше, щеше да ги смачка при цялата им нафуканост, въоръжение и величие!
“Излиза, че европейците просто ги е страх да не се ядоса истински и да не се насочи срещу тях. Затова само гъделичкат великана с някакви хилави дипломатически протести по полския въпрос. Чешат си езиците и самочувствието. Но няма! няма! няма! да ни помогнат! Не и те! А нашата кръв изтече...”

* * *
Полската графиня, която малцина извън крайградската къща виждаха при отиванията ù до Одеса, винаги бе облечена само в черно – черна рокля, черна шапка с воалетка, черен вълнен шал на раменете. Ако беше студено, слагаше си и черни кожени ръкавици от лайка. Тя почти с никого не разговаряше и понякога я придружаваше само един мъж, когото познатите му наричаха просто “доктора”, също е поляк, далечен неин роднина, отдавна живеещ в съвсем новия град на Черно море. Тя сядаше веднъж седмично в малката си двуколка и слугата я откарваше до града, за да направи някои лични покупки. За храната и другите домакински нужди имаше грижа малобройната ù прислуга.
В този хладен есенен ден графинята се разхождаше сама по пристанището на Одеса. Обичаше да идва тук и да гледа пристигащите и заминаващите кораби. Искаше ù се от един такъв кораб да слезе нейният син Антон и да прегърне отмалялото ù вече от чакане тяло в силните си мъжки ръце.
Не знаеше защо го очаква с кораб. Не знаеше защо в представите ù идва от юг, след като го бяха заточили далече на изток. Ала тя го виждаше как той стои там, на някоя палуба, с очи, вперени в хората на кея, и я съзира внезапно. Тези видения с течение на времето започваха да придобиват страховита убедителност и възрастната жена изпитваше усещането, че разпознава фигурата на своя син сред пътниците на всеки турски, френски или английски параход, готови да се изсипят по трапа в пъстроцветна и многоезична тълпа. Всички слизаха, а той не беше сред тях.
В нейните видения синът ù никога не слизаше! Нямаше го. Всеки път Антон оставаше там далече на палубата, загледан към брега, и само като по тънка невидима жичка до нея стигаше кратък електрически импулс, който за миг я разтърсваше цялата, и сълзите рукваха от очите ù.
Тя стоеше и гледаше като хипнотизирана към морето, и не си даваше сметка какво става наоколо и колко време е минало.
– Мадам, шалът ви е паднал и вятърът ще го отнесе – каза ù със загрижен глас някакво момче.
То стоеше до нея и ù подаваше черния шал с протегната ръка. Говореше руски с доста твърдо произношение, косата му беше черна, къдрава и дълга. Черна беше и едва прораслата юношеска брада на красивото му лице. На него светеха също така черни и будни очи, които бяха пълни с много съчувствие.
Тя все още не поемаше шала от ръцете му. Гледаше го и му се усмихваше през сълзи.
После го взе, загърна раменете си и каза:
– Благодаря. От кой край си, млади човече? Арменец или татарин?
– Българин съм от турските земи. Прати ме тук баща ми да се изуча, та съм частен ученик във Втора одеска гимназия. Сега тъкмо заведох една моя сънародничка да се качи на кораба за Турция. И ви видях, че стоите тук, а шалът ви... вятърът го носеше към водата...
– Хубаво си научил руския език – похвали го графинята. – А аз едва се справям. Полякиня съм, затуй. Искаш ли да ми даваш уроци? Ще ти плащам.
Младежът се смути и изненада:
– Защо точно аз? Вярно е, че добре знам езика, защото баща ми от малък ме е учил да чета руски книги, но пак много грешки правя. Всеки руснак ще ви научи по-добре от мен.
– Руснак да ме учи! Мен? Не мога да ги гледам руснаците! Камо ли да пусна някого в къщата си! Тези чудовища убиха и пръснаха синовете ми и сега съм съвсем сама на този свят!
Младежът се стъписа от злобните нотки, които просъскаха в думите ù, и може би затова попита:
– Че защо ви е да учите езика им, като ги мразите толкова?
– Човек трябва да знае езика на враговете си – отвърна му графинята.–Трябва да ги разбира, когато си говорят и кроят своите злодейства. Ти ще ме научиш на него. Нали? Как се казваш?
– Христо – кимна убедено. – Съгласен съм, госпожо. А вие ще ми разкажете за своите синове.
– Добре, Христо... чий?
– Ботьов Петков, уважаема...?
– Графиньо – отговори тя на въпросителната интонация в гласа му. – Това е достатъчно. Не ти трябва, младежо, да споменаваш името ми пред приятелите си. Може да стигне до ушите на тайната полиция и да ти донесе само големи неприятности.
Тя му описа къде и как да намери къщата ù и се упъти към чакащата я недалеч двуколка със слуга на капрата.
– Само големи неприятности... – с насмешка повтори думите ù Христо. – Аз и без вас, графиньо, постоянно се забърквам в големи неприятности.
В българските среди на Одеса беше всеизвестно, че го наричаха “скандалистът”. Заради това, че не искаше да търпи казармените порядки в гимназията, от време на време той безплатно нощуваше “на хотел” в карцера ù или пък в полицейския арест. Изглежда имаше някакъв гениален талант в това отношение.
– Намерихте кой да ви преподава уроци! – засмя се той, вдигна якàта на врата си, за да се предпази от хладния и влажен есенен вятър, и закрачи към пансиона на гимназията, където все пак живееше обикновено.

Няма коментари:

Публикуване на коментар