четвъртък, 29 септември 2011 г.

Историята е низ от животи

Пристъпих към писането на романа “Медальонът” с пълното съзнание за голямата отговорност, която поемам. Писането на исторически роман изключително много се различава от писането на приключенски, криминален, сантиментален, фентъзи и какъвто искате друг вид повествование. Дори бегъл поглед към други исторически творби показва подобно отношение у съвсем различни автори, разделяни от десетилетия във времето. Сякаш самото посягане към историческа тема дисциплинира. Това неизбежно води до ограничения. Затова всяко постижение в областта на историческия роман наистина е ценно, защото е постигнато въпреки ограниченията, които, трябва да признаем, авторът си самоналага.

 Още от самото начало си дадох сметка за някои неща, без да ми е нужно да ги формулирам пред себе си, но бях наясно с принципите, които ще следвам. Ще се опитам да ги подредя сега заради случая.

В нашето време на глобална информираност не можех да си позволя произволни съчинения за видни исторически личности. Освен това и не исках. Защо да си измислям, когато толкова подробности са документирани?

Изхождайки от това, че в романа ще присъстват много действително живели революционери, политици, дипломати, видни личности от различни етноси, населявали Балканите в края на Османската власт, имах простата възможност да разкажа за тях, преплитайки живота им с много измислени за нуждите на повествованието персонажи. Но това създаде в мен усещането за вътрешно противоречие, за неистина, която ще бъде изначално заложена в романа. В контекста на такава конструкция всички мои разсъждения и мои изводи за онези събития, в които съм убедена, че има и заслужаващи внимание зрънца, щяха да минат покрай съзнанието на читателя и той да ги подмине като също неистински и плод на литературна измислица.

Дадох си сметка, че не мога наред с имената на реалните Ботев, Бенковски, Бисмарк да преплитам измислени имена. Това е все едно да изработиш бижу от злато и дърво. Несъвместими са. Въпреки че една дърворезба сама по себе си би могла да бъде също прекрасно произведение на изкуството. Аз не отричам чистата белетристика. Но самото съчетаване на историчност и измислица ме кара да се чувствам некомфортно дори само като читател. Ще дам пример с тритомния роман “Цезар” на Кон Игълдън. Увлекателен разказ, потапя те във времето. Но накрая авторът започва да обяснява, че действието на това събитие е преместил на друго място, че еди кой си военачалник и сенатор е умрял в съвсем друго време и на друго място, а не отбранявайки Рим... и така нататък – цяла поредица уточнения за промените, които е направил за по-голямо удобство на сюжета. С това вътрешно не можах да се съглася. Обикновеният човек чете романа му и по него си гради представи, защото не е историк и не ги познава задълбочено. Значи си гради неверни представи. Ако бях избрала този начин, за да разкажа живота на Бенковски, това просто нямаше да бъде разказ за него, а някаква измислица. Известните факти за него не са много, но се оказа, че не са и малко. Само че аз не си позволих заради удобството на сюжета да ги изменям. Позволих си да ги допълвам, да ги анализирам и пресъздавам според изводите, до които достигнах, но не да ги деформирам и изкривявам.

Едва когато стигнах до своите убеждения, до истинските събития в живота му, до истинските според мен обяснения за конкретни случки, постъпки, срещи или за потока от превратностите в житейския му път, тогава почувствах увереност, че мога да започна да пиша.

Затова на фона на изначално съществуващото самоограничение за пишещия на историческа тема, аз си наложих още по-категоричното ограничение – да издиря биографии, да подредя и опиша събитията само чрез наистина живели хора, защото това всъщност е историята, която стои зад гърба на всички нас – низ от реални човешки животи.

В центъра на интересите ми стоеше личността на Георги Бенковски. Този странен човек неясно защо винаги е бил някак заобикалян от историческата наука, от публицистиката и белетристиката. Има няколко основни публикации, от които и аз започнах запознанството си с живота му – Иван Унджиев, Иван Хаджийски и, разбира се, Захарий Стоянов. Това са трите стълба – всеки от тези автори представя личността му в светлината на своите разбирания, пристрастия и степен на информираност. И тук започна тази предварителна част от работата ми над романа, която може да се сравни само с вълнението на изследовател.

От ученическите ми години, в които се наизустяват азбучни истини за някои събития и личности, ме деляха десетилетия. И аз с изумление установих, че освен познатите на всички клишета за Бенковски, Левски, Ботев, Априлското въстание и Руско-Турската освободителна война, почти нищо повече не знам. Установих, четейки всевъзможна литература по темата, че клишетата твърде опростенчески представят нещата, твърде много изкривяват истината до степен да твърдят дори обратното на действителното протичане на някои събития. Установих, че за този наш период от историята не може да се разкаже и да бъде истински разбран, ако не се разкаже за потоците от интереси и интриги, които се вихрят в цяла Европа. Не може да бъде разбрано това, което се е случило в земята ни, ако не се постави в контекста на съюзите и противоборствата, заявените интереси и стаеното двуличие на империите тогава. Защото това е век на империите, стремящи се да съхранят своето статукво. И в този век един народ тръгва да извоюва свобода и демокрация и наивно очаква силните християнски държави да му се притекат на помощ. Ето в тази светлина започнах да анализирам историята от една друга нейна обратна страна – какво всъщност е трябвало да се случи, а не се е случило. Несбъднатите събития, планове и цели, заплатени с човешки животи. Заради високо платената от тях цена си заслужаваше усилието да разкажа за събитията единствено и само чрез наистина живелите някога хора.

И тогава започнах като златотърсач да пресявам тонове пясък за да отбера онези златни зрънца информация, случки, подробности, детайли, от които да оплета нишките на сюжет – от една страна литературен и увлекателен, а от друга – достоверен до степен на реконструкция.

Издирих и детайлно изчетох всевъзможна литература – мемоари, истории на Полша, Германия, Русия, Европа и света, всичко, писано за Априлското въстание, история на дипломацията, на медицината, на европейското облекло, на българските хаджии, чорбаджии, на османските владетели, биографиите на видни политици, бунтовници, монарси...

Обградих се с географски карти. Отидох на места, където са протичали важни събития преди и по време на въстанието. Не можеш да пишеш за Копривщица, без да си бил там, без да си стъпвал по същите калдаръмени улички, без да си видял чорапите, плетени от жените. Едва като ги видиш с очите си и след като си прочел достатъчно за несъвършенствата на тогавашните тъкачески и плетачески технологии, можеш да проумееш защо са се продавали през Истанбул и Александиря до европейските магазини и какво значи да произвеждаш нещо, което никъде другаде не се произвежда. Ходила съм много пъти, но сега я видях по съвсем различен начин. Когато с такава нагласа минеш по тези улици или отидеш съвършено сам в Оборище и застанеш под клоните на дърветата, където са стояли делегатите на първото ни народно събрание, можеш да потънеш в диплите на времето, да се потопиш в атмосферата на онзи живот и да се почувстваш част от него. Само ако изпиташ усещането, че всичко това лично си съпреживял с хората, за които искаш да разкажеш, само тогава можеш наистина да разкажеш за тях. Искаше ми се така да опиша живота им, че ако бе възможно някой от тях да го прочете, да възкликне: “Наистина така беше!”

През цялото време пишех романа си така, сякаш те щяха да ме съдят, сякаш исках да получа тяхното одобрение. Изолирах се, откъснах се от ежедневието и близките си и наистина потънах изцяло в света от края на ХIХ век. Беше като пътуване във времето. Аз изживях живота на всеки от персонажите в романа – вълнуващо усещане, наситено и изтощително.

Но още преди да започна да пиша, още докато систематизирах бележките си и набелязвах опорните сюжетни плетеници, си дадох сметка, че изпитвам вътрешна съпротива да не тръгна по утъпкана пътека. Не исках просто така да разкажа някаква история за миналото. Какъв е смисълът да дадеш в ръцете на днешния човек четиво за миналото, ако разказаното от теб не е написано именно заради него, заради живота, който той живее днес, заради целите, към които не се стреми, а би трябвало? Какъв е смисълът да му дадеш да прочете нещо, ако от него не го заболи лично, ако не зачовърка съвестта му? Ако не го накара да си зададе въпроси за собствения си живот и да потърси отговори? Ако поне за малко не го откъснеш от рекламите за перилни препарати, нови джиесеми или мощни коли? От материалното, което изпълва живота ни до пръсване? И тогава осъзнах, че ще започна разказа си именно от днешния ден и именно от нещо абсолютно материално и ценно – един златен медальон.

Така се оформи съвременната политико-криминална сюжетна линия в романа, която се преплита с историческата. Така материалността на днешния ден се съотнесе с материалните стремления към преуспяване в миналото, съвсем нормални очевидно за хората от всички времена. И едва след това започнах разказа за един млад търговец, желаещ да постигне богатства и добър живот, окичил в своя апогей гърдите на коня си с голям златен медальон (засвидетелстван в мемоарната литература), чиито пътеки го повеждат из пазарищата на империята – Истанбул, Измир, Египет... А срещите със странни хора като полските революционни емигранти или бивши гарибалдейци разбутват душата му и пренастройват мисленето му в съвсем друга посока. Няколко съдбовни обрата му дават горчиви житейски уроци и тласват живота му в съвсем друга посока, сред други хора, а в ценностната му система високо над някогашния медальон заблестява идеята за народното освобождение.

Така най-после бях постигнала за себе си уравновесеност на конструкцията, с която щях да се заема. Тя стъпи здраво на трите кита – достоверен разказ за българските борби за освобождение с фокус върху Георги Бенковски, достоверен разказ за бурните дипломатически борби между европейските империи с фокус върху поляците, Бисмарк и руския императорски двор, и достоверен (макар и не поименно) разказ за нашето също динамично време, богато на политически скандали и криминални престъпления, които са твърде странно оплетени. Ето това е романът “Медальонът”.

Като все подчертавам съвсем нескромно думата “достоверност”, ми се иска да споделя нещо, което през цялото време ме измъчваше – беше въпрос, а след като написах романа си, струва ми се, че успях и да си отговоря.

Измъчваше ме въпросът: “След като всъщност вървях по известни пътеки, след като изчетох същите книги и учебници, същите исторически извори, които са напълно познати на повечето историци, защо тъкмо аз разказах за тези събития и тези личности и в частност за Георги Бенковски по този начин, който напълно удовлетвори първо мен, а после се оказа, че е подействал на читателите като откровение, като нов, пълноценен и неочаквано за тях богат образ на времето и хората?” Наистина ми е неудобно да казвам това, но такива са отзивите на обикновени читатели, историци и литератори.

С притеснение очаквах критиката да ме смели, а историците да ми натрият носа и да ме нарекат дилетант. Но тъкмо от тях получих най-възторжени отзиви, въпреки че в много посоки съм стигнала до собствени изводи и правя свои взаимовръзки между събитията, които се отклоняват от общоприети тези.
Мисля, че в крайна сметка си отговорих на въпроса. Проумях нещо много важно, което не ни поставя в противоречие, защото ние – писателите и историците, си служим с различен инструментариум.
Те изучават, описват и анализират събитията. Как са се случили, защо, какви са били предпоставките, развитието им, последиците.

Ние, белетристите, изучаваме, описваме и анализираме личностите, хората, които правят събитията. Защото това, което наричаме история, всъщност е техният живот. Историята е низ от животи.

Когато аз описвам какво се е случило, правя го чрез постъпките на съответния персонаж.

Разказаното от мен, с което запълвам празнините, не е литературна измислица, а е това, което най-вероятно се е случило. Разбира се, всеизвестно е, че всеки автор си харесва написаното – и гениалният, и посредственият. Така че аз не правя изключение. И аз си харесвам романа от литературна гледна точка. Но освен това изпитвам и нещо, което изпитва и най-обикновеният зидар, като погледне дори простата, но здрава ограда, която е направил – изпитвам удовлетворението, че съм си свършила работата.

Галина Златарева
Публикувано във вестника на ПУ "Паисий Хилендарски", бр. ХХVІІІ от 29 ноември 2010 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар