Не е нужно да изясняваме, че физическото убийство на
Георги Бенковски от засада на река Костина по същността си е с политическо
значение. Така, както три години преди това политическо е убийството на Левски
от османската власт, тъй като Левски е организирал въстание за откъсване на
българската територия от империята и за смяна на монархическото султанско
управление с демократично републиканско. Така че при него несъмнено
противоборството е политическо.
По същия начин стои в контекста на времето и
противопоставянето между гюргевските революционери (с Бенковски като
най-виден реализатор на замислите им) и османската власт.
Само че когато историците и въобще българите говорим за
Бенковски и съратниците му, не сме свикнали да мислим в политически категории,
а по-скоро ги поставяме в полето на емоцията и ентусиазма – национално
противопоставяне, на борба за свобода, и си служим дори с религиозния термин
„апостоли”, който те сами са определили за себе си. Затова някак непривично ни
се струва да заменим тържествено-траурно изглеждащата дума „гибел”
с понятието „политическо убийство”, което освен това има и недостатъка да звучи
доста съвременно.
![]() |
Георги Бенковски |
И така – устроена му е засада, той пада прострелян,
въстанието е потушено. Няма нищо неизяснено, особено и загадъчно, в което да се
ровим почти век и половина по-късно. Дори предателят е известен.
Това е неговото физическо убийство от османската власт.
Само че две години по-късно, след освобождаването на
България, започва процесът на неговото тотално дискредитиране, което е именно
второто му (личностно и политическо) убийство, този път не от чужди, а от свои.
За Бенковски започва да се подмята, че бил авантюрист,
случайно омешал се сред истинските последователни революционери. Говори се, че
се е развявал из Мала Азия, Анадола и Египет, когато истинските борци са
полагали упорит и рискован труд да просвещават и организират народа за борба.
Те са залагали живота си, а той се е заплесвал по някоя си красива арменка и
други жени. Той бил полуграмотен търговец на аба, непросветен политически, без
изградена и защитавана от делата му идеология, непоследователен и емоционален.
А при организацията на въстанието самоволно иззел ръководната роля на главен
апостол от Панайот Волов, подигравал се на образованите си съратници,
диктаторствал...
И това се говорело не от един човек, та да кажат
съвременниците на онези събития, че е злонамерен и клеветник, а от мнозина, в
повечето случаи хора, които са го познавали. И така (подхвърляни и намеквани) тези приказки
за Бенковски полека-лека смалили до неузнаваемост делото му, неговия подвиг и неговия изключителен
принос за освобождаването на България. Лишили са го от признаването му за първи
наш държавен глава на първата
освободена (макар и малка и за кратко) българска територия след пет века
османска власт. Това негово проявление аз убедено огласявам и защитавам.
Единственият също силен глас в защита на Георги Бенковски се явява много
близкият до онова време анализатор Иван Хаджийски. Той си е направил труда да
обикаля из България и да разговаря с много хора, чиито спомени за предводителя
на въстанието са били още свежи и необременени от подхвърляните подигравчици и
намеци. И добре че Иван Хаджийски е написал и дебело подчертал много преди мен тезата, че Бенковски е
най-великата личност в нашата борба за освобождение, че без делото и
саможертвата му „нямаше да видим
освобождението на 1878-а година”. Защото ако аз сега бях сама в желанието
си толкова много да упорствам и огласявам същото твърдение, щях да се изправя
пред стена от скептицизъм. Хаджийски анализира и изтъква именно огромните
заслуги на Бенковски, изброява важните му характеристики, които го определят
като извън мярка и единствен водач на борбата сред съвременниците му. Припомня
неговата организираносот, целеустременост, решителност, непоколебимост в делата
му. Неговата похватност да организира и управлява хората – стотици хора!
Неговата идейна последователност, която другите с лекота отричат. Неговото
държавническо поведение, което съратниците му не съвсем разбират и
недооценяват. Изтъква Бенковски-практика, сравнен с останалите
мечтатели-теоретици (доста по-млади от него ентусиасти с много идейност в главите, но без
грам практически опит). Ето този истински Бенковски се опитах да покажа в романа си „Медальонът”.
Опитах се да проследя почти документално житейския му път, за да се види откъде се е взела
у него тази последователна идейност, тези сериозни политически възгледи и цели, тази
организационна и военна компетентност.
Ако си припомним думите на Захарий Стоянов: „Аз се чудех тогава (1876 г.), чудя се и сега повече (10 години
по-късно) откъде този абаджия изучи тия
тънки работи!”, ще видим, че е имало над какво да се
замислят и съвременниците му, и историците по-късно. Но и Захарий си е останал
само с чуденето, и изследователите не са разкопали по-надълбоко пластовете на
времето.
На това чудене на Захарий Стоянов се опитах да отговоря.
И се сблъсках с неразбиране и инертност – дори в Копривщица! Защото
компроматчетата, както бихме се изразили днес, са си свършили работата. И този
най-забележителен и най-резултатен борец за нашата свобода полека-лека е бил смален до неузнаваемост. Вместо името и
портретът му да стоят начело сред нашите националреволюционери редом с Левски,
той е изтикан някъде сред другите назад в редичката. Има го де, защото няма как
съвсем пък да го премълчат.
Защо се е получило така?
Отговорът се съдържа в популярната фраза: „Историята я пишат победителите”,
която в този случай добива значението: „Историята я пишат оцелелите”. Защото нека си припомним, че оцеляват „великият” Стефан Стамболов,
който e главен апостол на уж ръководния по значение Търновски революционен
окръг, но въстание там не избухва. Оцелява Стоян Заимов, ръководителят на
Врачански революционен окръг, който се скрива в миша дупка, когато получава
известието от Панагюрище. Въстание не избухва и в Сливенски окръг. А последният
(и
по номер, и по отношението на останалите към него) Четвърти революционен
окръг вдига такова въстание, което изправя на нокти Османската империя (и войската, и
доброволческите башибозушки формирования), че те с невъобразима
жестокост се нахвърля да смажe вдигналите се за свободата си българи. Това
въстание и последвалото го кръвопролитие предизвикват немислим международен
отзвук, предизвикват вълна от протести в цяла Европа и Русия, лавината
неудържимо се срива и северната империя, която никак не е искала да воюва, се
вижда неизбежно въвлечена във война с южната заради някакви си българи, които
никой година преди това не е взимал насериозно. И този грандиозен сблъсък ражда
нашето Освобождение. Затова прав е Хаджийски и пак ще припомня твърдението му,
че в основата на тези събития стои делото на една неоснователно пренебрегвана
личност – Георги Бенковски.
Та историята, както казах, я пишат оцелелите. И тези
оцелели деятели, които тогава са били на по 22-25 години, млади
напористи ентусиасти, тези образовани хора, някои като Заимов „окичили се” дори
със заточение и бягство от Диарбекир, те са се чувствали и по време на
подготовката на въстанието, и след това потиснати от личността на Бенковски. От
това, че той (почти необразованият) ги е превъзхождал във всяко нещо, с което се е
хващал. И с военна организация, и със стратегическа подготовка на въстанически,
укрепени пунктове, продоволствия, въоръжаване. Той фактически е започнал
изграждането на новата българска армия с нейната пехота, кавалерия и артилерия,
с нейните отрядници – десетници и стотници, с определяне на чиновете в нея, на
уставно поведение. Той в движение със самото избухване на въстанието е
подхванал организирането на гражданското управление на освободената територия,
която в очите му е била част от новата държава. Започнал е да устройва военно
командване, правителство, държавно знаме (с ритуалите му кога се
вдига и кога се сваля), поръчал е изработването на държавен печат, устроил е парад,
организирал е обход чрез Хвърковатата чета със стремеж за обща организация на
освободената територия и
с убеждението, че и в другите три окръга се случва същото
и че остава просто съвсем скоро да се съединят в едно цяло.
Та... тези млади и самонадеяни ентусиасти са се
почувствали от една страна смазани от размаха му, а от друга страна след
потушаване на въстанието и своето позорно бягство – гузни пред собствената си
съвест. Било им е по-лесно да наричат неговата организираност – диктаторство,
да се правят на обидени интелигенти, недооценени от неграмотния абаджия. Не са
му простили обсебването на ръководния пост в Четвърти революционен окръг,
удобно забравяйки свидетелството на Захарий Стоянов, че Волов сам фактически се
е оттеглил и го е оставил да ръководи. За съжаление, Захарий сащо дава гласност
на подхвърляните намеци и подигравчици, въпреки че от момента на срещата си с
Бенковски така е залепнал за него, всмукан от невероятната му харизма и размах,
че чак смъртта на предводителя ги разделя.
![]() |
Плоча на лобното място на Георги Бенковски |
Това удобно за оцелелите дискредитиране на Георги
Бенковски от бившите му другари за съжаление оставя трайни следи в писаната
история, в мисленето на историците и дори вече у хората. То умишлено не е било
коригирано и по-късно в годините на социализма, защото е щяло да влезе в
противоречие с прокламираната роля на народните маси и неглижираната роля на
личността. Поради така сложилите се през десетилетията обстоятелства
неколкократно чувах изрази като: „Защо ще пишеш за него? Той е малко по-особен
революционер, малко така... авантюрист...”. Като че ли всички останали са били
ангели небесни без недостатъци.
Други народи са превърнали своите „авантюристи” в почти
нереални, но вече световно известни образи – като Зоро например, за когото дори
не съм сигурна, че изобщо е имало такава личност. Направили са от полуграмотни
харизматични предводители като Жана д’Арк истинска легенда и национален символ, с който
французите се гордеят пред света.
Ние сме позволили да се случи с Бенковски едно повторно личностно убийство, което
почти е унищожило огромното му значение да я има отново България – единствената
древна държава в Европа, основана и просъществувала до днес с първоначалното си
име. Вместо да го вдигнем над себе си и да го превърнем в нашата национална
гордост, вместо по него да ни разпознава светът!
Ето това наричам аз повторно убийство. И не мога да се примиря с него.
Галина Златарева
Текстът е публикуван във в. "Словото", брой 10, от 12.04.2012г
Респект! Верен на себе си българинът е способен да убие всеки, който е израснал с една глава над другите и е постигнал нещо повече. Представете си само какво щеше да стане, ако Левски бе дочакал Освобождението... Щяхме с лекота да го "самоубием" в политически компромати и междупартийно боричкане за власт. Народе?????......
ОтговорИзтриванеЗащо да коментираме Левски в такъв контекст?
ОтговорИзтриване