вторник, 4 юни 2013 г.

Глава 1. КРЕПОСТ НА МОРСКИЯ БРЯГ

Неизвестно кога, неизвестно къде

...Пясък – ситен и златист по брега на залива. Дъх на море...
...Краката ми затъват в пясъка... Меки като кашкавал на слънце. Препил ли съм?... Очевидно. Нищо не помня. Къде, с кого?
Зазорява се. А главата така ме цепи!!!
Бучи и пулсира. Толкова ли съм се отрязал снощи? Колко изпих?
Трябва ми аспирин! Моля, един аспирин, ако обичате!
По пясъка не се търкалят аспиринчета. Колко лошо! Никаква грижа за човека! Няма жив човек... То и да има толкова рано, егати как ще ме погледне, ако го попитам за аспирин!
Дървено барче на плажа? Може да имат аптечка?
Най-малкото имат кафе. Много кафе! Две, три, пет чаши.Късо. Концентрат! Леле, какво става с главата ми?

Къде е барчето?
Какво барче, мамка му! Защо изобщо съм тук, на морето?
Вчера... вчера... вчера си бях в София!
Какво море в тоя студ? Яааа, умен... Облякъл съм си пуловерче и яке. Добре, добре копеле... Само две-три разбиващи кафета и ще почнеш да стопляш. И едно шкембе за капак.
И походката ще ми се оправи, и ще фокусирам... Егати, дали човек може да ослепее от алкохолно отравяне? Щото... ама толкова ми е мътно! Зверски! Не съм се напивал така в живота си!
А! Че това е крепостта на Созопол!
Я-ааа... Ми ето, значи, къде съм! Обаче защо съм тук? Това е въпросът! И цялата весела уличка с кръчми и сергийки? Къде са бе? Кво става? Тоя кмет да не ги е разчистил извън сезона? Ох, ще припадна, причерня ми... Не, не, остави всичко друго! Аптека... Някоя мъничка проста аптечка!
Лазя по пясъка...
Лазя?
Ще долазя, ако трябва. Помощ! Трябва ми „Бърза помощ”... Къде ми е телефонът? Леле, нищо не виждам. Черно ми е отпред. Нищо, ще долазя до къщите... Някак си...
Пред него се очертаваше старата крепостна стена на Созопол, към която ту залиташе, ту се влачеше. Созопол – любимият му град! Тук в един тревясал маломерен двор далече от брега имаше малка къщичка за лятото от дядо си. Приближаването към древната стена извика в ума му спомена за лятото, плажа с набодените по пясъка чадъри, дървените кафе-барчета, от които дънеше музика. Гъвкави тела на момичета с икономични бански...
Но сега не беше лято. Мразовитичък вятър подухваше и караше кожата му да настръхва, въпреки пуловерчето и дънковото яке. Кой знае защо силуетът на крепостта се кривеше в странен танц.
Алкохолът не прощава! Щеше да си го напише със спрей на стената. Това безумие! Никога вече алкохол!
Светът се размазваше, разтягаше се нашироко и нависоко, а после пак се събираше в приличен вид. Но в момента на събирането болка като писък прорязваше главата му, той замижаваше и стискаше слепоочията си с длани. Тогава пък стомахът му започваше упорито да настоява, че мястото му не е там, в това затворено пространство, и иска поне веднъж да излезе и той на светло.
Преви се на две, заби глава в пясъка и простена. А после се надигна и отново продължи към града. Там има хора, там може някой да му помогне. Да го заведе на лекар.
Крепостта все така подскачаше и се кривеше пред очите му. Чувстваше се отвратително, като разглобен, като че някой го беше преобърнал наопаки. Не можеше да събере съзнанието си в точка. Единствено инстинктът му казваше да върви напред към града и сега всяка негова стъпка оставяше дълбоки следи в пясъка. Градът пред него се пробуждаше...
„Че и дървена порта са сковали! Да лапат шараните-туристи автентичност! Древност истинска и неподправена. Насам, народе! Донесете си и кредитните карти, моля! Тука сме заредили пазарчето с милион китайски джунджурийки...
Не, няма ги! Сергийките с джунджурийките... Къде са ми сергийките? Моля! Къде ми е аптеката?”
Дървената порта се отвори със скрибуцане и от крепостта излязоха три-четири каруци. Вятърът блъсна в носа му смрад на коне и отново разбуни стомаха му. Мъжете на каприте го изгледаха равнодушно, загърнати в протъркани наметки и нахлупили качулките им срещу вятъра върху брадясалите си лица.
Той се размина с тях, олюляваше се и гледаше да не го бутнат.  А някъде в подсъзнанието му се зароди неизречен и неформулиран въпрос. Просто увисна в ума му като някаква голяма, размазана, извита въпросителна. После се стопи и изчезна след коларите. Той влезе под свода на крепостната врата и запристъпя без сили по настланата с каменни плочи улица. Залиташе. Оглеждаше се, но през пелената на премрежените си очи не можеше да разбере какво вижда, какво не е на мястото си и защо е толкова странно. Курортният град май изглеждаше доста различен. Гласовете на хората бучаха в ушите му, съпроводени с някакъв тънък пронизващ писък в такава невъзможно висока октава, която сякаш режеше мозъка му на тънки, почти прозрачни слоеве. Гледаше минувачите ококорено като луд и сигурно изглеждаше точно така, защото и в него се зазяпваха.
Приседна върху пъна на едно отрязано дърво и опря гръб в каменната стена на някаква къща. Типична созополска къща – долу камък, а вторият етаж обкован с дъски, добили неповторим пепелив цвят от слънцето и соления морски вятър. Затвори очи и се почувства облекчен, че така поне не виждаше как светът наоколо бясно танцува.
Май беше задрямал на припек.
Събуди го леко побутване и детски глас:
– Мърда. Жив ест.
– Ама мязаше на умрен!
– Я к’ви со му очите цръвени! Као на таласъм некой.
През процепа на клепачите си видя две дрипави, чорлави хлапета. Едното го буташе с дълга тояжка. Но щом забелязаха, че се раздвижва и отваря очи, отскочиха назад и побягнаха.
Замижа, защото слънцето прободе с два нажежени шиша очите  и болката с писък проряза главата му. Рязко издрънчаване на метал го накара пак стреснато да се ококори. Един нисък, но широкоплещест мъж бе опрял меч в гърлото му. Носеше кожен нагръдник, обшит с плочки, а от него се подаваха ръкавите на туника.
– Кто еси? – попита мъжът, а от развалените зъби в устата му лъхна смрад.
– Вижд го! Так’ва шантава одежда носи! – това беше друг глас, отляво, където стоеше също така облечен мъж, но по-висок и по-млад.
Гледаше ги опулено и само думата „шантава” му беше най-разбираема. Ама пък и техните дрехи му се видяха твърде шантави, че и с мечове! И какъв беше тоя шантав начин, по който говореха? Или безумната болка в главата изкривяваше възприятията му? Не знаеше какво да им отвърне. Или какво да ги излъже, та да го оставят на мира. Главата му пулсираше.
Обаче тези мъже очакваха нещо. Какво ли? А, да, току що му зададоха въпрос, но той се изпари от главата му. Само че мечът изглеждаше убедително остър и трябваше някак да реагира:
– Трудно се отговаря с меч в гърлото – опита да спечели време.
Дали не беше попаднал в някакво смахнато телевизионно реалити на историческа тема със скрити камери?
„Моля, как така? Не съм се явявал на кастинг!”
– Къде е режисьорът? Или продуцентът? Искам да изляза. Според правилата на всяко такова реалити мога да изляза, когато си поискам. Не можете да ме държите против волята ми! Дори не помня да съм подписвал договор за участие.
– Що рече? – не разбра добре онзи. – Тоя не приказва тъкмо кат’ нас. Ще рече чужденец ест май! – а после изръмжа: – Я ставай!
Защо да става? Не виждат ли, че ще припадне всеки момент? Къде е лекарският екип на продукцията? Опитваше да даде знаци на невидимите камери колко зле се чувства, но отстрани изглеждаше, че налудничаво ръкомаха и криви физиономия.
Опита да се надигне, но залитна и пак седна.
– Ставай, като ти глаголим! – изръмжа по-възрастният и се нахвърли отгоре му да го удари с юмрук.
О! И без това го цепеше главата, а сега ще го и бият! Сви крака и го изрита. Въпреки пронизващата главата му болка, внезапно се задействаха рефлексите му от тренировките по бойни изкуства. Без да се замисли просто скочи и парира ударите.
Тогава по-младият също се нахвърли отгоре му и го стисна за врата да го души. Другият дотича, халоса го по главата, подкоси му краката отзад и тримата се затъркаляха на кълбо. Бореше се отчаяно с тези двама нападатели, които с нищо не беше предизвикал, а битката им с него съвсем не приличаше на тренировка в зала. Той също насериозно започна да рита и дращи. Захапа здраво нечия ръка и вкусът на топла кръв изпълни устата му. Изръмжа от безсилие, когато се оказа, че напразно се дърпа, защото бяха хванали ръцете му отзад и ги овързаха. Сритаха го, вдигнаха го. Когато се изправи, щръкна с една глава над тях. Започнаха да го тласкат в гърба да върви нанякъде, а улицата пред него се свиваше и разтягаше в синхрон с приливите и отливите на болезненото бучене в главата му и пристъпите му да повърне.
„По дяволите! Спомних си, не съм пил вчера. Не Съм Пил!!! Нито капка! А ще ми се пръсне мозъкът!”
Покрай вътрешната страна на крепостната стена стигнаха двора на гарнизона и го бутнаха в гърба през вратата на караулното помещение. След малко вътре с куцукане влезе смръщен възрастен мъж с късо подстригана брада и с чело, прорязано от смръщени бръчки. Беше облечен в дреха от протрито кадифе, обточена със златновезана бродерия. Трябваше да изобразява важна личност, градоначалник може би... Не познаваше този артист.
Мъжът го изгледа смръщено.
– Не хоще да си каже името ли? – попита.
Въпросът не беше към него, а към двамата стражи. Продължи накуцвайки да го обикаля и оглежда.
– Иностранец ли ест? Какви сон тия особни одежди?
В помещението влезе едър мъж, забързан и подрънкващ с ризницата и оръжието, може би в ролята на началник на стражата. Огледа арестанта и изръмжа към двамата статисти-воини:
– Имееше ли оръжие? Лък или меч?
– Изгубил го е сигур’ – предположи ниският воин.
– Или съ му го окрадли. Беше заспал на пато и некой му го е дигнал – даде своя принос и другият статист. – Ама и без оръжие като същий звяр се бияше. Ухапа ме, гадината, чак кръв ми потекше – войникът показа намотания парцал около китката си, а кръвта избиваше през него съвсем истинска.
– Ти от некоя войска ли еси? – втренчи се в него градоначалникът. – Мирен ч’ловек не буде да бие и да хапе стражите мои.
– Твърде е возможно да е дезертьор от войската на императора Йоан Палеолога. От ония, дет’ отходише с него къмто Унгария. Лича ми по образ на ромеин.
– Какъв би ромеин? Погледай к’ви особ’ни гащи има! И обущата му не съ на глед тукашни. Таквиз никак не съм виждал. Да не би да бъде турчин, поганецът неверен? Дошъл е сигур да шпионира колко ест силна крепостта.
– Ами! Ако бе шпионин, не би да седне насред града, тъкмо до гарнизона. Щеше се смота в сенките. Щеше влязати по вечерно време во граде, а не още с утринта. Пращали са ме мене шпионин, та знаям како се прави – изпъчен изстреля репликата си по-старият войник.
Увлякоха се в спор помежду си, сякаш този, около когото се въртеше сценичното действие, беше безсловесно сламено чучело. Той се напрягаше през болките в главата си да ги слуша, за да проумее какви са тези странни думи, с които се изразяват. Гласовете ту му звучаха пискливо и забързано, ту боботеха почти неразбираемо.
– Турците не съ сос сини очи, господарю Кривич – обърна се началникът на стражата към куцукащия градоначалник.
„Кривич ли?” – тази дума пленникът добре чу и се опули насреща му в опит да схване смисъла. Това име му прозвуча познато.
– Съглеждал съм турци отблизко, когда воювахме минал’та година в Тракия. Изтикахъ ни, едва оцеляхме, нихната мамица!– продължи началникът на стражата. – Щях да му го възвърна тъпкано на тойзи копелдак, ако ли бе турчин. Ама никак не ест.
– Все ест някакъв другоземец. Не ни разумява, сигурно. Гле’й как се пулити кат’ малоумен. Затуй не отговарюва. Какъв еси ти, бе?– изрева градоначалникът Кривич в лицето му.
Само че вързаният мълчеше. А лицето му продължаваше да се криви безобразно. Можеше само да мълчи. Докато те гадаеха, поне печелеше време, защото и той гадаеше какво искат от него тия странни хора и каква е тази странна сценка, която разиграват. Ако можеше поне за малко да спре да го боли главата!
– Никак не ест другоземец, господарю – обади се ниският стражник, който изведнъж се показа доста съобразителен. – Като го найдохме и го питахме кой ест, казаше ни, че не можел да говори с мечом, опрян в гърлото. Много харно ни разумява даже! Аз го бях с мечом притиснал...
– Разумява, значи! – прекъсна обясненията му градоначалникът и се усмихна злорадо. – Дали туй копеле не ест пират от сбиршинята на Кучето. Ако ли не и той единосъщният! Видели съ корабчето им тия дене наокол’.
– Вярно бе – съгласи се началникът на гарнизона. – Кучето трябва да ест. Хортуват людете, че къде ли не е върлувал по света, та тия шантави одежди може от някъде през девет морета да ги е завдигнал. Тойзи ненормалник и по снага прилича, и по години. Я какъв ест висок и як! Пират си, значи! Ей, Куче, и да си траеш, разумяхме те!
– Кучето ще да е! Ухапа ме кат’ също куче бясно! – не пропусна да се оплаче младият страж и да покаже окървавената превръзка на ръката си.
– К’во стана, а, пирате? Не могли сте се споразумети как да сторите подялба на някоя плячка ли? Твоите нехранимайковци ли те оставиха на брегъ? Защо просто не те обесиха на мачтата, а?
– Или да бяха те фърлили с един камен на шията в дълбокото! Кат куче. Ха-ха!
Прихнаха да се смеят. Единият страж го побутна и обеща:
– Нищо, ний щем да свършим тая работа наместо них.
– Целият град ще гледа зрелище.
– Запрете го сега – разпореди градоначалникът, и откуцука към вратата – а утре на ранина сковете една бесилка отвън крепостта. Не го ща вътре. Даже я направете по-надалеко на брега, ей там връз високото, та да не ни смърди на нам. А пък от морето пиратите да го съзрат и да узнаят какво ги чака.
– Хайде, друже – побутнаха го стражите. – Килията ест натука, доле по стъпалата.
Резето изтропа зад гърба му.
Залостената врата беше безнадеждно дебела. Подземието бе иззидано с големи камъни. Само две педи от него се подаваше над земната повърхност – там, където светлееше зарешетено прозорче.
– Ей, стига вече! Прекалявате! – развика се към ъглите на килията, където би трябвало да висят камерите и някой оператор някъде зад декорите да го наблюдава.
Вгледа се в мрака.
Нямаше камери. Не беше наужким. Съвсем истинско!
Къде е? Какво става?
И тогава го обзе страх. Пролази в душата му и накара косата му да настръхне. Каменните стени на килията не бяха декор. Смрадта, която се носеше от някакво ведро в ъгъла давеше гърлото му. Решетката на тясното прозорче беше здраво вградена и доста дебела.
„Дали ще мога да разкъртя решетката? – тази мисъл си проправи път през кашата в главата му. А после още една се възползва от пролуката между две пулсирания: – Или, ако влезе някой, внезапно ще се нахвърля отгоре му. Ще се шмугна покрай него и вън! Иначе – сбогом, Куче! Утре май наистина ще се полюляваш на вятъра. А двете днешни хлапета ще те замерят с камъни.”
– Ей, Куче! На ти ядене. Даже на тебе се полага вечеря, прежде обесването. Че после... ха-ха! После не будеш ядяти и пияти вино, братко, вовеки! – ухили се младокът с превързаната ръка, оставяйки до вратата паница с нещо за ядене до стомничка с вода, която кой знае откога си стоеше в ъгъла.
Затворникът скочи към захлопващата се под носа му врата, а ушите му писнаха от усилието и внезапната болка в главата го срина на пода.
Зад вратата войникът се ухили злорадо:
– Не ми скачай, Куче бясно! Таквиз кат’ тебе колко съм помлял в битви, ако знайш! Пират ниеден! Ако да не си пират, то еси турски шпионин продажен! Все гнида за убивание!
„Как можах да изпусна единствената възможност? Трябваше да го блъсна и да побягна, докато беше отворил!”
До утре сутринта едва ли щеше да влезе някой друг. Добре. Ще почака до сутринта. Дано и главата спре да го цепи до тогава.
На другата сутрин обаче пазач не се появи. Денят отмина и светлината в прозорчето му помръкна. Затворникът опита противната храна от предишния ден и я остави. Ослуша се, прилепил ухо към вратата, но сякаш мъжете в тази крепост се бяха изпарили. Само някъде отдалече долиташе трополене на тичащи крака, съпроводено от нечии викове и команди.
Ужасно е да знаеш, че си на една стена разстояние от хората, от живота... А изглеждаше като че ли са го заключили, хвърлили са ключа в морето и са го забравили завинаги. Обзе го страх. Изпълни го усещането, че това, което вчера бе взел за игра, за тъп телевизионен сценарий от някакво ново реалити, бе съвсем действително. Този затвор бе истински! Колкото истински бе и градът отвън. Но това не бе градът, който толкова добре познаваше! Изпита паника. Не можеше да остане повече тук!
– Ей! Отворете! – замахна с юмрук и удари няколко пъти дъбовите дъски.
Коридорът бе пуст и глух като стогодишен дядка.

Днес

Плажът със ситния му златист пясък е дневното място за лесни и краткотрайни свалки през лятото. Нощното място са баровете и дискотеките на Созопол. Но плажът все пак предлага повече. Не е нужно да разсъбличаш момичетата с поглед, защото и без това пестеливите бански почти нищо не скриват. А и усилието да привлечеш вниманието е просто никакво. Притичваш точно покрай хавлията ù, забързан да се бухнеш във вълните, и хвърляш пясък. А после внезапно спираш, падаш на колене и най-искрено започваш да се извиняваш какъв си грубиян.
Красавицата, която е била готова да те наругае, започва да те успокоява, защото притеснението ти е толкова трогателно! А после, за да изкупиш съвсем греха си, я черпиш в дървеното барче на брега с кафе или безалкохолно с лед. Предлагаш по едно мохито и разговорът тръгва. След театралния ти измислен дневен грях нещата полека се насочват към съвсем истинските и вече предвкусвани от двамата грехове на нощта.
Няма обвързаност, когато душите са си непознати. Нищо че телата са се намерили.
На сутринта я няма гузността, че си отговорен за поведението си, след като и двамата сте се държали безотговорно. Няма обещания за среща на следващия ден, освен ако не ви се иска приключението да се повтори. И да се потрети.
Малко морско приключение. Като миналото лято. И по-мина-лото. Ако искаш трайна връзка, начините са други.
Така разсъждаваше Наско. Това бе едно от нещата, заради които бе дошъл на пълния с народ плаж, а не си избра закътано местенце между скалите или някой не толкова населен бряг на юг. Е, тук, в Созопол имаше все пак и безплатна квартира – старичка наследствена съборетина в маломерно тревясало дворче, но пък какво му трябва толкова на човек, особено когато е млад и непретенциозен.
Така че – ето го насред шума и детската гълчава, насред звуковата атака от тонколоните на две конкуриращи се барчета на брега, лежи и се оглежда за лесен улов.
Беше свикнал жените да го харесват. Смятаха го за хубав, беше русоляв, млад, загорял и атлетичен. Личеше си, че е спортен тип, а напоследък мацките се лепяха тъкмо на такива, например футболистчета или фитнес маниаци с малко словесност и повече пари.
В добавка Наско даваше вид на по-зрял за годините си и това ги предразполагаше допълнително. А то в голяма степен отговаряше на истината защото тренировките от ранна детска възраст и дисциплината, които те изискваха, правят човека по-борбен, уверен и респектиращ. Но неговият поглед излъчваше и още нещо силно грабващо, което липсваше на обикновените фитнес маниаци с напомпани от стероиди мускули – излъчваше интелект.
През два чадъра от неговия се изтягаше на пъстрата си хавлия сексапилна красавица с тъмна права коса и икономични бански. Е, време е да опита номера с пясъка, с извиняването и... ето ги след няколко минути в барчето с две изпотени чаши мохито в ръце.
– Казвам се Лили – протегна глезено ръка момичето.
– Аз съм Анастас. Предпочитам Наско, ако повече ти харесва.
– Откъде си?
– От Пловдив. Но живея в София.
– Виж ти! – тя се усмихна мило. А после последва поредица от въпроси и отговори: – Учиш ли, в кой университет, че как не сме се засичали? Тя Художествената е почти срещу Софийския... На хотел ли си? В къщичка над Буджака? Уау! Яко!
Разговорът течеше в стандартни коловози, което даде на Наско усещането, че може да предложи нещо по-настъпателно:
– Довечера някаква банда ще свири в амфитеатъра. Хайде да идем заедно. Голям купон става.
Лили не отговори веднага с „да”, но се смееше заразително на шегите му. Очите ù искряха. Наско очевидо беше без гадже, а това си е такъв късмет за нея! Иначе, като сканираше дискретно плажа от няколко дни вече, виждаше до всеки готин тип хубавицата му. А тя само с гледането си оставаше. Обаче ето го – съвсем сам като зряла круша ù капна. И колко е мил, не спря да се извинява за пясъка върху хавлията ù. А сините му очи се смеят. Разказва вицове, тя се прави, че ги чува за първи път, залива се от смях и просто го изпива с очи.
„Невероятен! Как да се отърва от Еми?”
С Емилия бяха съученички и първи приятелки още от деца. Завършиха една и съща гимназия в Търново, а сега учеха в един университет. Заедно дойдоха на море и се настаниха в хотелска стая с две легла. Нормално, нали са приятелки! Но сега не може да скрие това бижу от нея.
Дано той поне да е сам в къщичката си. Може пък така да се подредят нещата!
Обаче...
– Ей, Лили, я къде си била! А аз излизам от морето и те няма.
Ето ти я и Еми!
Ама че приятелка! Наистина нормално беше, като не я намери под чадъра, да я потърси в барчето. Обаче нали отдалече вижда, че си е хванала някого? Можеше деликатно да се върне обратно.
– Това е Емилия, приятелката ми – представи я Лили, посочи завоеванието си и добави – а това е Анастас.
– Много ми е приятно! – почти с възторг откликна приятелката.– Толкова е тромаво това Емилия. Предпочитам Еми.
– И аз – засмя се той. – Предпочитам Наско, защото моето Анастас Атанасов е още по-тромаво. Еми наистина е някак въздушно.
– Еми, искаш ли и ти едно мохито? Сядай при нас! – забавляваше го ревността в погледа на Лили.
Двете щяха да се състезават за него. Милите приятелки! Още не бяха разбрали, че са пораснали. Но в живота им се появява мъжът и котките стават тигрици. Една руса или май изрусена тигрица – Еми, и една брюнетка – Лили. До крака му меко се отърка пъстра созополска котка, която се навърташе около заведението за подхвърлена хапка. От всички посетители избра да се примъкне тъкмо към Наско.
– Нямам нищо вкусно за теб, миличка – побутна я той с крак, но котката го погледна, примижа сладко с продълговатите си очи и не си отиде. – Не знам защо, но котките много ме харесват – усмихна се той на Лили.
Учтиво беше отначало да поухажва тъкмо нея. Не бива да пренебрегваш тази, която първа ти е подала приятелска ръка. Но и Еми не трябваше да се чувства излишна.
Сложна игра се очертаваше. Ако успява с поглед над рамото на Лили да показва, че всъщност истинското вълнение изпитва от присъствието на Еми, ако успява с леки намеци да заговорничи, да търси очите ù, докосването на ръката ù, многозначително да въздъхва...
Прекрасно моренце го очакваше! И двете щяха да бъдат негови. Тайно една от друга. Всяка самодоволно убедена, че е фаворитката. Забавно. Тъкмо сложните игри са забавни. Иначе е скучно, ако всичко е предсказуемо. А пък тройка не му се беше случвало и фантазиите му се зареяха из тези небеса.
– Учиш ли нещо? – попита на свой ред Еми.
„Господи, това едва ли я интересува? Но и тя веднага ми задава този въпрос.”
– Защо? Трябва ли непременно да съм студент?
– Че кой в България не е студент сега? На наша възраст! Ние следваме публична администрация и европеистика.
– Това една специалност ли е?
– Не, две са, ама защо ли?... Ами ти?
– Уча индустриален дизайн в Академията – отвърна Наско.
– И какви точно глупости ви преподават?
– Съвсем не са глупости – докачи се той. – Индустриалният дизайнер е едновременно художник, машиностроител и компютърен специалист.
– Ха! По малко от всичко и нищо до край! – продължи да го предизвиква русата тигрица, обаче очите ù го галеха. – Да не би да си въобразяваш, че у нас тази професия има бъдеще? Всичко дизайнерско идва от запад.
– Днес мога да си работя на изток, от вкъщи даже, за някоя фирма съвсем на другия край на света.
– И какво например ще изработиш? – включи се Лили, за да не изчезне съвсем от хоризонта.
– Ето например това дистанционно – посочи Наско към телевизора в барчето. – То трябва да е по-удобно. Как го държиш? Обикновено в дясната ръка. Четирите пръста са отдолу и само палецът натиска копчетата. А това означава, че се движи по радиус в четвърт окръжност. Значи по-добре би било копчетата да не са строени в прави редици, а в дъга. Удобно ще бъде за палеца.
– Само че не са малко и левичарите – отбеляза точка в своя полза Лили.
– Така е – съгласи се Наско. – Затова дистанционните са такива, каквито са. И GSM-ите и другите подобни неща. Обаче имам един приятел, Алек. Луд изобретател, който постоянно конструира разни дреболийки, а аз му помагам да ги оформи. Имат гараж до къщата си и той напълно го е обсебил. Като се зачопли в някоя машинарийка, не може да го измъкне човек! Някой ден заедно ще направим нещо такова... нещо невиждано! Сигурен съм.
Момичетата го гледаха, като омаяни от някакво пророчество, а котката пак се отърка нежно в краката му под масата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар