вторник, 4 юни 2013 г.

Глава 2. ЗАТВОРНИК

Октомври, Созопол

Мракът на килията се спусна непрогледен и го захлупи като тъмна прокоба за неотменима зловеща участ, която го е оплела и притиснала в лепкавата си прегръдка. Необяснима бавност се разля като гъсто желе във вените му и го накара да се почувства обречен. Бе затворен само един ден, а изпита странна увереност, че няма да се измъкне от този затвор с месеци, с години и десетилетия! Приседна до каменната стена в празната килия и се отпусна. И умът му се изпразни от мисли и въпроси. Очите му се затвориха и пленникът потъна в милостив, но неспокоен и тревожен сън.

Светлината на второто утро тук го разбуди заедно с груби мъжки викове и звънтежа на мечове, които влетяха през зарешетеното прозорче. Той стреснато отвори очи и скочи. Една котка се вгледа в него отвън, а после побягна, подплашена от шума.
С отварянето на очите, се пробудиха и сетивата му. Смрадта от дървеното ведро в ъгъла, предназначена за естествените телесни нужди, го блъсна задушливо. По влажната стена лазеше гол охлюв, доброволен сляп затворник, намерил тук прикритие от враговете си, за разлика от затворения човек. Коремът му стържеше, а гърлото му лепнеше от жажда. Не бе хапнал нищо от донесената храна. Надигна обаче стомничката, но гадният вкус на застоялата вода го накара да я изплюе с погнуса. Сигурно не бяха я сменяли от седмици!
Виковете отвън станаха зловещи като на хора, сражаващи се на живот и смърт, ранявани или загиващи, прободени от настървени врагове. Глухо кънтяха удари в щитове. Някакви грамадни неща трополяха и се събаряха. Замириса тежко на пушек от пожар, на горящо дърво и боклуци.
Затворникът объркан и настръхнал се заоглежда. Предположението за телевизионно шоу, за реалити със скрити камери, днес изобщо не изплува в мислите му. Всичко се случваше несъмнено и безпощадно истинско. Изпълни го отчайващата яснота, че е съвсем беззащитен пред тази неразбираема опасност, която връхлиташе невидима за него и убиваше мъжете зад дебелите стени.
Не можеше просто да стои така. Трябваше да излезе! Как да отвори тази врата?
„Имам ключове!”
Зарови в джобовете на якето си. Изсипа всичко на плочите. Връзка секретни ключове. Погледна към вратата и видя, че за голямата ключалка са твърде нищожни. Швейцарско ножче – започна да отваря остриетата му. Ще поровичка с някое от тях. Може да успее. Телефонът лежеше до ръката му. Грабна го – ето я връзката с целия свят! Ще се обади, ще повика помощ!
Плъзна пръсти по него и дисплеят оживя. Но... няма сигнал! Господи, как така няма сигнал? Интернет? Не! Как така не хваща никоя от безжичните мрежи на безбройните хотели и заведения в града? Отпусна ръце, вгледан в стената пред себе си. Не можеше да повика помощ от вън.
Прибра всичко в джоба и пристъпи с швейцарското ножче към вратата. Започна да рови в ключалката с тирбушона. Стори му се, че а-ха да закачи нещо, но „щрак” и се изплъзва. Опита с най-дългото от ножчетата. То пък нямаше с какво да закачи това нещо вътре. Ами ако издялка дървото около ключалката? Просто ще я изкопае. Или около пантите?
Не, пантите са две, а ключалката една. Да опита с нея.
Докато се мъчеше да дълбае със стоманеното острие, вихърът на сражението отзвуча някъде встрани и надалече. До неговата врата никой не приближи. Да се спотайва ли? До кога? Или да вика? Ако някой го чуе, може да го убие или да го избави в суматохата.
След няколко минути, които изгуби заради колебанието си, настъпи тишина. Пълна тишина в блясъка на деня, който струеше през малкото прозорче с космично безразличие.
А след неизвистно колко време нормалността възвърна загубените си позиции – отвън долетяха шумът на морето, нестройните подвиквания на гларусите, полъх на свеж въздух, който го изтръгна от вцепенението. Събуждането на живота го накара да се вкопчи в нещо като надеждата на човек, сринал се през невидим процеп в неподозирана дълбока пещера, който знае, че вън, там горе, все има някой, който да го чуе.
– Хей, чува ли ме някой? – заблъска по вратата.
Никой. Не беше слагал залък в устата си трети ден. Стомахът го свиваше, но не смееше да го залъже с глътка от гадната вода, защото щеше да си докара и разстройство. И цял ден щеше да клечи със свалени гащи над ведрото в насрещния ъгъл, от което се носеше убийствената миризма. Иначе главата му полека спря да го цепи, стените от вчера не танцуваха, но тази воня щеше да го довърши.
– Ей, стражи! Извикайте вашия Кривич! Ще му кажа кой съм.  Само да дойде някой! – заблъска без край по вратата, докато се свлече с изранени юмруци. Идеше му да заплаче от гняв и безсилие. Нима ще умре така, забравен? Какъв беше тоя затвор? Какъв беше тоя непонятен маскарад наоколо?
Вдигна ръка и обзет от колебание се почуди накъде посяга – дали пак да похлопа по вратата без никакъв предсказуем резултат? Или да надигне стомничката и да утоли ужасната жажда с вмирисаната вода, а резултатът от това би бил твърде предсказуем!
И тогава чу груби мъжки гласове по коридора, вратата рязко се отвори и го бутна на пода. Надигна се, колкото можеше бързо, за да се втурне внезапно навън според замисъла си, но го пресрещна цяла тълпа мъже, които нахлуха в килията му. Сред тях разпозна Кривич. Те се бутаха и викаха недоволно, но отвън ги ръчкаха с обърнати копия. Мъжете се подпряха или приседнаха покрай стените ругаейки, а в средата той остана да стърчи и да гледа с недоумение. Сред новите му съкилийници бяха и двамата стражи, които го арестуваха. Новодошлите бяха превързани с по някой парцал, през който избиваше кръв от рана. Тези, които ги наблъскаха в килията, не изглеждаха по-добре. Имаха странни, леко сплескани от двете страни шлемове и буфанести гащи. Четирима такива стояха в тъмния отвор на вратата и го гледаха. А след това единият го дръпна безцеремонно за ръкава и го извади в коридора. Тежката врата се захлопна зад гърба му.
Най-после навън! Които и да са тези! Обърна се назад, макар че вече не виждаше своите довчерашни мъчители, и подвикна:
– Така ви се пада! О, колко е добре там. Даже и вода съм ви оставил, да се просерете дано!

Днес

Привечер Лили и Еми го чакаха до голямата църква точно в началото на стария град. Бяха ефирни в леките си рокли и със слънчевите отблясъци в косите. Наско ги хвана под ръка от двете си страни и тръгнаха към крайбрежната алея. Спряха до дървеното заграждение около новите археологически разкопки.
– Всяка година изниква нещо неочаквано. Бяхте ли миналото лято в Созопол? – попита ги той.
– Бяхме. Това го нямаше. Тук май приличаше на градинка с маси на пицарията в нея – отвърна Лили.
– Тези стени, които сега са изровили, на църква ли са? – попита Еми. – А ямите около тях? Да не би да са гробове?
– Точно така – потвърди Наско. – Чухте ли, че точно тук са намерили гроб на вампир?
– Как да не чуем? Всички телевизии много пъти все това повтаряха. Созополският вампир! Ау, вампирско погребение! Само че това са рекламни туристически сензации – направи Лили кисела физиономия. Искаше да покаже колко е умна и не се хваща на евтините внушения за тълпите наивници. – Идвайте, чужденци, в България! Тука намерихме истински вампир, а не като измисления граф Дракула на румънците!
– Не са рекламни сензации – реши да я подразни Анастас. – Съвсем истински скелет на вампир си беше. Аз го видях, когато го бяха разкопали. Кости на висок мъж със забито остро желязо в сърцето. Няма друго такова погребение. Защо са го проболи, ако не е трябвало? Бил си е вампир, човекът. Стотици скелети са изкопани от некрополите край Созопол, но само този отнесоха в София в Националния исторически музей. Защо такава чест?
Лили замълча объркана. Да продължава ли да спори или да се направи, че му вярва? Като видя зяпналата Еми, която го поглъщаше с наивност и възхита, развявайки златни къдрици, реши, че ще изгуби нищожното си предимство, ако вземе да се заяжда.
Но пък и да се прави на глупачка като нея би било фалшиво. Той щеше да усети фалша. Погледът му беше буден, преценяващ и това леко я напрягаше. Лили трябваше някак да навакса, да покаже, че е по-умна.
Особено нещо е приятелството между две свободни момичета, когато се състезават. В неговата равномерна хармония прикрито се промъкваха дисхармоничните трептения на съперничеството.
Затова Лили избра да дискутира по темата, а не да ахка като Еми, че вярва или не вярва.
– Четох изказвания на директора на националния музей. Може би си прав – подхвана тя, – защото той не би си заложил авторитета и не би откарал костите му чак в София заради някаква сензационна измислица.
– Защо не, ако това отново ще го направи център на внимание по всички медии? – възрази Анастас и с това съвсем я обърка. – Господин професорът обича да го показват по телевизията.
– Не гледаш сериозно на професора, но смяташ вампира за истински – присви очи Лили. – Ти вярваш ли, че това е реално вампирско погребение и че вампирите са съществували?
Наско усети, че държи в ръцете си много конци и дърпа вниманието им ту насам, ту натам. Тази игра го забавляваше и продължи весело и свободно да импровизира:
– Разбира се, че са съществували. Да не би аз да съм измислил граф Дракула, в който ти така се съмняваш? Не е измислен. Просто го е имало и писателят, май беше Стоукър, е разказал за него в роман. Знаеш, че и на Шлиман не са вярвали за Троя, защото била измислица на Омир, а пък той взел, че я изкопал. Само че обърнете внимание, момичета, костите на Дракула изобщо не са ги  намерили. А този вампир го изровиха пред очите ми! Съвсем истински! Бях тук миналото лято и ето тук висях по цял ден над разкопките и гледах археолозите как работят.
Момичетата се вгледаха смутени надолу към дълбокия изкоп, обиколен с хубава дървена ограда, на която се подпираха и други летовници. Сигурно и те си говореха за прословутия вампир.
Лили тръсна глава. Загледа се към извисяващата се стена на крепостта, по която подскачаха две от неизброимите созополски котки. Една се обърна, погледна ги и измяука. А после скочи на клона на близката смокиня и се скри от погледа ù.
– Е добре де, нали няма да висим прави тук до довечера – обади се тя, но остана, загледана в прилежно разкопания некропол до основите на разкритата църква, който археолозите бяха започнали отново да зариват.

Няма коментари:

Публикуване на коментар