вторник, 4 юни 2013 г.

Глава 3. ЗАВОЕВАТЕЛИТЕ

Октомври, Созопол

От вмирисаното подземие затворникът излезе най-после на свеж въздух в двора на крепостта.
Зашемети го внезапен удар в очите.
Яркото октомврийско слънце сякаш се прицели точно в тях да му ги избоде.
Сред болезнения танц на цветните кръгове зрението му се съвзе и една фигура на мъж с прошарена брада, облечен в очукана броня, полека придоби материалност.
– Ки е куесто рагаццо? – попита той стражите, които го извадиха от тъмницата.
– Представа нямаме. Беше затворен в подземието – отвърнаха те на същия език.
„Сега пък италиански? Ама и той някакъв трудно разбираем. Къде съм попаднал? Какво става?”
– Не ми изглежда много наш. Кой си ти? Как се казваш?
„Хайде и тия питат кой съм. Какво да им отговоря, че да не ме върнат долу? Знам ли какво ще им хареса? Но поне да им покажа, че ги разбирам. И какво по дяволите търсят тези италианци в Созопол?”

– Дойдох преди два дни и ме арестуваха. Не разбрах защо – отговори той на езика им.
Те леко напрегнаха физиономии, докато го слушаха. На тях пък неговият говор им се стори странен. Спогледаха се и продължиха да питат:
– От Генуа ли си? Или от Венеция?
– Си, си! – закима с глава. – Бил съм там. И в Генуа, и във Венеция, и в Рим.
Мъжът, който им беше някакъв командир, смръщи вежди. Огледа го подозрително и понечи да се отдалечи.
– Не съм ял от три дни. И вода ми дайте, прего, сеньор.
– Дайте му ядне и вода. И го пазете да не побегне. Може да е турски шпионин. Или български.
„Пак шпионин! На тия хора какво им става? И защо турски шпионин? Защо български? Тук явно е много по-важно да знаеш кой на кого е враг, а не кой е приятел.”
До него в двора на гарнизона с часове остана да виси един брадясал войник, който тайничко го наблюдаваше. Но се преструваше на много по-заинтересуван от гнойната пъпка на ръката си, която чоплеше с мръсен, нащърбен нокът, плюеше отгоре ù и накрая я обърса с мръсния ръкав на другата си ръка. Затворникът с погнуса го наблюдаваше, неспособен да откъсне очи от странната процедура до самия ù край.
Привечер дойдоха двама войници и го поведоха. С града беше станало нещо. Капаците на магазините – спуснати. Ако се появеше човек, бързаше да притича и да хлътне в дома си. По улиците ходеха на групи тези странно облечени италиански войници. Неколцина дружно разбиваха един дюкян и разграбваха стоката.
Главата му най-после се беше оправила и се опитваше да анализира странностите, които виждаше с очите си. „За да получиш правилен отговор, трябва да зададеш правилния въпрос” – някога някой му беше казал тази мъдрост.
„Попаднал съм не където трябва. Въпросът обаче май не е: Къде съм? Очевидно е, че съм в Созопол. Въпросът е: Кога съм?”
Трябваше му още време да претъркаля тази мисъл, която макар и очевидна, звучеше твърде невероятно, но все по-натрапчиво в главата му, въпреки че съзнанието му продължаваше упорито да я отхвърля.
Новите му пазачи го водеха с побутване по тясна калдъръмена уличка, осеяна с боклуци и разбита покъщнина. Не бяха нито груби, нито любезни – да не вземат да сбъркат. Спряха пред прилично изглеждаща къща и му показаха да влезе. Въведоха го в относително голяма стая. Там до масата седяха двама души с тревожен израз на лицата. Единият беше облечен в зелена дреха, богато украсена с ширити, а другият бе отметнал назад кафявата си пелерина и положил дясната си ръка на масата. Край него се суетеше около шейсетгодишен мъж и опипваше ръката му внимателно. За момент вдигнаха очи към новодошлите и после пак се съсредоточиха в действията на стареца.
Той раздвижи пръстите, огледа китката и костта по-нагоре. Пациентът му изстена през стиснати зъби. Старецът подсмръкна неуверено и изглеждаше съвсем безпомощен, но не му се искаше да си признае.
– Да, счупена е, господарю. Сега ще я стегна и трябва да не я мърдате, че да сраснат костите.
Той сложи една тънка дъсчица под ръката, уви я с кърпа и започна стегнато да навива дълъг кожен ремък.
– Я сега си размърдайте пръстите.
– Много е стегнато – измърмори раненият със силен френски акцент, като шаваше с пръсти.
– Стягам, но иначе костите няма да зараснат правилно. От време на време ще я развързвам, сеньор, иначе ръката ви ще посинее. Как пък точно сега докторът замина с кораба! Аз не разбирам много, господарю. Прост слуга като мен какво знае? Но ще зарасте.
– Така няма да зарасне никога! Особено ако все я отвързвате.
Вдигнаха глави. Беше се обадил странният арестант, когото войниците намериха в подземието на крепостта.
– Е, вярно, че бавно става и боли наистина – съгласи се слугата.– Но ако се внимава... Знам, че за два-три месеца ще срастне. Дано да не е много накриво. Ще потърпите, сеньор, ще ви поболи, но от такава болка не се умира.
– Да бе, нали няма теб да те боли – обади се пак непознатият. – Позволете на мен, не се притеснявайте – той вдигна миролюбиво ръце и се огледа към стражите до вратата как ще реагират.
Раненият присви вежди, но като воин и пътешественик, на какъвто приличаше, имаше склонност да поема рискове. Затова кимна в знак на позволение.
Доскорошният арестант пристъпи в стаята и се огледа. Взе от масата три дървени лъжици с дълги дръжки и отчупи гребките на две от тях, та станаха като дебели плоски пръчки. Дръпна пердето от прозореца и започна да го къса на ленти. После размота ремъка от счупената ръка. Всички го гледаха изучаващо, но странно, никой не го спря.
– Трябва ми гипс – огледа ги затворникът, но присъстващите изглежда не схванаха. – Добре де, и брашно ще свърши работа.
Слугата донесе от кухнята и скоро имаше на разположение средно гъста каша.
Натопи лентите в нея. После постави здравата лъжица под ръката, така че шепата да захлупи гребката ù. На равни разстояния от нея сложи дебелите пръчки от другите две и посочи на стария прислужник да ги задържи така, че ръката да не се размести. Уви ръката в парче плат и започна да намотава натопените в кашата ленти от пердето нито стегнато, нито хлабаво, обхващайки и китката, и до над лакътя. Накрая нави отгоре и кожения ремък, а с една по-къса лента окачи превързаната ръка на врата на ранения и тя застана неподвижна пред гърдите му.
– Ето така няма да ви посинеят пръстите, сеньор. Тестото ще изсъхне и ще държи здраво. Особено ако го понагреете на огъня. Недейте да я отвързвате и за един месец костта ще е зараснала. Обещавам ви, че през това време изобщо няма да ви боли.
– То вече болката съвсем намаля – колебливо каза човекът. – Ти изглежда си добър лекар. Графе – обърна се към мъжа, седнал срещу него до масата, – няма да ни е излишен такъв лечител във войската. Много ми олекна наистина!
„Изглежда спечелих един приятел!” – помисли си бившият арестант.
Когато старецът излезе, удостоеният с титлата „граф” отпрати войниците и се обърна към новодошлия млад мъж:
– Това, което направихте, господине, беше наистина невероятно. Кажете ни кой сте. И всъщност защо ви бяха затворили?
Говореха странен италиански диалект и трябваше да полага усилие, за да ги разбира.
– О, какво толкова съм направил? Просто една счупена ръка!– започна да скромничи, докато се чудеше какъв отговор би бил най-безопасен. Може би от господин графа зависеше съдбата му.
Макар и любезно зададен, въпросът си беше пак същият. Само от отговора му зависеше дали краката му ще поемат отново към гостоприемното подземие или в съвсем противоположна посока. И тогава най-неочаквано дори за себе си изтърси:
– Сбих се насред града с един другоземец, който ме измами. Имаше крив нос и нещо, навито около главата вместо шапка. Затова ме арестуваха.
Усмивките по лицата на публиката му показаха, че е улучил ролята:
– Сигурно е бил турчин. Те идват уж да търгуват, а шпионират за емирите си. Тия неверници! И значи те арестуваха, така ли?
– Да, защото съм набил мирен търговец. Ако е бил и шпионин, добре го подредих! Така му насиних физиономията, че и майка му не би го познала. Той обаче се развика за помощ, дойдоха стражите и ме вързаха. Мен, ограбения, а не него!
– Проклети османци! – изръмжа графът и удари с юмрук по масата. – Обаче ще им натрием носовете. Само да се справим с проблема на ромейския император. Като го върнем в Константинопол, ние ще станем първата сила в Черно море.
– Няма и носовете на корабите да си покажат отсам Босфора– допълни и събеседникът му със счупената ръка.
„Боже, за какво говорят тези хора? Какъв император? Къде съм попаднал? Тоест кога? Коя година е?”
– Благодарни сме ви за превръзката, господине. Ще се радваме да се присъедините към войската ни. Може ли да научим как се казвате? – упорито се върна графът към въпроса си и се взря в младежа.
Той се поколеба, а после неуверено каза:
– Мога ли първо аз да попитам нещо? Моля ви, отговорете ми, дори ако въпросът ви се стори нелеп. Коя година сме сега?
Графът се опули насреща му:
– Ама вас откога ви държат затворен? И то заради някакво си сбиване!
– Ами... така май. Та коя година сме?
– Шест хиляди осемстотин седемдесет и пета.
– Какво? Шест хиляди осемстотин... – болката отново процепи главата му и той едва не се срина на пода. Гледаше ги зяпнал.
„Не може да бъде! В бъдещето ли съм попаднал? Как е станало? Та аз само исках да се скрия! Само поседнах там на стола в тъпата му конструкция! Какво се включи изведнъж? Как съм преминал с хилядолетия в бъдещето? Да не е имало междувременно Трета световна война? Светът ли се е сринал? И пак мечове и копия! Деградация? И говорът им изглежда затова е станал различен. И на тия италианци, и на българите, дето ме арестуваха. А ми изглеждаше, сякаш съм попаднал на снимачна площадка на някакво реалити шоу. Само че камерите нещо ми се губеха.”
Безброй хаотични предположения се оплетоха в мозъка му, претовариха го, невроните му дадоха на късо и изпищяха в неистова болка. Лицето му се сгърчи и той едва изхриптя:
– Шест хиляди осемстотин и колко си там! Толкова много! – това го каза на глас.
– Ами да. От сътворението на света.
– От сътворението ли? От новата ера ли искате да кажете?
– Каква нова ера? От сътворението, бе! Нали знаеш, бог съворил света за шест дни, а на седмия седнал да си почине и така нататък. В Библията го пише. От това сътворение.
– Ахааа. Сега разбрах! Шест хиляди осемстотин и колко?
– И седемдесет и пет.
– Ахааа. А доста след това се е родил Христос. И колко години има от след Христа?
– Хм! Ами чакай да сметна – графът погледна в тавана, промърда устни и след малко отговори – Ами към... хиляда триста шейсет и шест години. Ако съм сметнал правилно.
„Така пò бива! Връзва се с ромеи, императори, мечове и тези италианци с буфанести гащи. Значи наистина съм в друго време. Само че не в бъдещето, а в миналото. Пак си е изумително! Боже, в какво съм се забъркал?!”
– Е, аз ти отговорих на въпроса – вгледа се в очите му графът.– Сега ти ще отговориш ли на моя? Как се казваш и откъде си?
„Това са два въпроса.”
– Тукашен съм, българин по народност – отвърна на втория, като междувременно обмисляше как се казва.
Неясно защо отвътре му напираше да скрие истинското си име, сякаш то беше ключът му към вратата обратно. Може би си въобразяваше, но в ума му се въртеше точно тази странна идея. Името. Нищо не му идваше на ум. Добре де, нека да е неговото, ама наопаки. Преобърна го мислено и се уплаши. О, не! С това име направо ще го обесят! Ако това е годината, то тя е времето на най-побърканите християни. А наопаки имато му звучеше почти като Сатана. То няма да стане. А както му викат приятелите накратко? Обърна го. Да, това пò бива. И изрече на глас:
– Името ми е Оксан.
– Оксан означава на гръцки гостоприемен. Знаеш ли гръцки? На колко си години?
– На двайсет и две години. Дядо ми и баба ми са от този град. Знам донякъде и гръцки, защото баба ми беше гъркиня. Тук всички са с такива омешани корени.
– А нашия език къде научи?
– Бях в такова училище – предпазливо и неопределено отговори, защото не знаеше какво и доколко да разкрива за себе си. Как ли би им прозвучал отговор като „Национален учебен комплекс по култура с лицей за изучаване на италиански език”? Така че... учил нещо си, някъде си... Хапка като за тяхното ниво.
Мъжете закимаха доволно:
– Да, има някои добри училища за момчетата. Укрепват вярата им, пък и различни знания им преподават. Но само армията ги прави истински мъже! Ти сигурно си рицар, Оксане, а не обикновен войник.
Опа! Ледът пак изтъня под краката му.
„Прекалих май с това търкаляне на мошеници до крепостната стена. А точно взех да се издигам в очите им! Е, щом армията им е важна, нещо ще им съчиня.”
– От няколко години съм в българската войска, сеньор графе, само че не като войник, а защото знам много езици и превеждам при преговори – започна да налучква приемлива версия и доброжелателните погледи му показаха, че засега се справяше.
– Какви са тези много езици, дето ги знаеш?
Уф! Изглежда бе преодолял подозрението, но не биваше да се отпуска. Някоя изтървана дреболия можеше да го издаде, че всъщност не е това, за което се представя. Ама за кого да се представи? Виждаше отражението си в стъклата на прозореца – яке, пуловер, дънки... Маратонките си не виждаше, но и те никак не бяха на място в тази епоха.
„Какви да ги дъвча? Те очи нямат ли? Не приличам на местен. Но пък те обикалят разни земи. Може това да ги е научило, че хората навсякъде се обличат различно, и затова не ги стъписвам. За чужди езици ли ме питаха?”
– Знам италиански, гръцки, английски и български.
– А френски?
– Не, сеньор. За моите уши френският е като ромолене на планински поток, красиво, но съвсем непонятно. Само отделни думи.
– В такъв случай, Оксане, понеже завзехме града и сеньор Кривич вече не е градоначалник, понеже войската в крепостта не е българска, а генуезка, предлагам ти да минеш на служба при мен. Ще правиш същото. Ще ми бъдеш преводач, защото никой от нас не знае местния език. Търговците ни го говорят, но ми трябва човек постоянно да е при мен, а те са заети хора. Приемаш ли?
„Май ще оцелея.”
– Предложението ви е много ласкателно, графе. Струва ми се, че в положението, в което попаднах, то е най-добрата възможност за мен. Мога ли да науча името ви, щом ще работя за вас?
Графът го погледна изненадан.
Той, известният във всички кралски и императорски дворове, пък и роднина на немалко високопоставени личности в тях, като всеки прочут човек си мислеше, че едва ли има някой, който да не го знае.
Но този преводач изглежда е останал доста изолиран в малкия си град.
Графът прие великодушно тази необидна възможност и отговори на наивно питащия младеж:
– Аз съм граф Амадей Савойски. Викат ми и Зеления граф.
Посочиха на Оксан една стаичка – малка като килерче и толкова мръсна, в която да се настани. Е, малко бацилчета не са страшни. Не позволяват на организма да се отпуска и му напомнят, че животът е борба. Имаше тясно легло и тясно прозорче. Седна на леглото и то жално изскърца. Стисна главата си с ръце. Каква каша! Хиляда триста шейсет и шеста година! Та това си е тъмно Средновековие! Трябва да се измъкне оттук! Не може да няма начин! Щом някак си е дошъл, трябва да има път и назад!
Някой приятелски го побутна по ръката.
Вдигна стреснат глава, защото не беше чул човек да влиза.
До него на леглото бе скочила една типична созополска котка на райета и се опитваше да се погали в лакътя му. Също като котката на съседката. Толкова ù приличаше, все едно и тя се бе пренесла заедно с него в миналото. Само дето на една котка би ù било все едно. Но не и на него. Човекът е друг вид социално животно. Неговият социум има бързопроменящи се характеристики и всяко излизане извън тях, го стресира твърде драматично.
„Какво полезно от моя социум съм пренесъл тук?” – попита се той и този път изгреба от всичките си джобове всичките си съкровища. Ключодържателят с пет-шест дълги секретни ключа и висулка с формата на извит в кръг дракон, пакетче носни кърпички, класьорче с лична карта, шофьорска книжка, десетина визитки, кутия цигари. Надникна в нея – само трички плюс запалката. Следваха телефонът, батерията му със соларно зареждане, швейцарското ножче и... нищо повече.
И така нищо кой знае колко полезно тук и сега. Телефонът, най-незаменимата му вещ от собственото му време, неговата връзка с целия свят, тук беше само електронно тефтерче с никому ненужни номера на приятели и вълшебна кутийка, пълна с музика и снимки. Но все пак, кой знае защо, го изключи, та да пести батерията. Ножче и запалка – само те изглеждаха смислени. Всяка една от тези полезни или безполезни вещи обаче би изглеждала като магия на хората от това минало-бешало веме. Затова никой не трябваше да ги види. Ще помисли къде да ги скрие, а засега ги прибра във вътрешните джобове на якето си, закопча ги и го окачи на пирона зад вратата. Погали котката по гърба и въздъхна:
– Ето, маце, настаних се.
Днес
В курорт като Созопол, съчетаващ прекрасно море, пясъчни плажове и старинен град, можеш да си губиш времето по много приятни начини. И всеки от тях е като глътка хубав коняк. Бавно я превърташ през езика, небцето и полека я преглъщаш, след като си усетил всичките ù вкусове и аромати.
Приятният начин за Наско и двете момичета в този момент беше да повисят още над откритите разкопки и да потъркалят темата за странния средновековен вампир, докато все още напипваха в нея неизчерпани пикантни детайли.
– Добре де, той все пак българин ли е бил? – попита Лили. – Изобщо дали за един вампир народността има значение?
– Вероятно има – сви рамене Наско и започна да си измисля някаква версия на вампира за пред момичетата. – Все пак той живее сред хората в някакъв град, в някаква епоха, родила го е обикновена жена. Денем е като всички останали. Вампир е само през нощта, когато си търси жертвата, за да си смукне кръвчица. Даже не е нужно да я убива. Глътчица, две, пет и му стига.
– Мислиш ли? По филмите не е съвсем така.
– Е, нали трябва да ни настръхнат косите. Колкото по-зловещ е сценарият, толкова по-доходен филм става. Истината е била по-проста. Както ние можем вечер да идем на бар, но не се напиваме до козирката, така и той понякога си глътва малко, за удоволствие.
– А защо няма повече такива погребения? – Лили не спореше, но предизвикваше Анастас по темата. Питаше, обаче с недоверие. Задържаше цялото му внимание върху себе си
А Еми само зяпаше отстрани, без да може да се намеси. Това я подразни. Трябваше да каже нещо, за да не я забравят напълно.
– Сигурно вампирите са били съвсем малко и отдавна ги няма– обади се тя. – Днес само филмите за тях са в изобилие.
– Еми, миличка – усмихна се Наско, – светът е пълен с вампири. Но за повечето от тях никога не се разбира, че са такива. Не можеш да си представиш колко са много! Винаги ги е имало и винаги ще ги има. Те са навсякъде около нас, трябва само да се огледаш.
Еми не очакваше такова твърдение, изречено с такъв странно настойчив глас. Взря се в сините очи на Наско с миниатюрни зеници като иглен връх, в тънката усмивка на стиснатите му устни, и изпита притеснение. Защо я гледаше така? Защо ù каза това точно на нея, а не на двете? Но после той се усмихна широко и тя видя, че кучешките му зъби са си съвсем обикновени.
„Иска да ме уплаши. И той ме мисли за глупачка!”
Вътре из разкопките зад заключената ограда се мотаеше някакъв мъж на средна възраст и обясняваше нещо на висок глас на своята спътничка – дребна закръгленка госпожа на неговите години. От дочутите откъслечни думи можеше да се разбере, че и те говорят за вампирското погребение.
– Можете ли да ми кажете – питаше госпожата, – имаше ли тук и други подобни погребения?
– Не, само това беше. Имаше и един женски скелет с парче желязо, но то беше по-скоро положено върху гърдите. Тук всъщност гробовете са на пластове един върху друг и може при слягането желязото да е пропаднало от някой по-горен гроб и да няма нищо общо с костите на жената.
– А мъжът беше прободен нарочно, така ли?
– Така изглеждаше, защото желязното острие беше вклинено отстрани между ребрата...
Господинът очевидно беше някакъв местен специалист с отношение към разкопките. И нещо като началник, щом в извънработно време разхождаше своята позната зад заключената ограда. Те отминаха по-встрани и вече не се чуваше какво си казват.
Лили пак пое инициативата:
– Нали директорът на Националния исторически музей разгласи новината за този вампир? Та той май спомена в едно интервю името Кривич. Така ли се е казвал вампирът?
– Аз от къде да знам? – засмя се Наско. – Мисля, че той каза това име само веднъж. Хвърля разни неща в пространството.
Еми го гледаше някак нацупено. А после рязко попита:
– Ти защо каза, че и днес навсякъде около нас има вампири? Те нали пият човешка кръв? Щеше да има пострадали, щеше да се разчуе!
– Момичета, дайте да седнем някъде. Искам вече едно разхладително питие. Или сладолед. Такава жега, а вие сте се запънали да ме разпитвате, като че ли съм главният вампиролог на републиката.
Точно срещу тях над самите развалини се надвесваше тераса с масите на ресторант. За техен късмет тъкмо една се освободи и Анастас им я посочи. Побързаха да я заемат, преди някой да ги е изпреварил. От нея се откриваше чудесна гледка и към развалините долу, и към брега на морето. Непосредствената близост на разкопките не им позволи да избягат от темата. А Еми и не искаше.
– Ти не се измъквай от въпроса! – седна тя насреща му и впери упорити очи в неговите. – Казваш нещо такова, та на човек му настръхват косите, а после: „Ха-ха, я да пийнем нещо, че ожаднях”. И бягаш от темата.
– Ами да, по добре да си поръчам един портокалов фреш с лед, отколкото да те захапя за врата. Наистина ожаднях. А вие?
– Престани да ни будалкаш – засмя се Лили, демонстрирайки храброст и здравомислие. А като погледна към притеснената си приятелка, реши да се включи в игричката на Наско и добави с тайнствен шепот: – От толкова приказки за вампири, чак ми се прииска да опитам чаша топла кръв със сламка.
– Тя не се сервира в чаши – Наско полека протегна към нея ръка с хищно разперени пръсти, – нали си виждала по филмите как става? Вампирът се навежда към шията ти и...
– Стига! – Еми чак подскочи и уплашена, и гневна, защото хем не му вярваше на сваляческите номера, хем се ядосваше, че като някоя тъпа пубертетка се поддаде на явното му театралничене.
Анастас прибра скромно ръце пред себе си, вдигна чашата с портокаловия сок и смукна от сламката. Все едно, че беше съвсем различен човек от този преди миг. А после, загледан над морската синева към хоризонта, някак вяло заговори:
– Момичета, не исках да ви плаша. Но трябва да знаете истината. Ние живеем на Планетата на вампирите. Нашата Земя е такава. Вие дори го знаете, но до сега не сте го наричали така. Някой да пие човешка кръв е толкова обикновено, че не ни прави впечатление. Колко хора живеят на планетата ни? А милиарди пъти повече са комарите, които пият човешка кръв. Има и други кръвосмучещи същества. Дървеници, пиявици, кърлежи... Е сигурно и такива, за които сега не се сещам. Защо вампирството ви изглежда толкова плашещо? Когато човек осъзнае това, отношението му се променя. Гледната точка е важна. Не можем дори да си помислим какво е на вкус малкото кученце на съседката, но си хапваме с удоволствие месо от малко прасенце или агънце, или риба. Просто гледната ни точка за прасенцето е друга. Всички на земята постоянно взаимно се изяждаме и това никак не ни притеснява.
Момичетата го гледаха объркано и мълчаха.
После Лили се отърси от странния хипнотичен унес, породен от равномерността на този така обикновен глас, и се усмихна:
– Докато сме на темата, ще си поръчаме ли по една пържола с гарнитура? Леко алангле.
– И по чаша гъсто червено вино! – влезе в тон Еми, макар че погледът ù не изглеждаше толкова храбър, колкото гласът.
– Ей, плашите ме! – засмя се Наско. – Май трябва да внимавам да не се напия тази вечер. Че на връщане ще бъда самичък с вас двете в тъмното.
Лили му се усмихна заговорнически над ръба на чашата:
– Нали каза, че това не убива. Смукваш си малко, колкото за удоволствието. Така че не се бой. На нас по глътчица ни стига.
„Боже, до кога ще дъвчем тези глупости?” – помисли си Анастас, но момичетата бяха дръпнали нишката на собствената му фантазия и тя разплиташе някаква неподозирана плетка в ума му.
– Малко стига в началото – не устоя на вътрешния си порив той.– То е като наркотик. Започнеш ли, не можеш да спреш. Полека те тегли да увеличаваш дозите. С увеличаването нараства и силата, променят се способностите на вампира. И ако не иска да убива хора и да го разкрият, колкото повече расте във вампирската йерархия, толкова повече хора трябва да напада, за да си смукне от всекиго по малко, та да си набави нужното количество.
– Тогава непременно ще се разчуе! – заяви Еми убедено. – Тогава ще го разкрият!
– Е, ако стане напечено, той сменя града или държавата, или епохата.
– Как така епохата? – попита Еми с нарастващо любопитство.
– Прехвърля се в друго време напред или назад – обясни компетентно Наско. – Начинаещите вампири не го могат, те са домошари. Но магистрите са пътешественици през пластовете на световете. Само че не всеки достига това ниво. Трябва да е натрупал в себе си достатъчно промени, да е развил специални способности, за да извърши такъв скок във времето. И много изобилно да се е напил с кръв. Ако е бил на диета от месеци, няма да може да прескочи и рискува да се шмугне в безвремието и да не може да излезе от него.
– Уау! А дали може да си избере точно къде да отскочи? – светнаха големите сини очи на Еми.
– Вероятно може, но едва ли го интересува. Навсякъде ще попадне на хора и няма да остане гладен. Само че вихрите в междувремието са хаотични и обикновено е трудно да се прицелиш точно.
– Колко интересно! – Еми пиеше втора чаша уиски и погледът ù проблясваше. – Откъде знаеш всичко с такива подробности.
Лили гледаше ту нея, ту него озадачено. И двамата ли са луди или и двамата се преструват? Ама че първа приятелка!
„Ще ми го отмъкне под носа! Трябва ли да лапам мухи като нея? Този прекрасен мъжки екземпляр май си търси лесно завоевание. Или наивно, което вероятно е едно и също.”
Лили смукна сок от сламката си и се загледа към морето. Някак изведнъж загуби интерес към разговора. И към Наско. Ако не би изглеждало крайно грубо и невъзпитано, би си тръгнала още сега. Нека си гукат двамата. Нека си дрънкат глупости. На нея ù дойде в повече. Но не вървеше така. Остана, поне този път.
Вечерта завърши с изпращане до хотела им и благопристойни целувки по бузите. А над главите им в мрака на нощта се стрелкаха миниатюрни вампирски на вид прилепчета, които ловяха мухи и пеперуди, насочвани от своята свръхчовешка специална сетивност. В техния пояс от времето и пространството нямаше кой да попречи на нощния им лов, нито кой да съди дали поведението им е грешно или праведно.
– Гладът, това е, което ни движи. Той изисква да бъде заситен и не ни оставя избор – промълви Анастас, загледан в тях.
– За какъв глад говориш? – тревожно прошепна Еми.
– За всеки глад. И на тялото, и на душата. Съществуваме истински, докато сме гладни.
– Гладен съм, следователно съществувам – изкиска се Еми. – Някой май беше казал тази мъдрост.
– Почти дослово! Умница си ми ти. – Наско с въздишка поклати глава, обърна се и изчезна в нощта.

2 коментара:

  1. много интересен текст - много хубав стил на писане - продължавайте да пишете и да споделяте тук с всички нас - поздрави и до скоро - лек ден на всички

    ОтговорИзтриване
  2. Успех!
    На мен лично книгата много ми хареса и давам препоръки за нея
    Също така е доста добър старт за малка ретроспектива .... на който му хареса и не е чел Медальонът, със сигурност може да обърне внимание и на нея.
    За мен лично Медальонът е много силна българска книга. Мен лично ме докосна много силно като българин.
    Владислав Велков

    ОтговорИзтриване