вторник, 4 юни 2013 г.

Глава 5. КАКВО Е ДА СИ БЛАГОРОДНИК

1366 г., ноември, Созопол
За пришълеца, представил се убедително с името Оксан, всеки ден бе изпълнен с безброй дребни грижи, които го уморяваха със своята разпиляност. Да намери за Амадей качествено зелено сукно за нови дрехи. Той винаги шиеше дрехите си от зелени платове, затова го наричаха „Зеления граф”. Да му издири добър шивач. Да купи маджун за прозорците, защото му духало. А онзи книжен плъх, секретарят му Барбериус, старателно записваше в книгата си всяка похарчена монета, или половинка от нея, или дори четвъртинка.

Трябваше да доведе мазачи, че стените на къщата му били излющени и мръсни. Трябвали му лисичи кожи за обшиване на новата туника... Кой говореше и български, и италиански, че да го пращат къде ли не за каквото им хрумне? Оксан, разбира се! Вече посвикна на старинния начин, по който говореха и българите, и италианците и се приспособи, доколкото можеше. Тичаше по цял ден насам-натам, а вечер си лягаше като пребит.
Когато нямаше такива задачи, граф Амадей пак не го оставяше да бездейства. Верен на убеждението си, че войската прави от момчетата мъже, той бе решил да превърне преводача си в първокласен боец и ездач.
– Ти във всеки момент си до мен, младежо. Аз трябва да разчитам, че ще ми защитиш гърба с оръжие, ако се наложи – казваше му смръщено и му подаваше дървен меч.
Оксан реши да не показва изведнъж техниките си от тренировките по бойни изкуства. От една страна щеше да достави удоволствие на графа да „обучи” новака, от друга страна  източните му умения биха им се видели твърде необичайни. Затова започна доста калпаво. Едва отбиваше ударите, побягваше, когато се очакваше да парира и отвърне. Кимаше усърдно с глава като първокласник на всяко многословно обяснение и се опитваше неумело да повтори показаното движение. Но със завидно темпо започна да напредва и дори Гийом, който заради счупената ръка само гледаше отстрани, възкликна един ден:
– Оксане, ти само за седмица научи толкова, колкото брат ми за една година не успяваше да постигне. А брат ми е добър воин. Учителят ни по фехтовка, ако беше те видял, щеше да каже, че си прероденият Александър Македонски. Щом за брат ми го казваше... Чакат те велики подвизи, младежо.
– Да, добре изучи меча – съгласяваше се Зеленият граф. – Само че ездата ти е слабото място. Утре те чакам след закуска в конюшнята. Да ти понатъртя задника, защото май не си се качвал на кон.
– Качвал съм се – смотолевяше Оксан. – Тъкмо минах няколко тренировки по езда, преди да се прехвърля...
– Къде да се прехвърлиш? – попита Амадей Савойски.
„В тъпото ви Средновековие, любезни ми Амадей” – идеше му отвътре, но отговаряше благоразумно:
– От преводач на българския градоначалник като преводач при вас, графе.
И после следваха дълги преходи на кон, които съвсем не бяха безцелни, а обхванаха околните селища, защото трябваше секретарят на графа да поизтръска кесиите на местните първенци, да обложи с контрибуции общините и до вечерта да се върне зад сигурната крепостна стена. Антоний Барбериус се оказа добър ездач, както и малкият военен отряд, който ги придружаваше. А вечер Оксан се тръшваше като пребит в леглото, едва хапнал няколко залъка.
Но за месец преодоля натоварването и ездата започна да му доставя също такова удоволствие, както тренировките с оръжие.
– Ще взема да те осиновя – смееше се Амадей Савойски. – За прост преводач с долен произход се справяш по-добре от благородник, който от дете е бил поверен на най-добри учители. Не мога да оставя такова дарование да пропадне.
– Защо мислите, че ще пропадна, графе?
– Ех... – въздъхна Амадей неопределено. – Не знам дали ще пропаднеш, но никак няма да се издигнеш в обществото. Поне съпруга от благородно семейство трябва да ти намеря. Дори имам нещо на ум...
– Благодаря, но не съм се затичал да се женя –  засмя се Оксан.
Вече не го уморяваха задачите, които получаваше, нито пратеничествата насам и натам. Гнетяха го терзанията му. Чувстваше душата си като разпъната на кръст. Граф Амадей го извади от затвора, графът го взе под защитата си, осигури му работа и хляб. Изглежда трябваше да му бъде благодарен и предан.
Да, беше му благодарен.
Но от друга страна дивите му войници не оставиха неразбит дюкян и неограбен търговец. Оксан минаваше по улиците и го болеше за тези българи, пък и местни гърци, които от сутрин до вечер бяха превивали гърбове да изработят стоките си. А влиза просто така някой си с гащи като балони и взема твоето, като че ли е негово.
Тогава чувството на Оксан за преданост към графа стискаше душата му като с клещи. Идеше му да побегне от него.
Стана му ясно, че тези моряци и рицари изобщо не са мъже на честта, а най-обикновени негодници, които той беше наел срещу заплащане и обещание за добра плячка. Бяха тръгнали да прогонят османските турци от земите край Константинопол и отсрещния Галиполски полуостров и тъкмо от тях да ограбят, каквото успеят. Искаха да се върнат у дома при своите жени и деца не с празни ръце. Поетият риск да плават до далечни земи беше заради богатствата, които се очакваше от тях да занесат обратно. Жените им сигурно всекидневно и смирено се молеха на божията майка за здравето и успеха на съпрузите си.
Но тези съпрузи, тези също така безкрайно набожни католици, никак дори не се посвениха, след като пометоха турското поселище на Галиполи и не откриха кой знае какво, да оберат църквите по християнското черноморие. Задигнаха сребърната утвар и дори свалиха обкова от иконите. Манастирите край Созопол, че и по-далечните, бяха разграбени. Генуезците бяха завладели този град и се държаха точно като завоеватели. И Амадей не ги спря. Напротив, превзе с бандитите си и Агатопол, и Анхиало, и Несебър...
Той не участваше в обирджийските им набези, но Оксан беше сигурен, че част от плячката заделяха и за него. Секретарят му Антоний Барбериус постоянно пишеше нещо в тефтерите си. Какво толкова имаше да пише?
„Вярно, че моите сънародници щяха да ме обесят. – размисляше Оксан. – На Амадей дължа това, че съм жив и на свобода. Но щяха да ме обесят не кротките занаятчии и търговци, които сега са ограбвани, а войниците от крепостта. Дали да не зарежа и едните, и другите, и да се махна, накъдето ми видят очите?”
И една вечер Оксан реши с изгрева да напусне Созопол. Щеше да отиде някъде далече, където поне в началото нямаше да има нито приятели, нито врагове. Нито щеше да е безкрайно зает от сутрин до вечер, а ще може да обмисли какво да прави с живота си.
Изпъна се на коравия, постлан с няколко черги нар, и затвори очи. Сънят го грабна в прегръдката си на минутата и... (е, там с лекота се получаваше) залюля го и го понесе към съвсем друго място. А то беше плаж от ситен златист пясък с разноцветни чадъри, набодени в редички, с нагъсто постлани пъстри хавлии. А по тях се изтягаха и събираха тен изкусителни красавици... Две от тях му помахаха отдалече и го повикаха с ръка.
Блаженство се разля по сетивата му... Изпълни го облекчение, усещането, че на косъм се е отървал от страхотна беда, от ужасяваща катастрофа.
Еуфорията го накара да задиша дълбоко с пълни гърди, да се усмихне блажено...
Обаче...
– Ставай! Ела веднага! – разтърси го грубо някой.
Силен френски акцент. Оксан се надигна стреснат и объркан. В кой свят се намираше? Кой беше този човек?
Ааа, Гийом Грансон, първият помощник на графа.
Той го буташе със здравата си ръка. От другата още не беше свалил тестяната превръзка.
– Докараха ранени – заромоли той уж на италиански, но звучеше, като че ли си говореше съвсем на френски. – Нали си лечител, графът каза да отидеш да помагаш. Много мъже пострадаха.
Оксан стана и разтърка очи. Нямаше време да ги мие. Нахлузи дебела туника върху фланелката, с която спеше, скочи в панталоните, в маратонките и беше готов да тръгне след Гийом.
Французинът стоеше и го гледаше със странно изражение. Попипа със здравата си ръка фланелката му под незакопчаната още туника, а после се поклони с подчертано уважение и каза:
– Последвайте ме, ваше височество.
Височеството тръгна след него, озадачено от промяната в тона. До преди минута Гийом го разтърсваше най-безцеремонно, а сега– „височество”! Но нямаше време за питане. В двора на казармата, осветен от забодени навсякъде факли, се търкаляха върху нахвърляната слама трийсетина ранени генуезци. Мирисът на кръв изпълваше устата с метален вкус. Лекарят, прошарен петдесетгодишен мъж, сновеше между тях, оцапан с кръв, сякаш и него са клали, и се чудеше с кого по-напред да се заеме. Неколцина войници се опитваха да му помагат. Това бяха само тежко пострадалите. Другите, които имаха повърхностни наранявания, сами се оправяха. Кой ти търси лекар за дреболия? Намазваш с войнишкия мехлем, връзваш отгоре чист парцал и то си зараства. Ако вземе да загнои, тогава ти трябва друг цяр. Ама то до няколко дни ще си покаже – или ще почне да заздравява, или ще засмърди.
Оксан се огледа с какво би могъл да помогне, кого да подхване. Докторът превързваше една окървавена глава и едновременно даваше разпореждания на доброволните си помощници.
– Оксане, ела! – повика го той. – Тук има двама със счупвания. Разказаха ми, че знаеш какво да ги правиш.
Оксан прекрачи неколцина, но спря до един ранен. От счупено не се умира, а на този щеше да му изтече кръвта. Озърна се безпомощно с празни ръце. Гийом беше до него и се вглеждаше в ранения като в обречен. Започна да мърмори молитва за спасение на душата му.
– Това вече не ти трябва, един месец мина – каза Оксан и размота дългата връв от счупената му ръка.
– Недей, какво правиш – извика французинът уплашено.
– Разрежи тази тестяна кора с нож и я свали. Но гледай да не се порежеш– отвърна му Оксан и пристъпи с кожения ремък към ранения. Здраво стегна крака на войника над раната и кръвта спря да блика на тласъци.
– Оксане, ти си магьосник – прошепна Гийом възхитен.
– Не съм. Само знам някои прости неща – измърмори младежът и се заоглежда за други такива, на които можеше да изтече кръвта, преди да им дойде редът някой да се погрижи за тях.
Остатъкът от дългата връв спаси няколко човешки живота тази нощ. Другото беше работа на лекаря. До сутринта той превързваше или шиеше дълбоките рани и клатеше в почуда глава:
– Брей, как се сети да ги стегнеш така?  – беше му трудно да повярва, че този младок, който не можеше един мехлем да забърка, който гледаше със странно вцепенен поглед и бял като привидение локвите кръв наоколо, беше направил нещо толкова на място.
Оксан приседна на ръба на коритото за водопой на конете и погледът му витаеше наоколо. Каквото можа, направи. Един обикновен студент по промишлен дизайн не знаше в областта на медицината повече от това. Оттук нататък работата беше за лекаря, който вече едва влачеше крака от умора и безсъние. Небето просветляваше на изток и слънцето скоро щеше да се покаже.
Начинът, по който невероятното огнено кълбо се вдигаше полека над морската шир, винаги го впечатляваше. Е, когато беше му се случвало да стане толкова рано, разбира се, или да се прибере толкова късно от някоя дискотека... Не беше от ранобудните нито преди, нито сега.
 Добре че и графът не скачаше с изгрева, така че до закуска почти не го търсеше за нищо.
До него на коритото от едната страна се примъкна голяма бяла котка, а от другата приседна Гийом, засмян до уши. Размърдваше от време на време заздравялата си ръка, поглеждаше към Оскан, като да му каже нещо, но замълчаваше. Младежът беше облегнал гръб на каменната стена с притворени очи, галеше лениво котката  и усещаше как умората се отлива от вените му.
– Какво се е случило? – попита той все така мижейки. – Къде ги накълцаха така?
– Потеглихме с корабите към Калиакра, ваше височество – отвър-на със странен ентусиазъм Гийом. – Амадей беше решил, че трябва да превземе града, защото нашата генуезка фактория там е в крайно незавидно положене. Владетелят, сеньор Добротица, съдира гърбовете на търговците ни с данъци и мита, много несъразмерни на приходите им. А пък венецианците там са с огромни привилегии. Само три процента мито, представяте ли си? Графът реши че със сила трябва да го принуди към преговори и да сключи справедлив договор и за генуезците в пристанищата му. Обаче онзи се е запънал. То е разбираемо, че ще се запъне, така му е по-доходно. А не можеше да стигнем до столицата му Калиакра, ако подминем Варна и оставим българския гарнизон там зад гърба си. Та тръгнахме първо да завладеем Варна.
– Е много бързо стигнахте и се върнахте. Че и с разбити носове– поусмихна се Оксан.
– О, не, битката беше друга. Дълбоко в залива близо до Пиргос забелязахме флота от десет и повече турски кораба.
„Пиргос? Пиргос... Бургас май? Старото му име. Ами да. Добре че дядо ми е от този край, та все нещо е влязло в ушите ми.”
– Амадей веднага заповяда да се насочим към тях. Страховита битка беше. Не се дадоха лесно неверниците! – французинът се разпали, очите му заблестяха. – Моята галера се вряза отстрани в една турска барка, наскачахме на палубата им, а пък те се опитаха да се прехвърлят на нашата, защото пробойната им беше голяма и щяха да потънат. Такова клане, ти казвам, не бях виждал скоро! Крясък, тряскане на мечове и брони, кръв навсякъде. Газиш в нея и се хлъзгаш по палубата. Страшно беше! Две наши галери потънаха. Търкаляха се отрязани ръце и глави! А аз с тази вързана ръка само се въртя около мачтата и крещя. Глас не ми остана. Един турчин щеше да ме посече със сабята си, но аз ту отсам мачтата, ту оттатък. Побесня да си играем на криеница. Щеше да нацепи мачтата като дървар. Добре че един от моите го фрасна изотзад и ме отърва. Иначе до края на битката щяхме да подрипваме наляво и надясно– французинът се смееше и възбудено ръкомахаше. – После им подпалихме корабите и се отдръпнахме. А те наскачаха във водата и се издавиха всичките. Морето не обича моряците. Отмъщава им за храбростта да бродят далече от твърдата земя.
Оксан поклати глава:
– Глупости! Просто се научете да плувате!
– Плуват рибите! Ние да не сме риби! Бог не ни е създал с перки, а с крака да ходим по земята – възрази убедено французинът.
– Ами жабите? – попита го Оксан и стана. Тръгна си, оставяйки го зяпнал от тази толкова внезапна, но очевидна истина.
– И те отначало са като риби! – извика подире му Гийом – Малки чернички рибки! Затова после знаят как да не потъват.
Този странен българин все го изненадваше с нещо неочаквано– с действие или мисъл.
Но Оксан само махна пренебрежително с ръка на аргумента му, без да се обръща, и излезе от двора на гарнизона.

Днес

Двойната игра на Наско с двете момичета в началото само изглеждаше лесна. А изведнъж трети ден безнадеждно боксуваше. Лили и Еми бяха все заедно! В хотела, на плажа, вечер в бара или дискотеката... Тънкият му ваканционен бюджет съвсем се стопи да плаща напитки за трима. А резултат никакъв. Не че момичетата не посягаха към портмонетата. Но той, нали е кавалер, как така ще ги оставя те да плащат?
Започна да се разколебава дали да продължи да преследва двойния улов, който му се видя толкова достъпен първия ден, или да „прибере пушката”. Чао, милички! Беше ми приятно.
Особено напрежение му създаваше Лили, която го гледаше с полуусмивка и сякаш напълно разгадаваше играта му. И дори като че ли се забавляваше за негова сметка. Поддаваше леко и след това се отдръпваше. Но Наско не бе дошъл, за да води безкрайни и сложни игри или да прави избора на живота си. Дните си течаха, а лесната на вид двойна свалка се оказа безплодна фантазия.
„Не съм монах, в края на краищата! Търсех си нещо съвсем като всеки мъж. Е, получих безценен урок – друг път да не налитам на две едновременно. Това си е лакомия! Мога да преживея и с по-малко.”
Започна да подозира, че дори наивната на вид Еми не е чак такава глупачка. А появи ли се подозрение в една малка приятна компания, то е като катрана в кацата с меда.
„Вместо аз да се уредя с мацка в леглото, май те се забавляват за моя сметка!”
Започна да подозира дори заговор между тях и това съвсем го вкисна. Безрезултатно си блъска главата цели три дни и се предаде. Заключи старата къщичка, която беше чудесна база за летните му прибежки до морето, и тръгна към тяхното място на плажа, за да ги излъже, че след обед си заминава за Пловдив. А пък ще иде на бунгало в Каваците или още по-далече – в Китен например. Щом имаш кола – морето е навсякъде. След час-два ще се е излегнал върху друг пясък и наоколо ще има други момичета.

Няма коментари:

Публикуване на коментар