вторник, 4 юни 2013 г.

Глава 6. ПРАТЕНИЧЕСТВОТО

1366 г., Созопол,

Оксан крачеше към къщата на графа, към малката си стаичка-килерче, и отново се зачуди какво да предприеме. Да се махне ли наистина от града и генуезците, или да остане? Пресметливият сребролюбец Амадей тръгнал да превзема поредното българско пристанище, а се отклонил от плячката си, за да се бие с турски кораби! Той ги е нападнал, а не те него!
„Точно сега ли да го оставя, когато той с рицарите си очевидно брани българските земи от нашествието. Те, чужденците, проливат кръв, а аз да бягам! Не върви някак... Османските турци май отскоро са започнали да нахлуват на Балканите? Всъщност те кога превземат нашите територии? Ох, историята не ми беше силата в училище! Знам поне, че е при цар Иван Шишман. А пък Амадей каза, че сега още баща му Иван Александър е на трона. Значи рано е. Е какви са тия турци по това време в бургаския залив? Изглеждаше ми, че по-големи разбойници в момента са хората на графа. Пък ето ти изведнъж турци! Но и приятелите ми, генуезците и тук-там венецианци, никак не им отстъпват в безчинствата си! Почти като пирати!”

Оксан не можеше безразлично да ги гледа как разграбват всичко ценно и затова с удоволствие подкрепи усилията на монаха Дионисий, който се яви пред Амадей да протестира срещу нашествията на войниците му в църковните имоти. С кръст в ръка и религиозен плам в очите божият служител се нахвърли да го хули за безбожното му отношение към светите черкви и монашеските обители. Нарече го пират, разбойник и турчин. А графът със смирение, което изуми Оксан и другите присъстващи, изслуша тирадата му. После заповяда на войниците си да не приближават повече църква или манастир и да върнат ограбената утвар, светилниците и книгите.
Нищо не върнаха, разбира се, но поне спряха да крадат.
Оксан ходеше заедно с Дионисий из гарнизона, ровеше в багажа на войската и двамата посъбраха това-онова, но беше нищожно малко. Та при тези техни занимания упоритият монах многословно се оплакваше, че не за първи път си има разправии с генуезците за тяхното разбойничество. Преди четиринайсет години те пак така нападнали и ограбили Созопол – магазините, складовете, а покрай тях църквите и манастирите.
– Тогава бях на твоите години, Оксане, към двайсет и една-две. От нищото трябваше да въздигам тези храмове и обители, да им събирам отново потреби, да окуражавам свещениците и монасите, че бяха побягнали. И ето ги сега пак същите генуезци като скакалци на посев! За толкова години изобщо не са се променили. Пък смеят да се наричат християни!
– И защо ви нападнаха тогава? Нали уж идват да търгуват?
– Защото тогавашният ни император Йоан Кантакузин изглежда реши, че не може повече да търпи тяхната фактория в столицата да се меси и в политиката на империята, и в борбите на претендентите за престола. Генуезците тогава бяха първата търговска сила в Константинопол и в Черно море. Житото, което изкупуваха от Тракия, Добруджа и Крим, изхранваше престолния град, та се бяха самозабравили. И Кантакузин намисли да даде предимство на венецианците. Сключи с републиката им много изгоден договор, а генуезците навря в миша дупка. И те си отмъстиха, опустошиха Созопол. Ти питай оня, Кривич, дето е затворен в крепостта. Той повече ще ти разкаже, защото още тогава беше градоначалник тук. Сърбал им е той попарата не веднъж. Като мен. Ама той има мечове и не му е простено, че се предаде. А аз само кръст държа в ръката си.
– Ти обаче се осмели да застанеш пред граф Савойски и да го наругаеш като малолетен манастирски послушник – засмя се Оксан.– И той те изтърпя! Боже, уплаших се, че ще заповяда да те насинят с камшик и да те затворят.
– Аз съм мъченик за вярата! – с апломб отвърна Дионисий.– Амадей знаеше, че ако ме затвори, само ще разнесе още повече славата ми сред вярващите. И хората от паството ми ще го намразят. Може да започнат да избиват войниците му нощем по тъмните улички, когато се прибират от кръчмите. А страданието мен ще ме възвиси и приближи до бога. Душата е важна, Оксане. Колкото повече страда плътта, толкова духът повече се въздига. Граф Амадей не е глупав, затова бог му даде просветление да постъпи правилно.
– Да, не е глупав – съгласи се Оксан. – „Когато прави нещо, то значи има полза. И това, че сега те покровителства, също му носи полза. Защото каквото успяха, ограбиха. Може вече да покаже христолюбие.”
За месец време Оксан се беше убедил, че граф Савойски е човек на точните сметки и добрите разчети. Тъкмо затова не можеше да си обясни сегашното му внезапно втурване да унищожи малката турска флота, от което не е имал печалба. Дори кораби не е пленил, които да използва после. Просто ги е подпалил. Понесъл е само загуби – ранени войници, похабено оръжие и брони, две потопени галери и отлагане на битката за богатото пристанище Варна, което много щеше да напълни трюмовете му.
„Сега там ще се подготвят. Няма да му е лесно.”
Наближи къщата, а тялото му, сякаш съвсем отделно от разума, си мечтаеше вече за постеля и завивка.
„Този Дионисий май е прав, че душа и тяло са две отделни неща. Обаче аз не бих се отказал да угодя на плътта си. Така измръзнах и капнах тази нощ, че ще спя два дни без прекъсване!”
Прозорецът на къщата се отвори с изхриптяване и оттам се надвеси главата на Амадей, увенчана със зелена барета:
– Оксане, ще благоволите ли да дойдете в стаята ми?
Оксан се изненада – Амадей Савойски му говори на „вие”!
„Бих благоволил първо да се наспя. Но щом така учтиво ме кани... Защо да не благоволя да надникна при господин графа?”
– Да, ваше височество. Идвам.
Озадачен, той отвори вратата и влезе. Там беше и Гийом, затова Оксан пак се запита какво бе накарало французина тази нощ изведнъж да започне да се отнася към него толкова почтително.
Неяснотата около поведението му обаче не попречи на младежа да съобрази, че ще е добре да използва необичайното обстоятелство в свой интерес.
„И аз покрай тях взех да се научавам да претакам всичко през собствената си изгода.”
– Добро утро. Надявам се, графе, че вие поне не сте пострадал в битката.
– Няколко синини не са ми проблем – после избарабани с пръсти по масата и продължи: – Извинете, че пак ще се върна към един стар въпрос, но още тогава останах с усещането, че не получих верния отговор – думите му префинено казваха: „излъга ме ти тогава”. Но нещо го подтикваше да се изразява с необяснима деликатност. А Оксан нямаше представа за кое точно графът се чувства излъган, като сред купищата измислици той му беше съобщил само един верен факт за себе си – че е българин с баба гъркиня.
– Бихте ли си разтворил туниката? – попита Амадей.
Оксан я разкопча и отвори на две страни. Червена фланелка с щампа. Тя изобразаваше дракон, завит в кръг с надпис около него на латински „FIDES • IUSTITIA • FORTITUDE”. Сам си го беше измислил. Означаваше „вяра, справедливост, храброст”. Ето това видя Амадей Савойски и се замисли. А после попита:
– Защо скрихте от мен благородното си потекло? Тази червена дреха с герб от толкова фина материя не е на човек от простолюдието. Само императорските семейства имат привилегията да се обличат в червено.
„Червената ми фланелка от най-обикновено трико? Да, ама те нямат още трико. То се прави на машини някак, а в тукашното време тъкат на ръчни станове. Затова му се вижда толкова изящно. Пък и щампата прилича на герб. И машинният шев не е като тропосано на ръка... Е какви да ги дъвча сега?”
След кратко мълчание отвърна, придавяйки си загадъчно достойнство:
– Не настоявайте за отговор, графе.
– За да не получа нова лъжа ли? И името ти не е Оксан. Ти го съчини тогава – Амадей поклати глава. – Ти вероятно си от рода на българския император Иван Александър. И понеже аз нападам владенията му, смяташ, че ще е опасно за теб, ако открия това роднинство. Дааа... разбирам твоето поведение. Но аз не съм ти враг.
Оксан наведе глава:
„Да, звучи смислено. Роднина на царя. Харесва ми. Обаче как да обясня, че точно българските стражи ме бяха арестували? А това ще бъде следващият му въпрос. Трябва да го изпреваря.”
– Не всички негови родственици се радват на обич и закрила, ваше височество – смутолеви той. – Особено ако съм син на втори или трети братовчед на царя. А пък дъщерята на някой първи болярин хем е била щедра в ласките си, хем не ми е по сърце да се оженя за нея. Та избягах от Търново. А тук ме разпознаха и Кривич ме затвори уж временно. Щеше да ме изпрати под стража обратно и там или да ме оженят против волята ми, или да ме обесят.
– Че кой се жени по собствен избор? – засмя се Амадей. – Добрите бракове се уговарят. Между императорите, между благородническите фамилии. Жената е стока, приятелю. Тя е гаранцията за спазване на договори, за отстъпване на територии. Тя е средство за помиряване между враждуващи търговски родове, така че вместо съперничеството им да ги изтощава, една женитба удвоява печалбите. Тя ти отваря вратите на онези домове, в които не ти се иска да те държат като просяк на прага, а да те посрещнат с прегръдка. Така се оплита една тънка паяжина между всички знатни фамилии в Европа. Когато възникне проблем и някой я дръпне в единия край, трептенето се чувства навсякъде и всички научават. И са съпричастни, когато не им е съвсем неизгодно. Аз например съм роднина и на френския крал, и на ромейския император. Защо тъкмо мен повикаха тук на помощ? Защото Анна Савойска ми беше леля, бог да я прости. А пък моята отзивчивост ще ми осигури огромни търговски предимства.
– Коя е Анна Савойска? – попита Оксан плахо, защото се почувства ужасен невежа, а пък не беше сигурен трябва ли да прекъсва това изобилно словоизлияние.
– Как коя е?! – подскочи Гийом. – Тя е майката на Йоан Палеолог, императора! Бог да я прости, почина преди шест-седем години.
Амадей разпери ръце:
– Ето, разбра ли за какво ти говоря? Той ми се пада първи братовчед. Така че какво те интересува дали жена ти ще е красива и дали ти е по сърце? Ти, далечният роднина, щеше да станеш много по-приближен на императора си, ако се беше сродил с първия му велможа. Даже в някакъв смисъл можеш да се окажеш и мой роднина, защото братовчедка ми Ирина, голямата дъщеря на Анна, беше женена за вашия престолонаследник Михаил. Но турците го убиха преди десет-единайсет години, както и брат му Иван-Асен преди това, та тази нишка от паяжината се поразпадна.
– Ех, не съм имал късмет да ти стана братовчед по сватовска линия – усмихна се Оксан.
– О не, празнината веднага беше запълнена. Още същата година братовчед ми Йоан Палеолог сгоди сина си Андроник, престолонаследника, за Кираца-Мария, малката дъщеря на твоя император. Не знам седем ли, деветгодишни ли бяха, а след две години ги ожениха. Аз обаче бях много зает точно по това време да уговарям собствената си женитба във френския кралски двор, та тези събития минаха малко встрани от вниманието ми. Обаче ето виж как се срещнахме с теб, че и роднини даже се оказахме! Много е важно да следиш всички тези династични преплитания, та в нужда да можеш да потърсиш най-точния братовчед, тъста на чичо си или любимата си леля. Така че ти, братовчеде, си постъпил глупаво според мен.
– Хубавицата, която ще те радва в леглото всяка нощ, не е съпругата, Оксане – даде своя принос към житейския урок и французинът. – Ще си я намериш из простолюдието. И тя самата дори ще смята това за голям късмет, защото няма да се изгърбва от работа, а кожата на ръцете ù да стане като пила. Ето така се подреждат нещата и всички са доволни.
– Освен съпругата – вироглаво възрази Оксан.
– Не се заблуждавай! – поклати глава Амадей. – Ако ти роди наследници, а пък ти не натвориш незаконни деца повече на брой от законните, тя ще е доволна с положението си в обществото. Съпругата това иска, да е придворна дама, да има слуги и деца. Тя живее в блясъка на дневната светлина. Тайните на нощта не я интересуват.
Оксан реши да поласкае благодетеля си за мъдростите, с които го просветли, затова си посипа главата с пепел:
– Вие сте по-възрастен от мен, графе, и затова по-опитен. Прав сте за всичко това, но аз бях млад и неразумен. Побягнах, преди да размисля или да се посъветвам с някого като вас. А сега счупеното не може да се залепи.
– Да... – провлече графът. – Жалко. Тъкмо бях намислил да те пратя в Търново за преводач при преговорите. Сега това може да е опасно за теб, ако те познаят. Е, най-много да те оженят за онази мома, обаче с моята мисия какво ще стане? Дали, като се сродиш с другата страна, ще изпълниш това, което исках да ти възложа?
„Добре ще е да се махна оттук. Ако не завинаги, поне за дълго време – размечта се Оксан. – В доста лъжи се оплетох, а за това се иска талант. Аз го нямам, а пък новоизлюпеният ми братовчед е твърде подозрителен и досетлив. Това е опасна за здравето комбинация. За моето здраве.”
– Най-вероятно вече са я омъжили, ваше височество – реши да упорства той с идеята за Търново. – Тя беше доста отзивчива и към приятелите ми. Намерили са ù сред тях друг съпруг от виден род, убеден съм. Освен това бях голобрад юноша тогава. Сега ми расте брада, пък и с тези генуезки дрехи... Най-много да предположат, че този чужденец им прилича на някого си. Затова предпочитам да си запазя и името Оксан. Дори пред вас. Не ми се иска някой случайно да се изтърве и заради такава глупост да ме обесят.
– Добре, Оксане – замислено отвърна графът. – Ще приема това. Като знам, че между нас има тайна, то всъщност е знак за повече доверие помежду ни, отколкото ако имаше лъжа.
„Мдааа... добре казано. И философ бил моят граф, не само разбойник.”
– Обаче – вдигна пръст Амадей, – тайната ти, Оскане, трябва да си остане само тази. Само една. Така че дай да се доизясним. Кажи ми защо, след като си избягал от Търново и може да те обесят или оженят, толкова се стараеш да ме убедиш, че няма страшно. Нея, видите ли, са я омъжили, а теб едва ли ще познаят... Ти всъщност не бягаш, приятелю. Ти искаш да се върнеш там. Защо?
– Не знам, графе, дали ще успеете да ме разберете, все пак вие сте чужденец в земите ни... – търкаляше Оксан празнословия, докато се чудеше около какво да завърти обяснението си. И докога всъщност ще успява да измисля правдоподобни отговори за въпросите на този наистина крайно наблюдателен човек?
И изведнъж намери убедително обяснение. Сякаш го бе носил в сърцето си и то прозвуча съвсем истинско. Прокашля се и отрони:
– Знаете, ваше височество, че турците нахлуват в земите ни, грабят народа. Дионисий, монахът, ми разправяше, че така е из цяла Тракия. Че здрави жени, мъже и деца завличат по Мала Азия и на робските пазари из Кипър и Крит... Ограбват домовете им, имуществото и добитъка... Та нали вие сам сте се надигнал толкова отдалече да се биете с тях и да ги прогоните, въпреки че на вас самия не са ви причинили нищо. Царят ще погледне по-благосклонно на вашето пратеничество, ако аз ида в Търново и му обясня, че и вие отблъсквате османските отреди и браните от тях Константинопол. И е по-добре да ви бъде съюзник в общото дело. Не е ли така?
Граф Амадей Савойски го слушаше смръщен, без да възразява.
– Покажете му, графе, че не сте му враг – продължи окуражен Оксан. – Не разбирам защо го нападате. И българските войници от превзетите крепости, които държите пленени, ме помолиха да ви попитам защо воювате с нашия владетел, като той на вас не ви е причинил никакво зло. Иска ми се и вас да убедя да сключите мир с него и да обърнете заедно мечовете си срещу турците. Ето заради това бих отишъл в Търново. Ще разкажа на царя как сте унищожил турската флотилия и той ще повярва в добрите ви намерения.
„Невероятно! Дали наистина бих могъл да допринеса събитията да приемат друг обрат? Да ни отмине петвековно робство? В този момент само аз знам каква е съдбата ни за столетия напред. Защо да не опитам да променя бъдещето?” – едва сега се замисли в тази посока.
Как не му беше хрумнало по-рано?
Ами ако наистина може да помогне на народа си? До какво ли бъдеще би довело това? Може би България ще се превърне в уредена страна като Германия или Англия например... Замълча с широко отворени очи, сякаш гледаше през времето и пространството в някаква невероятна вероятност и се опитваше да се възприеме в тази изумителна мисия.
От бляновете му го изтръгна и го стовари обратно в стаята внезапният смях на графа:
– О, боже! – започна да се тресе Амадей Савойски. – О, каква наивност! Чуваш ли, Гийом! Оксан ще ни препоръча за съюзници на царя, защото сме потопили корабите на турците! Млади приятелю, ти май се нуждаеш от някои разяснения за политиките и интригите на императорите. Ако това му кажеш на твоя цар и ако разбере, че си българин на служба при мен, ще те обеси наистина!
– По-безопасно е да говориш с акцент като чужденец – кискаше се и Гийом. – Може и да оцелееш.
Оксан гледаше с нарастващо недоумение ту единия, ту другия. Къде беше смешката? Съюз на българи и генуезци срещу султана. На християните срещу мюсюлманина – какво по-нормално от това?
След като се насмя обилно и обърса сълзите, бликнали в очите му, Амадей Савойски изнесе дълга политическа лекция на непросветения си помощник:
– Да започнем с това, Оксане, че турските кораби не бяха бойни галери, а нефове. Те бяха натоварени до пръсване с войска. Твоят император Иван Александър сключил съюз с турския султан Мурад и поискал от него войска на помощ, за да си отвоюва Видинското деспотство от унгарците. А ти смяташ да му съобщиш, че ние сме унищожили армията, която той всъщност очакваше. Много дружески жест от наша страна, няма що!
– Това не е възможно! – зяпна изумен Оксан. – Това е клевета! Не може той да е повикал турците в земята ни! Нали тъкмо в сражения с тях са загинали тези двама от синовете му, които ти спомена! Нали, ако ги е повикал, после няма да може да ги изгони!
– Той има още синове, доколкото са ме информирали. Не го мислù.
– Обаче нито един няма да остане! – прошепна като в някакъв транс Оксан. – Нито един! Трябва да го предупредя. Да опитам да променя съдбата им. Няма кой друг да му каже! – в очите му чак избиха сълзи.
Амадей Савойски се вгледа озадачено в този млад човек, който говореше като осенен свише и произнасяше странни пророчески думи.
Общуването с обсебени от видения винаги го бе плашило. Но в същото време необяснимо го привличаше, въпреки че църквата хулеше тези хора и ги преследваше. Беше дълбоко убеден, че бог или някой пророк им нашепва предупреждения, тъкмо за да ги съобщят на хората.
Оксан сякаш се беше смалил, толкова убит вид имаше със свитите си рамене и отчаяната физиономия.
– Ела, седни – поведе го Амадей към един стол. – Май наистина трябва подробно да ти обясня. Тази каша тук не е от вчера и не е забъркана само от твоя император. Всъщност забърка я Йоан Кантакузин преди много години. Когато сегашният император Йоан V Палеолог наследи короната, беше едва деветгодишен. Той е само две години по-голям от мен. Значи сега е на трийсет и четири. Кантакузин бил много високопоставен аристократ и го включили в регентския съвет. И тогава започват опитите му да вземе надмощие над императрицата, леля ми Анна Савойска, и да обсеби  цялата власт. Двата враждуващи лагера не се спрели пред нищо. Силата на Кантакузин била в провинциалните му владения и съседните земевладелци. Затова напуснал Константинопол и започнал да събира войска и съюзници. Всеки му бил добре дошъл. И сръбският владетел, и измирският турчин Умур бег, и султан Орхан от Османския вилает в Мала Азия. Говориш ми за съюз срещу турците, Оксане, сякаш те са една държава. А всъщност са много бейства и идват тук отвсякъде. И по море, защото Умур имал кораби, и по суша. Това е причината войските им преди двайсет и повече години да се появят в Тракия. Битката между регентите за трона в Константинопол! Тогава на тези диви и гладни племена им се отворили очите и видели колко е плодородна тукашната земя. И военните им отреди започнали да не си отиват обратно, а довлекли жените и децата си. Твоят император гледал отстрани как се дърлят претендентите в Константинопол и хич не се сещал, че като гори къщата на съседа, и неговата може да пламне.
– Значи нахлуването им в нашите земи не е ей от сега?... Не ги завладяват така, хоп и готово? Точи се вече двайсет години?– промълви умислено Оксан. – Не си го представях така в училище.
– Така е –  потвърди Амадей. –  С бавните промени полека се свиква и те някак си не стряскат никого. Та и твоят цар не се стреснал и не се отзовал, когато леля ми Анна го помолила за помощ. Обещал, но не пратил войска. Бил много зает точно по това време да се развежда и да се жени за дъщерята на някакъв венециански търговец в Търново и то евреин. Ето това е лоша брачна сделка, мен ако питаш. Слязъл е до нивото на простолюдието. Но е много добра за венецианските търговци, които тогава съвсем изтикаха генуезците от пазарите. Послушал, както казваш ти, сърцето си твоят владетел. А когато най-после се стъписал, че турците завладяват не само ромейските земи, но напредват и в неговите, когато крепостите му една след друга започнали да падат, тогава двамата му големи синове платиха с живота си неговата глупост.
– Глупост... Глупост и слепота – прошепна Оксан с пребледнели устни. – Шетат си, значи, из Балканите от десетилетия и никой не ги спира. Ами съседните владетели? Защо поне сега не се съюзят?
– Не мога да си представя при постоянните им разправии, как ще стане – поклати глава Амадей. – Защото още като свършили работа на Кантакузин и той завладял Константинопол и трона, им казал: „Благодаря ви. Платих ви за услугата, а сега моля да си отивате, откъдето сте дошли.” И знаеш ли какво му отговорили? „Защо да си отиваме, като след месец или година пак ще ти дотрябваме и ще ни повикаш? Всеки път много отдалече се налага да идваме, а тук ще ти бъдем под ръка.” И се укрепили на Галиполския полуостров край самия Константинопол. И се пръснали из всичките му тракийски владения. Пълзят и се множат, пускат корени и все по-трудно става да бъдат изтласкани. Прав си, Оксане, че голяма глупост е сторена, защото накрая пак синът на Анна стана император, а Кантакузин благоразумно го ожени за дъщеря си и днес си имат общ наследник за трона. Опита се Кантакузин да утвърди своя династия, да короняса своя син, но братовчедка ми ни повика на помощ и нашата войска го принуди да абдикира и да иде в манастир. Сега е монах в Атон. Остана му утехата, че ако не синът му, поне дъщеря му носи корона. И защо трябваше да забърква цялата тази каша, като можеше кротко да ги ожени, докато беше регент? Палеолозите пак държат трона, а той отвори адските порти и пусна неверниците тука! Сега до края на дните си с пост и молитва ще моли господ за прошка. Обаче аз не знам може ли такъв грях да бъде простен.
– Да гори в ада дано! – промълви Оксан. – Въпреки че не вярвам да има в отвъдното нито ад, нито рай.
– Боже, всеки е някакъв луд! – разпери ръце графът. – Този монах Дионисий е исихаст, моят приятел Гийом е варлаамит, ти пък си еретик. Губят си времето и императорите, и патриарсите да организират безумни църковни събори за това как е правилно или неправилно да се практикува вярата... А аз съм войник! – тропна той с юмрук по масата. – Аз виждам, че опасността зрее другаде. Затова доплувах да спасявам братовчед си императора. Защото с едното голо разпятие в ръка не могат да бъдат прогонени неверниците! А точно това трябва да се направи! Затова първо минах с корабите си край Галиполи и ги пометохме оттам. А сега ги издавихме край Пиргос. Затова пратениците ми ще отиват в Търново да преговарят с твоя император и да налеят ум и разум в главата му. Не е моментът да враждува с братовчед ми Йоан! Че са и сватове на всичкото отгоре! Просто не е сега моментът! Трябва да си помогнат един на друг, а не да вика турска флотилия, за да си отвоюва нещо си от унгарския крал. Вярно, че и той не е читав. Все се лакоми да си отхапе територия ту от Босна, ту от България... Не иска да разбере, че трябва да помогне на съседа си, когато крадци разбиват вратата на дома му отпред. Не е по съседски да използва суматохата и да влиза отзад през прозореца, за да отмъкне и той нещо.
– Мисли си, че опасността е далече от него. Че до Буда няма да стигнат – въздъхна Оксан.
– А на мен ми се струва, че може и да стигнат – поклати глава Амадей Савойски. – Не знам дали страховете ми са големи, може би си въобразявам. Но виж чак откъде съм се надигнал с корабите и войската си да оправям кашите тук!
– Не си въобразявате – отвърна му Оксан. – Ще се опърлят и унгарците, помнете ми думата. Ще видят те турски чалми насред Буда.
– Може би.
– Не „може би”! – прозвуча доста рязко. – Казвам ви го, защото знам. Така ще стане.
Зеленият граф се загледа мълчаливо в лицето му, в потъмнелите му до виолетово очи и в упорито стиснатите устни, които нищо повече не изрекоха. Изпита усещането, че някакъв свръхестествен полъх мина през стаята като дихание от отвъдното. Или просто порив на морския вятър натисна халтавите крила на прозорците, облъхна ги, разклати пердетата и замря.
„Все пак той има пророческа дарба. Но е разбрал, че думите му плашат хората и могат да му докарат само неприятности. Особено с църквата. Особено с такива фанатици като Дионисий. Затова изтърсва нещо, усеща се и млъква.”
– Върви да спиш – каза графът. – Едва се крепиш на стола. Утре ще поговорим повече за пратеничеството.
Оксан се надигна.
– Лека нощ, графе – каза само на Амадей, защото Гийом вече похъркваше, полегнал на миндера до стената след нощта, която и за него бе дълга и безсънна.
– Лека нощ, „братовчеде”!

Няма коментари:

Публикуване на коментар