вторник, 4 юни 2013 г.

Глава 4. НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!

1366 г., октомври, Созопол

През първият ден след осъзнаването къде и кога е попаднал, му беше нужно да се усамоти и да преодолее шока. Отначало дори не смееше да си покаже носа на улицата, защото не знаеше разрешено ли му е да се движи свободно. После установи, че обкръжението на графа е уведомено за назначаването на този местен младеж като преводач, и никой не го спираше никъде. Това му позволи да понапери гребена и да се разтъпче по-надалече. Дали щяха да го пуснат да излезе и от крепостта?
Да! Никой не го спря!

И тогава се втурна с всичка сила към брега, към мястото, откъдето му се струваше, че долази до града на четири крака със замаяна глава, пронизвана от болки.
О, само да стигне там, където се бе материализирал в това Средновековие! Само да намери мястото! Да открие странното изобретение на приятеля си, което му погоди тоя мръсен номер! Нямаше представа как работи, но все страда от средна интелигентност, от елементарна компютърна грамотност! Някак си щеше да налучка какво да пренастрои в обратен ред, че да си отиде в своето време.
И тогава – сбогом, графе!
„Много ми беше  приятно, ще ви запомня с добро.”
Дори куцукащия господин Кривич няма да споменава с огорчение, задето го тикна в подземието, а сега сам кисне там и диша зловонния му въздух. Той си получи заслуженото, за това че не го посрещна, както би трябвало да се посреща един уважаван пришълец от бъдещето.
А виж, графът се оказа друга работа! И от първия ден още го назначи в свитата си! Браво! Така е по европейски!
„Но въпреки хубавата длъжност, по-добре да си вървя! Че тук всеки от неговите негодници е с меч на кръста, а доста здраво пият, понеже не плащат. Нищо че пеят след това!” – докато разтягаше тези безсмислия в ума си, той ходеше напред-назад по брега, изкачваше се на някоя дюна и оглеждаше отвисоко. Разгръщаше крайбрежните храсти и ниските смокинови самораслеци... Нищо! Ни следа от странната му машина. Падна на колене и зарови ръце в пясъка. Не може да я няма! Тук някъде трябва да е!
Тогава пръстите му напипаха нещо. Вдигна го – отвертка. Хубава, звездовидна с пластмасова дръжка. Спомни си, че беше до него на седалката. Значи и тя се е прехвърлила! Обаче само той и отвертката – това, което е било подвижно в машината. А нея самата я няма!
Стана и с гневен замах я запрати в морето.
– Не може да бъде! – изкрещя с всичка сила, а после коленичи върху студения влажен пясък и изхлипа в шепите си: – Не може да бъде... Не може да ме е изстреляла на майната си, а тя самата да е останала там...
Опита да си спомни какво му обясняваше Алек за изобретението си, но беше го слушал с половин ухо. Май наистина нещо такова... трябваше да прехвърля предмети от едно място на друго, но само предметите, не и себе си. И то само в пространството!
„Алек, братле, нали казваше, че конструираш телепорт? В голяма грешка си, приятелю! Машината ти има страхотен дефект в прицела! А най-сбърканото е, че нея самата я няма!”
До мръкнало стоя коленичил на пясъка. Как да смели това, което го бе сполетяло? Как да погледне напред и да открие смисъл в безумието на бъдещето си, което го очакваше тук, в далечното минало?
Опита се да си спомни какво знае за тази епоха. Общи понятия. Картинка от птичи поглед.
„Поне не ме запрати на друга планета или в ерата на динозаврите. Как щях да оцелея тогава? Пък тук, ето, дори не съм безработен, няма да умра от глад...”
Самоиронията не му помогна да погледне на нещата по-ведро.Надигна се и се повлече без сили към града. Към уютната си мизерна стаичка. Към покровителя си, към утрешния си първи работен ден на преводач.
„Аз някак ще оцелея, ще преживея... Бил съм къмпингар всяко лято. Свикнал съм и с примитивното. Но баща ми ще се побърка. Добре, че мама не доживя това безумие...”

Няма коментари:

Публикуване на коментар