Бележки от автора


Никое от имената в историческия пласт на книгата не е измислено.

Днес най-високият връх в Еледжишкия дял на Ихтиманска Средна гора, извисяващ се на 1186 метра, носи името Бенковски.

Медальонът ”машаллах” не е литературна измислица. За него пише Димитър Страшимиров в книгата си “Априлското въстание”.

Действителни са и много от случките в романа, в които персонажите нямат имена. Стигнали са до нас чрез спомените на техни съвременници. Но когато са ги разказали, за съжаление не са сметнали за важно да споменат имената или са ги забравили. Такава действителна, но безименна, е случката с отвлеченото от черкези или турци австрийско момиченце. Съвсем действително е и увлечението на Гаврил Хлътев по арменката (в романа) от Измир (но всъщност от Айдън), чието име също не е документирано.

Сраженията на Хвърковатата чета са предадени според “Записки по българските въстания” от Захарий Стоянов, а също и тяхната дейност като апостоли, и гибелта на Бенковски. На места дословно съм го цитирала.

(Бележките следват азбучен ред, а не подредбата им в романа)

Адам Мицкевич – (1798-1855 г.), е роден в Новогродек, днешна Литва. Учи в университета във Вилнюс и участва в тайна организация, насочена срещу руския царизъм. През 1823-1824 г. за известно време живее в Одеса, а после пътува из Европа. Пише ярки творби, сред които е поемата “Пан Тадеуш”. Налага се като най-големия полски поет. Във време, когато полските земи са поделени между империите Русия, Прусия и Австрия, той е преследван от руските власти за участие в революционно съзаклятие и се установява за постоянно в Париж. През 1855 г. заминава за Цариград, за да помогне да се преодолеят противоречията между двамата полски генерали в Османската империя – Владислав Замойски и Михал Чайковски (Садък паша).

Али опълченецът е реално съществувал човек. Освен българи и руси, в опълчението са участвали и доброволци от други националности (например италианецът Алфонсо Иногенци от Анкона), за които по-трудно се събират сведения. В биографичния справочник в 3 тома “Българското опълчение 1877-1878 г.”, създаден от колектива на Национален парк-музей “Шипка-Бузлуджа”, с подобни очерци присъстват всичките 10 666 доброволци и това е най-пълният списък на Българското опълчение. Изследователите са открили архивни данни, че в опълчението е участвал и етнически турчин на име Али, който след войната е подал молба за получаване на пенсия през 1897 г. и тя му е била изплащана от българското правителство.

Антон Бенковски е полски революционер, шляхтич, след разгрома на полското въстание срещу Руската империя от 1863 г. е заловен и изпратен на заточение на остров Сахалин.

Армения е възникнала като държава през VІ век пр. н. е. на територията на Мала Азия, а арменският език е самостоятелен клон от Индо-европейската група езици. Армения е първата държава, която приела християнството като официална религия (301 г.). Последното Арменско царство (1050-1375 г.) обхващало земи, които днес се намират в югоизточна Турция. Териториите ù останали под властта на Персия, Византия, арабите, монголите и турците до ХІХ век. През 1820 г. част от историческа Армения, намираща се под персийско владичество, била присъединена към Русия. През периода 1918-1920  г. Армения става независима република. В края на 1920 г. Турция завладяла Западна Армения, а Червената армия окупирала Източна Армения и я включва в образуваната Закавказка съветска република. На 5 декември 1936 г. е обособена самостоятелна Арменска съветска социалистическа република. През 1991 г. Армения обяви независимостта си от СССР и отново е самостоятелна държава.

Васил Левски – (1837-1873 г.) е роден в Карлово, има двама братя (Христо и Петър) и две сестри (Яна и Марийка). В края на 1858 г. става монах под името Игнатий, а през следващата 1859г. е ръкоположен за йеродякон (първа степен в църковната йерархия). Повлиян от разпространяващите се идеи на Раковски, в началото на 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в сформираната там Първа българска легия. Заради своята ловкост и храброст получава името Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). Силно е повлиян от идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. През пролетта на 1864 г. на връх Великден сам отрязва дългите си монашески коси и става светски дякон (служител) на свободата Васил Левски.
През 1867 г. влиза в България с четата на Панайот Хитов като знаменосец и изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана. Четата преминава в Сърбия и Дякон Левски постъпва във Втората българска легия. След нейното разтуряне той преосмисля изминатия безрезултатен път. Съмненията му в правилността на четническата тактика го водят към извода, че трябва да се търси друг път. Той първи изразява мнението, че е нужна предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов споменава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, “в което, ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си”. Затвърждава се недоверието му към подкрепата от други държави. Смята, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си. Гибелта на поредната чета (Х. Димитър и Ст. Караджа) окончателно го убеждава, че предварителната подготовка отвътре е необходимо условие за победата на българската революция. През 1868г. отива в Букурещ, където се свързва с дейците на “Българското общество”. Запознава се с Христо Ботев и двамата живеят заедно в една изоставена вятърна мелница край града.
На 11 декември 1868 г. заминава с параход за Цариград, за да започне в началото на януари 1869 г. първата си осведомителна обиколка из българските земи. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. На 24 февруари се завръща в Румъния. След два месеца Левски започва втората си обиколка, снабден с революционна прокламация и пълномощно от “Привременното правителство на Балкана”, които удостоверяват, че представлява българската организация в Румъния. По време на тази обиколка Левски започва да изгражда вътрешната революционна организация (ВРО) от местни (частни) революционни комитети. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както е мислел няколко месеца по-рано. Необходима е по-голяма подготовка и въоръжаване на народа чрез комитети, свързани помежду си.
В края на 1869 г. се опитва да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността.  Емигрантските дейци осъзнават правотата му, но трудно се разделят с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от тях, през май 1870 г. Левски се завръща в България. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО с център Ловеч, като комитетът там е обявен за централен. Левски включва в работата на местните комитети представители на всички социални групи от българското общество. Той единствен достига до прозрението, че трябва да бъдат привлечени и богатите (чорбаджии, търговци), защото техните пари са много нужни за оръжие. Тъй като работата му нараства, БРЦК в Румъния решава през 1871 г. да му изпрати двама помощници – Ангел Кънчев и Димитър Общи. На 5 март 1872 г. Ангел Кънчев е обграден от турската полиция в Русе и, за да не бъде заловен, се самоубива. В края на юни 1872 г. Левски за кратко е в Букурещ, след което преминава отново в България и започва преустройство на Вътрешната революционна организация (ВРО), като създава окръжни комитети, които да включват в себе си местните от определен район и да ги ръководят.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи на своя глава организира обир на пренасящата пари турска поща в прохода Арабаконак. Заловен е и направените от него изявления нанасят тежък удар на революционната организация. Левски решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. е заловен в Къкринското ханче. Осъден е на смърт и на 18 февруари 1873 г. е обесен в околностите на София. На мястото по-късно е издигнат паметник и днес то вече е в центъра на разрасналата се столица.
През 1956 г. при археологически разкопки в църквата „Света Петка Самарджийска“ е разкрито погребение, около което избухва спор дали не е на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно там тайно е бил погребан след обесването. Полемиката периодично се възобновява, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но това така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.
На Васил Левски принадлежи дълбокото прозрение: “Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.”

Венета Ботева – (1847-1919 г.), след Освобождението се връща с двете си деца в България, в родния си град Търново. Според приетия „Закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци” ù била отпусната пенсия от 30 лева месечно. Пет години след това Венета отправя прошение до председателя на Народното събрание пенсията ù да бъде удвоена, но молбата ù остава без последствие. През 1894 г. отново пише, но и това прошение потъва в бюрократичната машина без резултат. През 1895 г. Венета публикува протестна телеграма:
“Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500-600 и даже 1000 лева месечно... Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпредели всекиму според заслуженото и моля Вашето разпореждане за отнемането ù. С почитание: Венета Хр. Ботева”
Копие от телеграмата ù било обнародвано в софийския вестник „Млада България”. Редакцията прибавила и следния коментар към телеграмата: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.”
Венета е предполагала, че молбата ù няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал и приемал в дома си, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”.
Благодарение на наследството, което получила от вуйчо си, владиката Панарет Рашев, Венета успяла да си купи къща в Търново и да изучи децата си. През 1896 г. се пръснал слух, че някакъв избягал от Турция заточеник съобщил, че Ботев бил жив– слух, в който повярвали мнозина. Той развълнувал цяло Търново, стигнал и до Венета. Тя заживяла с надеждата, че той не е бил убит, че е живял досега някъде, готвела се да му представи най-голямото си богатство – Иванка, която учела тогава в Швейцария: „Аз си изпълних дълга, с гордо чело ще се явя пред него” – казвала тя.
Още един случай бил тежко изживяване за нея. Към 1900 г. край Търново се разположил някакъв чуждестранен паноптикум, в който имало сандъци от стъкло с восъчни фигури на Петьофи, Хаджи Димитър, Ботев и др. Отишла тя да го види и щом застанала пред сандъка с фигурата, изобразяваща смъртно ранения Ботев, пребледняла и се паднала безчувствена на земята. После всеки ден, докато паноптикумът бил край Търново, Венета отивала и безмълвна стояла пред восъчната му фигура.
Венета починала в Търново, като едва дочакала сина си Димитър, за да му предаде прощалното писмо от Ботев, писано на кораба “Радецки”.

Влад Цепеш – (1431-1476 г.) е роден в град Сигишуара. Той е княз на Влашко под името Влад ІІІ Дракула (син на дракон), прочул се с неимоверната си жестокост към врагове и престъпници. Името Влад е категорично славянско по етимология, както и прозвището му Цепеш, което означава, че е набивал (нацепвал) на колове хората, осъдени от него на смърт и заловените турци, които постоянно атакували владенията му. Също славянски са имената на двамата му братя Мирча и Раду, както и на столицата му Търговище или на замъка му Бран, което повдига един голям въпрос– румънец ли е бил той, както традиционно се смята. Заради жестокостта му хората са го наричали и “кръвопиец”, а оттам има само една крачка до суеверната убеденост на подвластните му селяни, че е бил вампир. През 1897 г. англичанинът Брам Стокър издава романа “Дракула”, основан на легендите за него, и създава емблематичния до днес образ на графа-вампир от Карпатите и Трансилвания. Днес просто трябва да си дадем сметка, че той е бил най-жестокият владетел в жестоката епоха, през която е трябвало да живее и опазва земите си.

Войводата Таньо Стоянов – (1846-1876 г.), става джелепин (прекупвач на добитък). Привлечен е към революционното движение от Левски. Таньо Стоянов е заловен от османските власти, откаран в Цариград и през септември 1872 г. е осъден на доживотно заточение в Диарбекир. След три години успява да избяга и се добира до Румъния. След като Гюргевският революционен комитет взема решение за въстание, той организира чета от 26 души. Преминаването на тази чета е съгласувано на същата дата с прехвърлянето на четата на Христо Ботев, за да може едната да подпомогне въстанието в Източна България, а другата в Западна. Пътят на четата на Таньо войвода минава покрай преобладаващо турски села и тя скоро е открита. Води три последователни сражения и при село Араплар (днес Априлово) е разбита, а Таньо войвода загива. Главата му е отрязана и разнасяна из околните села по пазарите им за сплашване на българското население.

Георги Бенковски наистина разговарял с европейците на гара Белово на няколко езика, като с този факт, със светското си поведение и с цялата опитност в организацията на въстанието изумил не само тях, но и най-близкия си помощник Захарий Стоянов, който десет години след Освобождението на България писал в  своите “Записки по българските въстания” – “Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече, отгде тоя абаджия изучи тия тънки работи!”.

Гюла Андраши – (1823-1890 г.), e роден в Кошице – днешна Словакия, и умира в днешна Хърватия. Той е активен участник в унгарската революция от 1848-1849 г., сражавал се против австрийските войски. След провала на революцията емигрира, бил задочно осъден от австрийците и символично обесен. След амнистията от 1857 г. се връща в родината и започва нова политическа кариера в партия, която се домогва до съглашение с имперската власт и постига преобразуване на държавата в дуалистична (през 1867 г.). Андраши първоначално е назначен на поста премиерминистър на унгарското правителство, а през 1871 г. става министър на външните работи на Австро-Унгарската империя и остава на този пост до 1879 г., когато подава оставка и излиза от политиката.

Димитър Горов – (1840-1881 г.) много млад се преселва в Гюргево. Успява да натрупа капитал и да отвори фабрика за свещи и сапун. Жени се за сестрата на революционера Ангел Кънчев. Всичките си спечелени пари дава за свободата на България. Той осигурява част от финансирането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Неговата “кесия” е отворена за всеки изпаднал в беда бунтовник. Помага с пари на Христо Ботев да доизплати печатницата си. Изпраща четата му до Бекет и поема част от разноските ù. В своята куриерска работа Горов няма провал. Включва се активно и в организирането на Българското опълчение. Когато започва Освободителната война, той разпродава цялото си имущество и заминава с руските войски като преводач. Макар и болна, с него пътува и съпругата му Иванка до смъртта си през юни 1877 г. Димитър Горов след Освобождението става околийски управител в Плевен. След тежка простуда умира едва четиридесетгодишен в края на 1881 г.

Президентът на САЩ Джон Кенеди е убит в град Далас, щата Тексас, на 22. 11. 1963 г.  на 46-годишна възраст. Обвиненият за убийството Лий Харви Осуалд е прострелян смъртоносно два дни по-късно в подземието на полицейския участък на Далас. Новият президент Линдън Джонсън създава Комисията Уорън, за да разследва покушението. Нейното заключение е, че Осуалд е единствен извършител. Разследване, проведено през 1970 г. от назначения от Конгреса Комитет по Покушенията стига до същия извод, но все пак добавя, че Осуалд може би е част от конспирация, обаче не открива достатъчно доказателства. Множество теории противоречат на официалните. Тиражират се различни версии за това колко куршума са изстреляни и от коя посока са дошли. През цялото време Осуалд отрича да е стрелял, но поради факта, че сам е бил убит, вината или невинността му никога не е установена. Някои от най-разпространените теории, сочат за организатори на конспирацията ЦРУ, мафията, КГБ, Фидел Кастро, вицепрезидента Линдън Джонсън, дори генерали в съюз с военната индустрия и армията. Покушението се смята от някои анализатори за определящ момент в историята на САЩ поради силно травмиращия му ефект върху цялата нация и поради това, че президентът бил смятан за икона от младото тогава поколение американци. До ден днешен е загадка кой точно стои зад неговото убийство и продължава да се задава въпросът “Кой уби Джон Кенеди?”.

Дончо Петров от Търново (първият съпруг на Венета) след настоятелни запитвания до Букурещ получил през 1870 г. писмено уверение, че жена му е поискала разтрогване на брака им и общината в Търново му дала “отпустително писмо”. Доста по-късно се оженил повторно. След Освобождението се занимавал със сарафство (обмен на валута, лихварство и др.), но не му потръгнало. Станал пътуващ книжар. Починал в Търново през 1907 г.

Евлоги Георгиев – (1818-1897 г.), е предприемач, смятан за най-богатия български търговец и банкер от края на ХІХ век. Той прекарва по-голямата част от живота си (60 години) в Румъния, но не престава да се чувства дълбоко свързан със съдбата на своя народ. В първите си предприемачески години в Румъния той и брат му Христо (1824-1872 г.) продават ориз, зърно и самоковско желязо. В началото на 50-те години на ХIХ век започват сътрудничество с гръцка търговска фирма в Англия, захващат се и с банкерство. През 1872 г. 90% от приходите им са от банкови операции. Двамата даряват значителни суми за издръжка на бедни ученици в чужбина, за различни дружества, читалища, народни движения, училища и др. През 1864 г. Раковски издава в Букурещ в. “Будущност” с паричната помощ на Христо Георгиев. През 1966 г. по-малкият брат води оживена кореспонденция и прави редица срещи с руски дипломати. Организира събирането не само на стопански, а и на политически сведения за намеренията на Турция и на балканските държави, които предава на Русия. Братята били убедени, че за освобождаването на България трябват не бунтове, а дипломация.
Завещанието на Евлоги Георгиев е отворено два дни след смъртта му в Букурещ през 1897 г. И той, и 25-години по-рано починалият му брат не са се женили. Богатството си Евлоги дарява на болницата в Галац, университета “Карол I”, българското девическо училище в Солун, българска болница в Цариград. Венец на патриотичната дейност на Евлоги Георгиев е сградата на Софийския университет. За Висшето училище (открито през 1888 г.) той още приживе (през 1896 г.) е дарил 800 000 лева и предоставил парцел от 10 декара край София. След дълги съдебни оспорвания на завещанието от роднините на двамата братя днешният ректорат на СУ “Св. Климент Охридски” е построен едва през 1934 г. От двете страни на входа му са поставени скулптурите на дарителите.

Елизавета Алексеевна – (1779-1826 г.), е родена като Луиза Мария Августа фон Баден, дъщеря на германския принц Карл Лудвиг фон Баден. Когато е само на дванайсет години, руската императрица Екатерина Велика търси съпруга за внука си Александър І. Принцесата научава руски език, приема православието и променя името си на Елизавета Алексеевна. Тя е на 14 г., а Александър на 15 г., когато са венчани през 1793 г. След няколко години се проявяват първите пукнатини в брака им. И двамата имат извънбрачни връзки, поддържани с взаимно съгласие. Елизавета има интимна връзка с най-добрия приятел на съпруга си, полския граф Адам Чарториски.

Захарий Стоянов – Джендо Стоянов Джедев (1850-1889 г.), става първият историограф на Априлското въстание с книгата си „Записки по българските въстания“. След разгрома групата въстаници, водена от Георги Бенковски, е предадена и попада на засада в Тетевенския Балкан. Захарий Стоянов успява да избяга, но след няколкодневно скитане е заловен. Прекарва няколко месеца в затворите на различни градове, докато бива освободен.
След Освобождението (1878 г.) е член на окръжния съд в Търново (1880 г.), секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881 г.), служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885 г.). Той оглавява Българския таен ценрален революционен комитет, който организира съединяването на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.). От 1886 г. живее в София, където се включва активно в дейността на Народнолибералната партия. Той е народен представител в Народното събрание (1886 г.), подпредседател (1887 г.) и председател на парламента (1888–1889 г.).

Иван Соколов, комендантът на въстаналото Панагюрище (1844-1907 г.), е роден в село Върба, Радомирско. Учил в Радомир, в Цариград, а после в Загреб, откъдето отишъл в Белград, за да се включи във Втора българска легия на Раковски. По-късно е бил учител в София, Самоков и Пазарджик. Успоредно с учителстването си активно се занимавал с революционна дейност. Представлявал е Пазарджик на събранието в Оборище, а после е бил определен за комендант на Панагюрище. Той е сред малцината водачи на бунта, които успяват да се спасят след разгрома. Взема участне в Освободителната война (1877-1878 г.) и в Сръбско-Българската война (1885 г.), достига чин полковник. Участвува и в освободителното движение на българите в Македония.

Иванка Ботева – (1876-1906 г.) израства като красива, умна и много образована девойка. Омъжва се през януари 1906 г. Заема се да осъществи мечтата си– да събере всички публикации на своя баща и да ги издаде. Издирва ги и ги подготвя за печат, но не дочаква да види книгата. На 7 ноември 1906 г. умира на тридесет години в разцвета на своя живот от синя пъпка (така са наричали простонародно почти нелечимото тогава заразяване с антракс). Съобщението за нейната смърт потапя в скръб цялата общественост и предизвиква остра полемика сред членовете на Лекарския съюз, защото се отнасяло до единствената рожба на великия Ботев.

Иларион Драгостинов – (към 1852-1876 г.), е син на заможен търговец, образован, знае добре френски и турски език, а по-късно научава румънски, немски и италиански. През 1868 г. заминава за Русе, утвърждава се като уважаван търговец със самостоятелна комисионерска къща, поддържа търговски връзки с Цариград, Виена, Букурещ, Галац, Одеса, Гюргево и с градове от българските земи. Постепенно изоставя успешната си дейност и се отдава изцяло на революционното дело, секретар е на читалището и ръководи борбата срещу гърцизма в града.  Определен е за главен апостол на Сливенския революционен окръг. На 3 май 1876 г. с малката чета излиза от града и поема към Балкана. На 10 май при сражение около прохода Вратник с потерята на Осман бюлюкбаши Иларион Драгостинов е убит.

Император Мейджи – (1852-1912 г.), е 122-и по ред император на Япония, която при раждането му е изолирана, неиндустриална, феодална държава, управлявана от шогуната Токугава и от над 250 децентрализирани даймио.
Рожденото му име е Мицухито. По традиция след смъртта на императора му се дава посмъртно име, с което се назовава и времето на неговото царуване – епохата Мейджи (просветлена, урегулирана).  Затова сега той е известен като император Мейджи.  Понякога извън Япония той бива наричан император Мицухитo, но е прието императорите в Япония да бъдат посочвани само с посмъртните им имена.  Да го назове със собственото му име би могъл само много близък човек, иначе е израз на пренебрежително и обидно отношение. По време на епохата Мейджи в Япония се осъществява политическа, социална и индустриална революция.

Карагеорги – (1762-1817 г.), Георги Петрович, е сръбски революционер и основоположник на династията на Караджорджевичите. Роден е (според някои източници през 1752 г.) във Вишевац в бедно семейство. През 1785 или 1786 г. се жени за Йелена Йованович. След женибата си Георги бяга от Сърбия, за да избегне закона, според който в първата си брачна нощ булката е трябвало да прекара с местния турски бей, а според друга версия Георги убива турчина и затова бяга от страната. Сръбското въстание срещу Османската империя е предизвикано от кърваво събитие, познато в сръбската история като Сечта на князете. На народен събор в Орашац Карагеорги е избран за водач на въстанието от 1804 г. След подписването на Букурещкия мир от 1812 г. Карагеорги бяга в Австрийската империя. През 1817 г. се връща тайно в Сърбия, за да преговаря с Милош Обренович за общи действия, но княз Милош нарежда да го убият и така започва съперничеството между наследниците на двамата сръбски водачи, които последователно заемат престола.

Лайош Кошут – (1802-1894 г.), e виден унгарски държавен деятел и революционер в периода на Унгарската революция 1848-1849 г., министър на финансите, временен държавен глава (регент) на Унгария. След разгрома на съществувалата съвсем кратко независима Унгария през 1849 г. Кошут емигрира заедно с около 5000 свои сподвижници в Османската империя, в днешна Североизточна България. Син е на едър земевладелец от Западна Словакия. Целият му род по бащина линия имал славянски произход. Дори чичо му Юрай Кошут бил изтъкнат словашки националист. Майка му Каролина Вебер е немкиня. Самият Лайош Кошут се изявява като пламенен унгарски патриот, който дори отричал правото на словаците да се смятат за отделна народност. След поражението на Унгарската революция емигрира и живее в различни страни, като накрая се установява в Торино (Италия) за 40 г. до смъртта си, а тялото му е пренесено и погребано в Унгария.

Излишният крал Лудвиг ІІ – (1845-1886 г.), наистина без никого да уведоми напуска Бавария и бяга при приятеля си композитора Рихард Вагнер в Швейцария, но действителният момент на това бягство е 1866 г. След това той продължава да къса нервите на членовете на  баварското правителство с огромните разходи по строителството, живописването и обзавеждането на фантастичния си замък “Нойшванщайн” и още два други.
Правителството прави всичко възможно, за да се отърве от него. На 8 юни 1886 г. медицинска комисия начело с лекаря му доктор фон Гуден го обявява за душевноболен и неспособен да управлява, а пет дни след това кралят и същият този лекар “случайно” се удавят в Щанбергското езеро. Работата по довършването на “никому ненужния замък” продължава още шест години, но не така разточително и затова доста интересни и нестандартни проекти по украсата му в приказен стил били спестени.
Замъкът е довършен дотолкова, че да не заприлича с времето на разпадащ се изоставен строителен обект. Днес излишният замък на излишния крал носи огромни доходи на Германия, защото (с това,  което крал Лудвиг все пак успял приживе да построи и украси с мозайки, резби и стенописи), си е заслужил славата на най-красивия замък в Европа, и всяка година го посещават милиони туристи от цял свят.

Масао Куме – виден японски писател, е син на самоубилия се през 1897 г. директор на училище, който така поема отговорността за пожар, който унищожава портрет на император Мейджи, поставен там във връзка с негово лично посещение. Самоубийството на бащата, когато Масао е само шестгодишен, оставя отпечатък върху цялото му литературно творчество. Събитието се е случило по-късно от времето, в което е поставено в тази книга, но присъства в нея поради впечатляващата си характерност.

Михаил Маджаров – (1854-1944 г.), е син на Василя и Иван Маджарови, племенник е на революционера Георги Бенковски (Гаврил Хлътев). Учи в Копривщица, Пловдив и завършва Робъртколеж в Цариград.
В освободена България той е журналист и политик; народен представител в 10 парламента; след Съединението (1885 г.) е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1894-1899 г.); посланик на България във Великобритания (1913-1914 г.) и посланик в Русия (1914-1915 г.); академик.
През 1922 г. е изпратен в затвора от правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. срещу правителството е извършен военен преврат и М. Маджаров е освободен. Умира на 23 януари 1944 г.

Михаил Чайковски – (1804-1886 г.) е противоречива личност. Роден е в Киевска губерния (днешна Украйна), в семейството на заможни шляхтичи. По баща е поляк, но сам винаги с гордост е изтъквал, че по майка е потомък на прочутия казашки атаман Бжуховецки. Чайковски е писател и борец за освобождаването на Полша. Свързва борбата за нейното възстановяване с голямата си мечта за възраждане на независимото казашко самоуправление (Казашката сеч). Търси за това покровителството на Европа, но след неуспешните полски въстания емигрира във Франция, свързва се с Чарториски и е изпратен като емисар на “полското емигрантско правителство” в Истанбул. Там обстоятелствата го водят към приемане на исляма и постъпване на турска военна служба. Започва искрено да вярва, че само с подкрепата на Османската империя ще постигне казашката си мечта. По време на цялото си пребиваване в Париж и в Османската империя той пише и публикува разкази и романи и е доста популярен в литературните среди.
След като осъзнава пълната безплодност на идеалите си за възстановяване на Полша или възраждане на Казашката сеч, почти седемдесетгодишен той моли руския император да го помилва и допусне обратно в родината. Амнистиран е, но без да му бъдат върнати именията. Разпуска казак алая, връща се в родните си места и отново приема християнството. Преживява единствено с пенсията си на уволнен турски офицер. Сключва брак с много по-млада жена (предишните му две съпруги са в Париж и в Истанбул), която скоро започва да му изневерява. Следва и друго разочарование – със започването на Руско-Турската война през 1877 г. той е повикан в редовете на османската армия, но не се явява. Вследствие на това пенсията му е спряна и той остава без никакви доходи. Не губи надежда за възраждането на казачеството, като този път се обръщат към руския императорския двор. Така от борец срещу царизма той в края на жизнения си път се превръща в негов убеден поддръжник. Но не среща отклик на стремежите си, изоставен е и от царя, и от бившите си другари, и от жена си.
Без пари за преживяване и без мечти, които да го крепят, той прави един последен горд жест в живота си – изпраща съобщение за своята смърт на няколко европейски вестника и се самоубива на 82-годишна възраст.

Мюдюрин на Копривщица наистина е бил помакът Мустафа ага, който се е отнасял много благосклонно към християните, уважавал е празниците и обичаите им и често е присъствал на тях.

Найден Геров – (1823-1900 г.), е роден в Копривщица. Син е на килийния учител Геро Добревич (1775-1864 г.). Учи в училището на баща си, в гръцко училище в Пловдив, после пак в Копривщица при Неофит Рилски. През 1839 г. заминава за Одеса, където завършва Ришельовския лицей (1845 г.). Приема руско поданство, връща се в Копривщица и 4 г. e преподавател в създаденото от него двукласно училище, наречено по негово предложение „Свети Кирил и Свети Методий“. Активно участва в борбата срещу гръцкото духовенство, публикува статии в защита на българските национални интереси, подпомага националноосвободителното движение и полага грижи за учебното дело. От 1857 г. е вицеконсул на Русия в Пловдив, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност и активно да защитава българите от османските своеволия в съвсем конкретни проблемни ситуации.
Найден Геров умира на 9 октомври 1900 г. на седемдесет и седем годишна възраст. Неговият „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски“ (1895–1904 г.) е издаден след смъртта му и с него той заема достойно и авторитетно място в езиковото ни развитие.

Ненчо Палавеев – (1861-1936 г.), е син на хаджи Дончо Палавеев, съдружника на Иван Маджаров. Двамата изнасяли копривщенски чорапи и други стоки чак в Египет. Хаджи Ненчо Палавеев е най-големият дарител на Копривщица. Той натрупва като търговец и акционер на различни компании и банки огромни средства, търгувал е с Англия, Египет, Индия, но се е завърнал през 1925 г. в Копривщица, за да се посвети на нейното икономическо и духовно израстване, въпреки че е бил руски поданик.
Не се е женил и цялото си богатство завещал на създадената от него през 1934 г. фондация на негово име, която да работи за “културното и икономическото израстване на родния ми град”. Заема се усилено със строителство – построява паметник-костница на Априлското въстание в центъра на града, параклиса “Св. Архангел”, постройките и гробницата при църквата “Св. Богородица”, изгражда водоснабдителната мрежа, залесява един връх с иглолистни дървета и издига основно училище, носещо неговото име. Хаджи Ненчо предоставя на Министерството на народното просвещение 6000 златни египетски лири (47 кг злато) с договор в града да се поддържа “пълна гимназия”. Тя се открива през 1932 г., оборудвана от благодетеля с всичко необходимо. За нея той наема учители, на които плаща лично. Фондацията му се управлявала от настоятелство, чиито членове се определяли от копривщенските благотворителни дружества в София и Пловдив, от женското дружество “Благовещение”, от директора на гимназията в Копривщица и др. След смъртта на хаджи Ненчо Палавеев (1936 г.) фондацията според волята му имала право да изразходва 3/4 от ежегодния приход (от лихви), а 1/4 да се капитализира, с което фондът непрекъснато е трябвало да нараства. Това положение се спазвало до 1946 г. След това с разрешение на Министерството на народната просвета и в нарушение волята на основателя ù започва да се изразходва целият годишен приход и да се посяга на основния капитал. През 1980 г. фондация “Хаджи Ненчо Д. Палавеев” изчерпва средствата си и прекратява своята дейност.

Ованес Соваджиян – (1844-1906 г.), бил телеграфист на гарата в Пазарджик. При своето изтегляне от града Сюлейман паша искал разрешение от султана и Високата порта в Цариград да запали града и да изколи населението. Когато пристига положителен отговор от Цариград, Ованес Соваджиян прочита текста на телеграмата в отрицателен смисъл на седящия до него Сюлейман паша, който не знаел морзовата азбука.
След освобождението на Пазарджик Ованес Соваджиян става временен кмет на града, а по-късно – началник на гарата. Обявен е за почетен гражданин на Пазарджик, носител е на трите степени на ордените “За гражданска заслуга” и “Св. Александър”. Днес една от улиците на града носи неговото име.

Павел Бобеков – (1852-1877 г.), е председател на Военния съвет (Привременното правителство) в Панагюрище в апогея на въстанието.
Учил е в султанското военно-медицинско училище (1870-1874 г.), но не го завършил. Знаел е френски, гръцки, руски и вероятно английски език. Бил е главен учител на панагюрското мъжко училище. Единодушно е избран за хилядник на панагюрци (ръководител на 1000 въстаници). След потушаване на въстанието успява да избяга в Румъния, участва като доброволец в Сръбско-Турската война през 1876 г. Доброволец е и в Руско-Турската война, зачислен при щаба на генерал Гурко. Край Търново заболява от тиф и умира на 29 октомври. Предсмъртните му думи са: “Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна!”

Панайот Волов – (1850-1876 г.), е определен за главен апостол на Четвърти (Пловдивски) революционен окръг с помощник Георги Бенковски. След появата на противоречия между двамата, Волов честно оценява качествата на помощника си и в името на общото дело му отстъпва първенството. След разгрома на въстанието заедно с още двама съратници при опит да се прехвърлят в Румъния се удавя в р. Янтра край гр. Бяла, Русенско.

Петър Дънов – (1864-1944 г.), синът на първия български свещеник във Варна Константин Дънов, през 1875 г. е бил единадесетгодишен. След обучението си в България следва богословие и медицина в САЩ и до смъртта си (в София в края на декември 1944 г.) проповядва своето учение, което съчетава модерен пантеизъм с възвишен монотеизъм, а в основата му е внушението, че любовта между хората е пътя към бог. Той и последователите му създават свое селище на изток от София, което наричат “Изгрев” и то е в основата на днешния столичен квартал със същото име. Петър Дънов и до днес има безброй последователи в цял свят, наричани Бяло братство.

Полша отново се появява като самостоятелна държава на картата на Европа след Първата световна война. Поляците, изселвани на Сахалин след неуспешните им въстания, при преброявания в Съветския съюз са били записвани като украинци и белоруси. Днес и двете бивши републики, части от които за различни периоди са били полски територии, са самостоятелни държави.

Райна княгиня – (1856-1917 г.) наистина останала с цялото семейство в Панагюрище по решение на баща ù поп Георги, който смятал, че като покажат покорство, няма да пострадат. Когато турците нахлули в двора на къщата му, без да слушат каквито и да било обяснения те го пребъркали за ценности и го застреляли пред очите на семейството му. Райна била разпитвана, арестувана и насилвана, докато след застъпничеството на европейски дипломати била освободена и пратена в Русия. Там завършила акушерство.
Чак през 1882 г. се омъжва за бившия учител и въстаник Васил Дипчев (1846-1893 г.) и ражда петима синове – Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен. Петър случайно се застрелва 12-годишен. Георги завършва Морското училище, а останалите ù синове – Военното, и стават офицери.
След 9 септември 1944 г. Владимир “изчезва безследно”, останалите са репресирани и дълго прекарват по наказателните лагери. Въстаническото знаме в Панагюрище е копие на истинското, което отново Райна избродирала след Освобождението.

Самюъл Клемънс – (1835-1910 г.), известен в цял свят с псевдонима си Марк Твен, описва с много шеги и ирония пътуването на група американски поклонници към Божи гроб през 1967 г. в книгата си “Глупаци в чужбина”. Пълното му с чувство за хумор отношение към страните от Стара Европа, Русия и Османската империя ми даде възможност чрез неговия поглед и дори кратки автентични цитати от друг ъгъл да представя някои страни от тогавашния живот на Балканите, които смятаме за безкрайно познати.

Семейство Скобелеви (на снимката - Михаил Скобелев) оставя трайна диря в българската история.
Бащата на белия генерал Дмитрий Скобелев (1821-1879 г.) умира само една година след участието си в Руско-Турската война от сърдечен порок.
Неговата съпруга (майката на Михаил Скобелев) Олга Полтавцева оглавява руските лазарети по време на войната. След това остава в България и се заема с изграждане на болници, приюти за сираци, ръководи българския Червен кръст. 
Отгледаното от семейството черкезко момче Алексей Узатис по това време е с чин капитан, надхвърлил е 30 г. и командва сапьорска рота от източнорумелийската милиция. Има намерение да се установи в България, но за предприемаческата си дейност се нуждае от пари. Научава, че госпожа Скобелева носи със себе си 25 000 рубли, за да купи сграда за приют в Чирпан. На 6 юли 1880 г. той и още трима заговорници убиват генералшата, но се оказва, че парите били оставени на съхранение в банка в Пловдив. Нейният ординарецът, макар и ранен, успява да известù в полицията за убийството. Полицейските и войсковите сили в Пловдив са вдигнати на крак, Узатис не успява да избяга и се прострелва. Тленните останки на Олга Скобелева са изпратени и погребани в Русия.
Михаил Скобелев – белият генерал, след войната ръководи завоюването от Русия на голяма част от днешен Туркменистан през 1881 г. За поголовното избиване на мъжкото население около крепостта Гьоктепе е отзован. В началото на 1882 произнася речи в Париж и Москва, изпълнени с краен панславизъм, предричащи сблъсък между славяни и германци. Правителството спешно го вика да даде обяснение. На път към Петербург Скобелев умира от инфаркт в Москва само на 39 г.

Станùслав Домбровски – (около 1840-1877 г. по предположения) е от полски графски род от Люблинското воеводство. Завършил висше образование, станал строителен инженер. След разгрома на въстанието през 1863 г. срещу руския царизъм емигрирал в Османската империя. Имал още от млад белег от сабя на лицето си. През 1869 г. графът се оженва в Пазарджик за красивата девойка Елена Златкова (1844-1919 г.). После работи в Баронхиршовата компания по строежа на жп линията Одрин-Белово. Тази служба му дава възможност да пропагандира сред обикновените българи идеята за въстание. Единственото дете на инженер Домбровски, родено през 1870 г., е кръстено на него – Станислав (1870-1913 г.). След залавянето и обесването на Левски през 1873 г. Домбровски преценява, че трябва да се укрие. От този момент нататък съпругата му не знае нищо за него. По спомени на стари хора от село Ябълково (Алмалъ), когато била в ход Руско-Турската освободителна война, Домбровски ръководил прекъсването на жп линията, за да направи невъзможно транспортирането на Сюлеймановите войски към Стара Загора и Шипка.
Съпругата му Елена се омъжва повторно за чеха Любор Байер. След Освобождението Любор прави плановете и ръководи изграждането на изгорената от турците Стара Загора. Елена умира на 75-годишна възраст в София. В българския клон от рода на полските графове Домбровски още четирима след него са носили името Станислав.

Стефан Стамболов – (1854-1895 г.), след разгрома на Априлското въстание се появява в Румъния през август 1876 г. и започва отново да призовава за незабавно подготвяне на ново въстание. Няма сведения някой да го е взел насериозно. Няма сведения по време на Руско-Турската освободителна война да се е включил в българското Опълчение. Той излиза отново на политическата сцена след Освобождението и се проявява като държавник с голям размах, но и като политик с големи страхове, прибягващ до жестоки саморазправи дори с някои бивши другари от борбата за свобода. Задачите, които си поставя, са: защита на българската независимост, ускоряване на стопанското развитие, укрепване на международното положение на България и защита на българската кауза в териториите, включени от Санстефанския договор в границите на българската държава, но откъснати от нея на Берлинския конгрес. Като висш държавник Стамболов провежда гъвкава политика спрямо Великите сили и твърдо се противопоставя на Русия в името на националния интерес.
Цар Фердинанд I, търсейки дипломатическата подкрепа на Русия, отстранява правителството му през 1894 г., а самият Стамболов е жестоко посечен на улицата от наемни убийци или македонски харамии и след три дни умира.

Стефо-далматинеца, последният знаменосец на Хвърковатата чета, се спасява от засадата, в която загива Бенковски. Бил е заловен, за кратко време е в затвора, докато успява да докаже, че е поданик на Австро-Унгария.

Стоян Заимов – (1853-1932 г.), е заловен след Априлското въстание и получава смъртна присъда, заменена с доживотно заточение. След края на войната и Берлинския конгрес е освободен и се връща в България. Завършва педагогика в Москва, след което е учител в различни български градове. Член е на постоянния учебен комитет към Министерството на народното просвещение (1895-1898 г.), основава сп. „Училищен преглед”, директор е на Народната библиотека в София (1903-1908 г.).

Тодор Каблешков – (1851-1876 г.), получава високо образование в колежа “Галатасарай” в Цариград (1868-1871 г.), но не го завършва поради заболяване. Определен е за ръководител на революционния комитет в Копривщица и помощникапостол в Панагюрския (отначало Пловдивски) революционен окръг. На 20 април 1876 г. пръв дава сигнал за въстанието в Копривщица и изпраща Кървавото писмо до щаба в Панагюрище. След потушаването на въстанието с малка група се изтегля в Стара планина. Заловен е и след изтезания в затворите в Ловеч и Търново се самоубива на 16 юни в конака в Габрово.

Младият търговец Тодор Филипов наистина бил съден от абаджийския еснаф за прелъстяване и неспазено обещание за женитба и е бил оправдан.

Христо Ботев – (1847-1876 г.) е роден в Калофер. Учи в Карлово и в Калофер, а през 1863 г. заминава за Русия и се записва като частен ученик във Втора Одеска гимназия. Тук прави и първите си поетични опити, проявява непокорство към казармените порядки в гимназията и бунтарски характер, свързва се с руски революционни среди. През септември 1865 г. е изключен от гимназията. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село на български преселници Задунаевка. Поради заболяване на баща му през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер и тогава именно се среща с Михаил Чайковски (Садък паша). През октомври 1867 г. тръгва отново към Русия през Румъния, но остава в Браила, после в Букурещ. Работи като словослагател, попада в средата на българската революционна емиграция и се сближава с Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Любен Каравелов. През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо войвода. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. Поради противодействието на румънските власти четата не преминава Дунав.
През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но скоро се отказва. Изпаднал в крайна бедност, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността му да преодолява лишенията, на които по това време били изложени и двамата.
От средата на 1871 г. Ботев издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През 1872 г. започва работа като печатар при Каравелов, пише и публикува статии, стихотворения (само 20 на брой, но заслужили си определението “гениални”), участва в революционните комитети на българите в Румъния. През юли 1875 г. свързва живота си с Венета. На 13 април 1876 г. се ражда дъщеря им Иванка.
След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт с него. През май 1876 г. вследствие новините за избухване на Априлското въстание Ботев (поради оттеглянето на именитите хайдушки войводи) застава начело на чета, която превзема австрийския кораб „Радецки“ и на 17 май слиза на българския бряг, за да подпомогне въстанието, което всъщност вече е потушено.
От Козлодуй четата се насочва към Враца, подведена от безпочвените словоизлияния на Стоян Заимов за това, че едва удържа бунтовните настроения в окръга и че на брега ще ги чакат стотици въстаници. Никой не ги посреща, въстание там не избухва и след тежки престрелки с врага четата се насочва към диплите на Стара планина. След края на последното сражение на 20 май (нов стил 2 юни) 1876 г. куршум пронизва Ботев в подножието на връх Вола във Врачанския балкан.

Черкезите са кавказци, мюсюлмани, който Русия винаги се е опитвала да покори, но е срещала сериозна съпротива. След Кавказката война (1817-1864 г.) големи маси черкези търсят спасение в Османската империя, а турците ги преселват в българските земи и в Анадола. Османските власти ги използвали като доброволна войска, обикновено конна, в която освен черкези имало и други мюсюлмани – татари, албанци, кюрди, юруци. Заселените сред българите, черкези започнали постоянно да тероризират мирното население, грабели българските села, избивали жителите им и отвличали роби. Те масово напускат българските земи заедно с оттеглящата се през 1878 г. османска войска. Днес черкези живеят в автономната област Карачаево-Черкезия в състава на Руската федерация.

Шандор Петьофи – (1823-1849 г. по предположения) е псевдоним на Александър Петрович, унгарски национален поет и революционер. С участието си в Унгарската революция 1848-1849 г. и с ранната си смърт той се е превърнал в един от символите на стремежа на унгарците към свобода и национална независимост. Баща му, Ищван Петрович, е сърбин по произход, а майка му, Мария Хрузова е словачка. Въпреки това Петьофи има ярко изразено унгарско самосъзнание и се превръща в духовен водач на унгарците, борещи се за независимост от Австриийската империя. По време на Унгарската революция се присъединява към Трансилванската армия, водена от генерал Йожеф Бем (поляк). Претърпяват поражение от руските войски, изпратени в помощ на Австрия, а Петьофи е видян за последен път по време на битката при Шегешвар (днес Сигишуара в централна Румъния) на 31 юли 1849 г. Обстоятелствата около смъртта му са спорни. Преобладава мнението, че е загинал по време на битката, но има хипотези, че е бил пленен и отведен в Русия, където по-късно е умрял или е бил убит.

Ярослав Домбровски – (1836-1871 г.), е полски революционер, участник в Парижката комуна (1871 г.). Служил е в руската армия. Завършил Генералщабната академия в Петербург (1859-1861 г.). Бил един от ръководителите на революционен офицерски кръжок в Петербург, подготвящ полското въстание от 1863-1864 г. Разработил план за въстанието, който се основавал на съвместни действия между полски и руски революционери. През 1862 г. бил арестуван, но по време на въстанието от 1863-1864 г. дори от затвора препоръчал нов стратегически план за действие. Бил осъден на 15 години затвор. Успял да избяга във Франция. Там станал един от ръководителите на полската емиграция. Бил избран за главнокомандващ на въстаническите войски по време на Парижката комуна. Загинал на 23 май 1871 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар